Делхи – Манали
На нашите места с Явор пишеше “semi sleeper”. Така и пътувахме, полуспящи, полубудни. Очакваха ни 16 часа път до Манали.
В крайна сметка потеглихме. Оттук нататък сами трябваше да се оправяме.
Не минахме и 2 км от центъра на Дели, както го произнасят индийците, и попаднахме в “чудния свят” на мизерията и на свещенните крави. Е, няма такава кир, каза няколко пъти Явор. Шокът беше като опиат, не вярваш, че може такова нещо да съществува. И изобщо как съществува. Редуваха се картини на тотален лукс и разкош с потресаващи коптори. Уникум! И така 2 часа. Толкоз време отне на автобуса да излезе от Делхи и да се провре през милионите рикши, велосипедисти, мотористи, свещенни крави и чудовищни камиони.
Шофирането по индийските пътища явно изисква човек предварително да мине курс по медитация за здрави нерви. На шофера не му слезе ръката от клаксона.
На два пъти спирахме за почивки по разни капани. Жегата дори през нощта беше смазваща. Понеже все още не знаехме какво да „ручаме”, се дърпахме като ощипани моми на примамливите предложения на продавачите. Но всичко с времето си.
Манали
Най-накрая в Хималаите! Така си помислих когато при едно от поредните друсвания отворих очи. А?! Ама те “Михалаите” били досущ като нашите Родопи. Дори на едно място видях табелка Devin. А стига бе! По нататък формите се поусложниха. Почнаха да се губят нейде във висините.
В Манали кацнахме рано сабахлента. Слънчев, свеж и с много нови “другари”, които със стъпването на маналска земя ни налетяха като лешояди да ни предлагат рикши, хотели и чудеса. Първоначално зяпахме като треснати, но след като товарачът се опита да ни изхвърли с шутове кашоните, бързо се окопитихме. За едната бройка да отворим шамарената фабрика. С няколко по-резки движения успяхме да се измъкнем от тълпата. 30 минути по-късно вече си пиехме биричката в хотела, баш на пъпа на Олд Манали бридж. За това ни помогна новия ни приятел Сурендер, собственик на трек агенция, другар на Суджит.
От терасата на последния етаж зяпахме потока от туристи. Беше пълно с разни европеидни – хипита, расти. Навсякъде цареше мир, щастие и „либоф”. Загубихме представа за време и пространство. Нищо не ни се правеше, гледахме как растите се носят нагоре – надолу. Висят по разни хипи заведения, целите издокарани в местни текстили. Говорят бавно. За къде да бързат?! Something to smoke, sir!
Кашоните с колела почнаха да ни пречат. За к’во бехме дошли, аджеба? Това състояние обаче трая едва ден и половина. След което всичко ни писна.
Сглобихме офанаймите (велосипед на иврит) за норматив. На другата сутрин рано посетихме Сурендер, за да ни светне за някой маршрут за аклиматизация в района. То не че имаше голям избор в таз длибока долина, обкичена с разни три-четири хилядници, но се спряхме на идеята да отскочим до село Соланг (2700м). Та, време беше да по караме!
{gallery}trails_travel_old/ar093_part03{/gallery}
