Един ден по маршрута „Йо- хо-хо“

По тази и редица други причини, за които само ние си намираме обяснение, едни от нас катерят скали, други откриват приказни светове под земята, а трети подскачат с колела по камъните.

Ще представя на вниманието на читателите един еднодневен маршрут на Витоша, съдържащ всички възможни елементи на „крос-кънтри“-то и изпълнен с невероятни преживявания. Името му се измисли някак си неволно след едно от първите минавания – „Йо -хо-хо“. После разбрах, че имало катерачен тур със същото име. Не съм искал да плагиатствам, просто това бяха думите, в малки вариации, които се изреваваха след всяко поредно оцеляване по етапите на маршрута. Да преминем към него !

Една неделя в края на май тръгнахме с един приятел със Симеоновския лифт към Алеко. Излязохме от станцията и сякаш стъпихме на друг континент: над главите ни се носеха черни облаци с бясна скорост, а температурата на въздуха едвам стигаше +15 С срещу 25-27 С в Софийското поле. Окрилени от „посрещането“, пристегнахме екипа и тръгнахме. Подминахме чешмата, изкачихме се над бавно срутващата се сграда на к-с Алеко по дървеното мостче, през горичката и стигнахме до „тръбата“ – гениалното решение на някой строител – минаваща 30см. над нивото на пътеката, заради която преди се налагаше слизане и пренасяне. Сега се минава отгоре по склона. Идеята на един такъв екстремен маршрут е да го минеш целия, с минимално количество слизания, за да получиш пълно удовлетворение от себе си, да постигнеш победа над терена и физичните закони и в крайна сметка да придобиеш опит за още по-невъзможни неща. Така че следва първото предизвикателство: трасенце с неголям наклон и задоволително количество хаотично разпръснати камъни, различни по размери и форма. При пълна концентрация, балансиране с тялото и игра с педалите се минава без слизане. Добро начало! Важното е да не се депресираш още в началото, защото по-нататък те чакат къде, къде по-вълнуващи приключения.

Следвайки пътеката в посока север и преминавайки редица препятствия във вид на каменни блатца, прагчета и един счупен, маскиран бетонов кол, жадуващ да ти разкъса обувката, излязохме на платото и на каменистия път, водещ към Черни връх.

Продължихме изкачването, ровейки чакъла с гумите, говорейки си за незначителни неща, осъзнавайки, че когато излезем над „Стената“, няма да има какво да спира бесния напор на вятъра. Истината, която ни посрещна след дългия ляв завой, далеч надхвърли очакванията ни : Черни връх се губеше, забулен в мъгла като Мордорски замък, а буквално над пътя пред нас прелитаха облаци и разкъсани мъгливи завеси.

Иначе спокойното изкачване този ден се превърна в интригуващ танц по камъните – понякога поривите ме отместваха от единия край на пътя до другия, въпреки отчаяната ми съпротива. Стана чувствително по-студено, навлязохме в мъглата. Карахме като в приказка – ту тук, ту там се откриваха моменти от пейзажа. Влагата започна да кондензира по дрехите. Едва не изпуснахме отклонението за Черни връх. Познава се по оградата от бетонови колци и се завива вдясно, напускайки каменистият път за станцията на „Голям Резен“. Черни връх изкачихме без особенни напрягания, само накрая имаше снежна ивица, която ни „свали“ от седалките. Посещение на чайната за нас е традиционен ритуал. Вътре те посреща атмосферата на древен крайпътен хан, хората не са случайни, а приказките са интересни, особено когато са подгряти с няколко чаши ароматен планински чай.

