Все още е тук, това магическо родопско усещане! На фона на хотелския комфорт, в който повечето хора прекарват почивните си дни, все още има точки в пространствено-времевия континуум, където можеш просто да стоиш насред огряна от слънцето поляна, леко претръпнал след поредното спускане, да се вслушваш в жуженето на насекомите и звъна на чановете от близкото стадо, да обръщаш взор към околните ридове и долини и да се питаш: „Абе тук дали има обхват, за да си проверя фейсбука?“. Опа, грешка, тоя въпрос беше от друга точка в континуума. А тук правилният беше „Абе тия Криви как, по дяволите, са я открили тая пътека насред нищото!?“. Да, това беше, и да, Крива спица познават тези точки в пространството и времето и всяка година ни откъсват от забързаното ежедневие и ни пренасят в родопското безвремие.
Сега ми изглежда нереално! Не карането, а другият живот – онзи с делничните проблеми, нощните недоспивания и всички онези неща, които всъщност ни откъсват от щастието, а не ни доближават до него. Както в първия ден на ПВ-то имах нужда от калибровка към велосипеда и пътеките, така и сега, в първия ден след карането имам нужда от центровка, за да се откъсна от безтегловността и да се приземя в епицентъра на трудовия градски живот. А как не ми се иска! Нищо де, утре вече ще съм свикнал с центрофугата, а когато вие прочетете тези редове, ежедневието отново ще се е осмислило като понятие, а родопската вселена ще е и паралелна, и перпендикулярна, но за жалост ще е останала най-вече в спомените ми. Но нали затова са думите и снимките – за да можем да се връщаме към онези мигове и поне за 5 минути да прекъсваме натоварения график…
Може би има хора, които не знаят какво се крие зад съкращението ПВ. Ще ви кажа, че тази вселена не включва само романтични моменти на родопско уединение. Всъщност има доста зор, обилно потене, трудни спускания, борба с лошото време, непредвидени ситуации и още куп неща, които не са за всеки. Но щом те посрещнат в Борино с топъл хляб, прясно бито масло и шарена сол, някак си забравяш опасенията, свързани с метеорологични прогнози, спортна форма и недостатъчно каране. С пълна уста поздравяваш стотината други перпендикулярци, които прииждат от всички краища на страната и сякаш оставят досегашните си проблеми в колите на паркинга, за да се пречистят по родопските пътеки и пътища.
Катарзисът започва без никакви увъртания по една от най-стръмните улици на селото. Токсините нямат шанс под напора на потта, избиваща на челата и под фланелките по серпентините на новоасфалтирания път в посока хижа „Орфей“. Парите обаче явно са свършили точно на билото, защото оттатък продължава черен път. Ние също приключваме с първите напъни и продухваме и последните терзания на работната седмица от главите си с едно бързо спускане по игрива пътека, която на места е и хлъзгава от неспиращите това лято дъждове.
От хижа „Орфей“ драпаме нагоре по стръмен път през местността Кастракли, за да достигнем втората пътека за деня, доста по-сериозна като терен и наклон. Тук време за снимки почти не остава, защото си имаме други грижи – да удържаме байковете по стръмния склон и да се усукваме около острите серпентини. Посоката е Девин, но хубаво се поизпотяваме, докато стигнем до Девинската екопътека, която преминава до и над реката по множество мостчета.
Следват басейни, кръчми и едно солидно изкачване, за да достигнем първия си „хотел“ под звездите. Надолу по една пътека дори има баня насред гората – с душ и хладка вода, така че който не го мързи, успява дори да се хигиенизира.
Вторият ден започва с разделяне на групата, защото Крива спица са маркирали и една бонус пътека (същата тази с банята). Някои се спускаме по нея и се включваме в пътя за летовище Лесичево по обходен маршрут, а други директно се връщат на разбития асфалт и продължават по него нагоре. Бонусът е интересен – технична пътека, на места стръмна, на други по-скоро равна, но дръпва доста от силите ни още в началото на деня.
Може би затова когато се изправям пред второто изкачване, което дори не си спомням в описанието, силите започват да ме напускат… Спускането обаче ме връща към живота, макар че за снимки и дума не може да става – устремът ми е насочен към кръчмата в с. Селча и не искам по никакъв повод да го прекъсвам за творческа дейност.
