Не спря да вали цяла нощ. Ще тръгнем ли, няма ли да тръгнем? Това е въпросът!
В крайна сметка подкарахме кервана, макар и доста късно – 10:50ч. Първите метри с натоварените колела бяха повече от стресиращи, дори смешни. Падаха ни се по 35кг багаж на калпак, което се отрази веднага върху контрола и посоката на движение. Беше въпрос на време да свикнем с бягащата предница.
Всеки от нас се беше издокарал с две дисаги “Deuter” по 24 литра всяка. Отделно от това отзад бяхме прикрепили части от палатката. И двамата разполагахме с две непромокаеми компресионни торби по 20 литра. Освен това се бяхме наконтили и с малки раници.
С триста зора се докопахме до разклона за Соланг. Тогава понапече и направо ни излезе джигера. Трафикът, от своя страна, също беше смазващ. Всякакви бангии летяха нагоре-надолу – джипове, автомобили и от онези “шаренките” камиончета, дето са като триетажни кооперации. Иначе местните шофьори карат като откачени. Само на ръчка и клаксони.
Пътят ни водеше през разни джендеми, скални откоси от по 100-200м, от които се изсипваха дузина водопади. Някои от серпентините бяха толкоз извити, че в един момент срещахме задниците си. Имам предвид на колелата.
Спряхме да броим серпентините на 123456, защото онемяхме при вида на двете огромни летящи твари, прелетели над нас – размахът на единия да беше над 2м. Дзвер, баце!!! После на спокойствие прочетохме, че по баирите на Рохтанг живеят щастливо брадатите лешояди, чийто размах на крилете достигал до 3 метра. Освен това се осведомихме, че извършвали и хамалски услуги – я крава ще ти пренесе, я хладилник, виж старият Москвич бил по друга тарифа…
Качвайки се по-нагоре, велосипедирането стана “по-лесно”. Просто захладня и задишахме нормално. И както така монотонно си лазехме с 6-7км/ч, се оказа, че сме минали заветната граница от 3000 метра. То все тая, около нас само облаци или мъгла на талази. Нивга взор се не отвори.
Когато стигнахме Рохала фолз се изсипа поредната чудовищна върволица от военни камиони, цистерни и джипки. Нямаше тръгване. Тотална блокада. Как успяваха да се разминават в тази теснотия още се почесваме. А и свлачища не липсваха. В този ред на повествование ще вметна, че доста често срещахме конвои джипове с туристи. Основно бяха израелци и “нипони”. Гледаха ни с едни празни погледи. Явно им причинявахме лек умствен дискомфорт, което обаче е тема на друг разговор. За сметка на това ще дам индийската гледна точка. Ето я случката, тя напираше в мъглата.
А мъглата изведнъж стана доста гъста. Някъде тогава със страха, че нещо може да ни събере надолу, се появи и една даба (вид крайпътно ханче). На уширението беше спряла кола. Нямахме намерение да спираме, но от колата се изсулиха трима индийци. Сладурите се бяха наквасили като за учебник. Извадиха една бутилка ром “Олд Монк” да ни черпят и почнаха нещо да ни пелтечат за алъш вериш. После някакси взеха решение да се снимат с нас. За спомена. И се започна едно катерене по колелата – не можем да ги удържим. Фактически спомен нямаше. Защото фотографчето реши да отвори апарата, за да провери що не бачка. А трябваше само да превърти лентата. На всичкото отгоре, го изпусна в калта. Цирк! Сбогувахме се, па се прегръщахме….голяма либоф.
След тази “драма” не ни остана нищо друго, освен да си продължим лазенето. На 3 км преди Мархи мъглата ни погълна изцяло и кротко заръмя. Подгизнахме като мачароци.
В селото докопахме някаква даба, където обърнахме 2 чаеца с мляко за прогонване на студа като начало. После решихме да навлезем и в кулинарните дебри на Индия. Поръчахме си чапати с някакъв лютив сосец и зеленчуци. Въпреки че ревахме като малки деца от лютото, ометохме две порции. Друга тема е, че бяхме озверели от глад. Както хапвахме вкусно на сушинка, нещо почна да ни дразни зрението около колелата. Бяхме ги гарирали под дъжда, покрити с дъждобраните. Приближих се и какво да „скивам”. Някаква крава беше паркирала до нас и общуваше нещо с “мутрисьора” на Явор. После се прехвърли към тревнозелените ни дъждобрани, което ме накара да си помисля силно за телешки джолан. Чух в съзнанието си „простак” и кравата отиде да ближе предната броня на един джип.
Заради дъжда и сърдитата крава най-вече се отказахме да спим навън. Решихме да ползваме услугите на дабата. С голям пазарлък успяхме да смъкнем цената на кенефа (стаята), в който щяхме да спим, от 500 на 300 рупии, плюс 2 кафета на закуска на вересия. На всичкото отгоре наглото шефче ни вися на главите доста време, за да сме му уреждали виза за България. Едвам го изгонихме.
{gallery}trails_travel_old/ar093_part05{/gallery}