Времето подължаваше да е все така любезно – вятърът и мъглата се надпреварваха в завладяването на върха. Приготвихме се за същинската част от маршрута: свалихме седалките, приспаднахме гумите за по-голяма еластичност и омекотихме вкочанените от студа еластомери на вилките. Напуснахме върха по южния му склон, маневрирайки между скалите и клековите площи в посока пътеката за х. Академика (х.Физкултурник), която е маркирана с колове. Следва едно много хитро преминаване през рекичка. Мястото е усойно и до началото на лятото задържа сняг. След моментната оценка, без да забавяме движението, буквално прелетяхме над бълбукащата вода по снежната повърхност. На ред бяха няколко каменно-клекови стъпала, които се минават при правилно избран начин, и каменна река, пред която вече се слиза. Оттук нататък препятствията започват да се увеличават геометрично-прогресивно както по брой, така и по степен на трудност. Както си карахме по торфената пътечка, стигнахме поточето, ромолещо в подножието на няколко каменни плочи. Това е „Закачката“. Винаги се появява елемент на изненада, когато скачам върху камъните от около 50см скален праг. Имам чувството, че ей-сега челото ми светкавично ще опре в студения гранит, но гумата удря в камъка, кормилото потъва надолу, за миг увисвам в положение, в което най-горната част на тялото ми е тази, в която теоретично се намира центърът на тежестта, после дърпам нагоре, исползвайки отката на амортисьора и се осъзнавам на пътя, жив и здрав. Може би има начин да се премине подобно препятствие с голяма скорост, с висок скок, с цялостно отделяне и с колело с „двойно окачване“… Не знам, не съм пробвал.

Продължихме през торфеното плато, леко изкачвайки, докато стигнем до „Първото стъпало“. Винаги изпитвам известно срахопочитание пред този етап. Пътеката невинно те повежда надолу. За миг успяваш да зърнеш панорамната гледка на резервата „Бистришко бранище“, помлян от торнадото и Черното плато, след което вече трябва да се съсредоточиш изцяло върху материала пред и под гумите ти. На места пътеката се раздвоява – моментният избор определя, дали да се насочиш към поредица от каменни прагове, или стискайки обезумял ръкохватките на спирачките, да спреш в последния момент пред тесен скален процеп, следван от рязко, дълбоко пропадане. Движиш се по критичен наклон, следвайки серпентините на маршрута, изпълнени с безброй стеснения и скокове, съчетани с торф и камъни. Има два много опасни десни завоя, които се минават изключително трудно и без възможност за спиране. Страхотен етап!

На разклона за вр. Ярловски купен и х. Академика, където се тръгва наляво, след „Първото стъпало“, започва „Гладния път“. Карахме по силно изразен страничен наклон през разнообразни по формат камъни, стърчащи от земята като зъби на гладна уста. Малко по-високата температура отпусна допълнително еластомерите и получихме възможност да „пълзим по камъните“ – техника, при която постоянно променяйки центъра на тежестта на колелото посредством местенето на тялото във всички допустими посоки, осигуряваш необходимия натиск в допирната точка на гумата и камъка, получавайки невероятно сцепление. Допълвайки движението с подскоци, по този начин се минават на пръв поглед невъзможни места. По-леките участъци, където можеш да си позволиш да седнеш на седалката се използват за почивка.

Стигнахме до поредната каменна река, която ни се видя проходима. Позволихме си да „монтираме“ няколко камъка допълнително, след което направих няколко неуспешни щурмови опита. На петия път камъкът под предната гума се отмести, колелото залитна, залитнах и аз, само че от по-високо и паднах естественно в най-нежеланата посока. Успях да стъпя с крак, намалявайки силата на удара, преди да се стоваря по гръб върху една скала. Раницата ме спаси, молех се фотоапаратът да е жив.

Решително напуснахме мястото и продължихме към „Дълбокия език“. Език – защото е стръмен участък, във формата на изплезен език, а дълбок, защото е улей с брегове, на места стигащи до средата на бедрата ни. Ако споменем и резките завои и тесните участъци, където се закачат педалите, картината ще е пълна. Започнах със скок от земен праг, влязох в капана и загубих контрола над спирането. Понесох се като „бобслеист“ в улея, с блокирани гуми и очи разширени от напиращите в мен чувства, с единственната мисъл – да не падна, докато съм ограничен от стените и камъните наоколо. Осъзнах се спрял на полянка с тиха рекичка и влюбена двойка, ококорили очи при появяването ми. Зарязах колелото и изтичах нагоре да гледам Косьо. Той хладнокръвно се свлече през прага, застанал далеч зад седалката, и мина целия „език“, изравяйки дълбока бразда по трасето си, събаряйки и влачейки със себе си безброй камъни, като някакъв ледник.