В Селча положението е тежко – жега е натиснала въздуха, а и порциите се оказват неочаквано големи. Лакомията ме превръща в трудно подвижен търбух и макар че по пътеката към с. Михалково карам с вдъхновение, то рязко свършва, когато се сблъсквам с горещия следобеден въздух ниско в долината. Решаваме да изчакаме морът да премине, което означава още течни или сладки изкушения, от които не ми става по-леко…
А ни чака едно от най-сериозните вселенски изкачвания. Предишния ден всички за него говореха. Аз тогава се отнесох малко пренебрежително, но сега започвам да усещам накъде е бутането! Баирът се оказва наистина душмански, но се намира и по-страшно нещо – конските мухи. В средната част те започват да ни тормозят и това ме принуждава да се напъвам дори на местата, където иначе кротко бих бутал.
Стигам в лагера ни жив, ни умрял – умората се усеща, но някак на заден план, защото отново е време за разпъване, водопой, приготвяне на храната. На фона на всичко това изненадата от Крива спица (няколко щайги с най-хубавите ягоди, които съм опитвал, отгледани в една високопланинска градина наблизо) е не само вкусна, но и доста съживяваща!
Третият ден е най-лесен (ако се прави без бонуса, който включва цели две пътеки, но и последващо изкачване), но за мен се оказва направо нулев. Още с тръгването сутринта тежест сковава гърдите ми и болка прерязва дишането ми, като не ми позволява да си поема дълбоко дъх. Пъпля по баира като малолитражен автомобил, на който му е отказала турбината, и се старая да не се паникьосвам и да не мисля дали е сърце или дробове, а и от какво така… Едва стигам до хижа „Персенк“, като и спускането до нея (по пътека, която принципно много ми хареса) го минавам на автопилот и повече с возене, отколкото с каране. 🙁
В хижата някой ми дава аспирин, пека се на слънце, хапвам малко и постепенно възвръщам малка част от силите си, болката леко намалява. Продължавам по билния път към лагера, без изобщо да помисля за бонуса, а първата пътека от него е особено добра, докладват ми после някои от другите участници.
На поляната, където ще е лагерът, камион не се забелязва, а пристигналите преди мен не откриват и вода. Ами сега? За камиона скоро става ясно, че може и да не го дочакаме – на пътя е паднало огромно дърво. Организаторите започват да обсъждат варианти – местене на лагера, търсене на човек да среже дървото. Такъв се намира, но камионът вече се е върнал назад… Аз просто седя и се съживявам, но също така усещам, че явно ме е тръшнал някакъв грип, защото се появяват симптоми за такъв. Пия още илачи, излягам се на един напечен от слънцето камък и след час-два вече се чувствам значително по-добре, а междувременно дървото е срязано, лагерът се е населил и само камионът все още липсва. Накрая пристига и той, оттам дето най-малко го очакваме – имало е голямо заобикаляне, но вече всичко е наред.
Народът се втурва към багажите, палят се огньове, дрънкат китари – напрежението се разтваря в топлата родопска нощ, може би последната такава, ако се съди по прогнозата за четвъртия ден, който е и най-тежък. Затова рано гася челника и заспивам с надеждата утре да ми е по-добре.
Утрото е прекрасно и чак не му се вярва на човек, че може да се развали времето. Загряваме с кратко изкачване и следва първото спускане за деня към с. Осиково. За мен това беше една от най-добрите пътеки – разнообразна, технична и с един уникален участък, в който растителността беше почти с човешки бой и пътеката едва се виждаше през нея.
От Осиково продължаваме с още спускане – чак до яз. Въча. Този път пътеката е от друг тип – предимно права, на някои места стръмна, с доста ронливи и песъчливи терени под гумите. Завършекът е толкова рисков, че организаторите бяха препоръчали изрично слизане от велосипедите. Долу мирише на феродо, някои ближат рани, други вече бързат по пътя покрай язовира към един хотел на брега, където не само има кръчма, но ни чака и извозване с лодки…
Ако някой се чуди защо фланелките на Щуркур са зелени на цвят, да знаете, че няма нищо случайно!
