Ladakh 2006, част 2 – Делхи

София – Москва – Делхи

Къде бяхме, сега къде сме! Така си мислeхме, седейки в апартамента в посолството на България в Делхи. Динамика! Неусетно, като на сън премина това денонощие. От сблъсъка със софийската митница през московската “Балтика” (това е бира!) до срещата ни на летище „Индира Ганди“ с консула на България в Индия, Иван Спасов и администратора Пламен.

Делхи

Пред нас стояха няколко задачи, нали сме “сериозна експедиция”, които трябваше да решим – среща със Суджит за екипировката, change money, закупуване на билети за автобуса за Манали и лек пазар. Обаче в неделя в Делхи нищо не бачкаше и се отдадохме на “заслужен” отдих. Все пак се престрашихме да си покажем носовете извън стаята с air-conditioning. Посолството ни имаше прекрасна градина и басейн. И както зашеметени от жегата обикаляхме алеите, над нас се стрелнаха два орела и кацнаха има-няма на 10 метра от нас. Не съм запален орнитолог, но си беше впечатляващо. Научихме после, че двойката имала навика да напада персонала. Но явно като гости не представлявахме интерес. И слава Богу!

Срещата със Суджит премина като “по бира”, хареса му и ракията. На нас пък ни тръгна английският. Младежът ни стовари цял варел с екипировка – храна, медикаменти, палатки, шалтета….. Всичко беше много хубаво, докато вечерта не опънахме палатките – едната едвам я събрахме в хола, другата пък много “интимна”. Е, избрахме втората! Шалтетата бяха страхотни, твърди, дебели, обаче обемисти. Абсурд беше да ги вържем на колелата. Суджит ни намери само едно нормално старо шалте, за второ щяхме да ползваме опаковачния материал от колелата.

Понеделник сабахлента започнах с “лек” сблъсък с паун, който ми скочи на раменете, почти. За изпълнението на деловата ни програма имахме на разположение кола с личен шофьор! Давахме го много тежко!

Делхи ни хареса на първо четене – огромни булеварди с кръгови кръстовища, улици без нито една дупка, маркировка, зелени градини, червеникави сгради и бетонни многоетажни великани. Движението беше някакъв ад – милиони писквили рикши, автомобилният парк пък беше бая впечатляващ. Гледаш някаква кола, която ти напомня корубата на ФИАТ Пунто, отиваш до нея и с почуда разбираш, че това е ТАТА. В Индия всичко е ТАТА – произвеждат от клечки за зъби през автомобили до “хималайски осемхилядници”.

Успяхме същия ден да се сдобием и с билети за Манали. В транспортната агенция ни прие мазен и каносан чичо. Усмихна се като разбра, че ще пренасяме и колела в кашони. Ние помислихме, че е от учтивост. Грешахме! Юнакът ни “отвя” 20 долара отгоре. За джеба. Ама нали сме туристи. Те ни виждат като банкноти. Човещинка.

Така, за индийските автобуси бяхме чували и чели какво ли не. Обаче за наша изненада маналския автобус се оказа много приличен – Волво. Екипажът му се състоеше от трима членове – “шофер, товарач и един, който спи”. Да бе, без майтап!

Товарачът се опита и той да ни “цака” с още пари за багажа, но с помощта на Суджит, който дойде да ни изпрати, го отсвирихме. После правеше някакви демонстрации за социална несправедливост, обаче без файда.

{gallery}trails_travel_old/ar093_part02{/gallery}