Радостта ни от успеха беше кратка, защото много бързо стигнахме до „Въздишката“. Представлява двустъпален торфено-скален скок от височина над 1,5м. В опасна близост стърчи маркировъчен кол, отсечката за спиране е прекалено кратка, следва остър десен завой и река. Понякога успяваме да го минем и без жертви. Неописуемо е изживяването, когато тежестта се стоварва върху предната гума, цялото ти същество се премества напред и в един безкраен миг фиксираш терена пред очите си с невероятни подробности, миг в който разбираш цялата безнадежност на положението си  и че нищо не те дели от едно политване напред, в безпредела…

След „въздишането“ поехме по течението на реката докато стигнем до пътеката м/у ц.Алеко и х.Академика. Продължихме към Алеко (наляво). Много красив и техничен участък. Постоянно те държи в напрежение: каменните реки следват една след друга, между тях изобилстват борби с каменно-земно-водни клопки и храсти, стремящи се да те избутат от пътя. Трябва да пазиш гумите от защипване в скалните цепнатини докато форсираш каменните реки, защото мястото за падане е минимално.

Успяхме да не изпуснем отклонението за Бистрица и тръгнахме да слизаме по-динамично. По-пътя изобилстват каменни препятствия и през цялото време се налага да стискаш здраво кормилото, като част от пръстите са на спирачките, и моментално да преценяваш как да се премине определен участък, защото опасността да се подбият венците например е много голяма. Следвайки табелките за Бистрица, стигнахме до местност, където гумите ни започнаха да се оцветяват в зелено. При по-обстоен оглед разбрахме, че това са разпрашени от торнадото лишеи, покриващи всичко наоколо. Пътеката стана непроходима от нападали вековни дървета и отбихме по временната маркировка през гората. Много нестандартно придвижване – наклонът се оказа доста стръмен, теренът – мек и несигурен, а и непредсказуем, защото изведнъж пропаднах в някакво блато до главините. Периодично клоните, през които минавахме, и които чупехме, се завираха в задните превключвачи. Свлякохме се на проходимата част от пътеката, събаряйки огромни купчини шума и клонки по пътя си и стряскайки случайните туристи. След преминаване на реката участъкът се превърна в манна небесна за любителите на DOWNHILL -а, чак до самата Бистрица.

Това, в общи линии е един примерен маршрут и възможност за весело изкарване на деня, в края на който ще се чувствувате като Херакъл, изпълнил 12-те си подвига за един ден.

Желая успех на всички съмишленници !

Бел.ред. – Голяма част от този маршрут съвпада с един вече публикуван на сайта, а именно „Каране, носене и залитане от Черни връх до Железница „. Само че в настоящия не се продължава към Железница, а се връщате към Алеко и оттам към Бистрица. При това положение някой може да се запита защо публикуваме два почти еднакви маршрута. Ето ви няколко причини: в настоящата статия описанието е много по-подробно, като е отделено внимание на всеки екстремен участък. Това води до чувството, че едва ли не става дума за съвсем различни карания, а в действителността е точно така – подобни технични маршрути дори на петима души изглеждат по пет различни начина. Аз например съм карал по маршрута от Черни връх до х. Академика веднъж и много от описаните тук участъци не си ги спомням, включително и защото на някои от тях съм слизал, докато авторът е карал. От друга страна, аз съм описал маршрута като такъв за спускане, докато сега Ники Николов го е спретнал като „крос-кънтри“, и то от най-епическите. Да не е забравяме, че в този му вид той е значително по-дълъг и с допълнителни изкачвания. И изобщо, колкото и дълга да е общата част на двете карания, мога да ви уверя, че те са доста различни. Освен всичко друго, настоящата статия е колкото маршрут, толкова и разказ за едно необикновено каране – още една причина да я прочетете, за да видите и почувствате местата през погледа на някой друг.