Това е от нещата, които не ти позволяват да забравиш ПВ-то. Поглеждайки 12 години назад, дори някои от пътеките са избледнели, други се смесват и объркват, но винаги, когато е имало нещо такова, нестандартно, си го спомням като да е било днес. Аз съм в задните редици, така че докато хапнем и изчакаме тези преди нас да се пренесат на отсрещния бряг, облаците започват да надвисват все по-ниско. Нареждаме се на кея, приготвяме велосипедите за товарене и буквално виждаме как дъждът идва като завеса, плъзгана от вятъра над водите на язовира. Първите капки ни поразяват като бомби и в миг зарязваме байковете и търчим обратно към хотела.
Пороят, който се излива, не би оставил сухо място по нас, но за щастие отминава доста бързо – някои едва успяват да си изядат супите. Грейва отново слънце и вече няма какво да попречи на мореплавателския ни дух.
Акостираме просто на брега в един залив. Очаквам, че ще ни стоварят на място, до което стига черен път, макар да не мога да си представя за какво би служил той, но знам ли – рибари, иманяри, ловджии, все някой може би бе проправил такъв. Там където слизаме обаче, има само една тясна пътечка и това е още по-невероятно! Кой и за какво я е направил, как са я открили изобщо???
Размишленията по тези въпроси се смесват с пуфтенето от бутането нагоре. Постепенно пътеката преминава в занемарен път, който излиза на по-хубав. Посоката е с. Фотиново, но има и едно изкушаващо отклонение към Фотинските водопади. Първоначално това е официалният маршрут, но заради дъжда организаторите решават да го променят и оставят пътеката към водопадите само като бонус, за който не се плаши от кал, странични наклони и бутане. Аз явно не съм уплашен, може би защото дотук денят се разви добре и, за разлика от вчера, се чувствам доста по-жизнен. Пък и компанията на Наката е силно въздействаща за такива отклонения.
Кривваме по пътеката и в първите 1-2 км предимно крещя от кеф, защото се кара с лек наклон надолу по тясна пътека с лек страничен наклон – след дъжда това означава, че гумите буквално се насят на границата на сцеплението и колкото по-смело пуснеш спирачките, толкова по-стабилен се чувстваш, поне до един момент… Възмездието за тази радост обаче не закъснява! Следва участък нагоре и той е по-труден от всичко, което сме бутали в предишните дни и часове. Настава борба с хлъзгавия терен, който тук е със силен страничен наклон, а понякога и много стръмен нагоре. В менюто по-нататък е включено и преджапване през придошлата река, междувременно и дъждът се завръща. В един момент мизерията става пълна, но следва нов обрат – оставяме велосипедите, изкачваме се още 200-300 м по засукана пътека и пред нас се открива това:
Струва си мъките, дума да няма! Струва си и последното бутане, което отново се изправя като стена пред нас. След всичко това по хубав черен път се довлачваме до с. Фотиново, чиято кръчма отдавна бленуваме. Там картината е пъстра – едни са по гащи (местният универсален магазин вероятно е продал рекорден брой мъжки слипове в рамките на един час!), други още са мокри, трети плюскат, четвърти мият велосипеди, а някои изглеждат твърде спретнати и доволни. За тези някои разбирам, че просто са си взели стаи в хотела и смятат да прекарат вечерта в охолство, а на следващата сутрин да се извозят до лагера с камион.
Извозване тече и в момента – повечето хора, които вече са хапнали, чакат следващия курс, за да си спестят оставащите двайсетина километра асфалт. Ще чакаме и ние, хапвайки вкусно-вкусно – в крайна сметка 3-4 часа асфалт не са мечта за никой планински колоездач… Возенето в каросерията на камиона обаче също се оказва доста екстремно – особено за някои от по-крайно стоящите. То не просто ни облекчава живота, но и добавя още един незабравим спомен към преживяването ПВ.
В лагера обстановката е мокра и делова. Тежкият ден и все още съществуващата опасност от дъжд не спомагат за купонджийска атмосфера, така че всичко утихва сравнително рано – поне така предполагам, защото аз съм от най-рано утихващите. 🙂
Последната утрин в Родопите ни посреща с хладен въздух и обещание за хубав ден. Прибират се мокри палатки, смазват се ръждясали вериги и се нареждаме за традиционната обща снимка. Ако сме ухилени, то е защото още не усещаме колко ще ни липсва всичко това само след 24 часа…
Очакват ни четири пътеки! Не е шега работа, а основният проблем в края на деня е да кажа коя е най-хубавата… Има от всичко в този ден – и камъни, и корени, и падове, и серпентини, и кал, и сухо. Не ме бива да описвам карането по пътеки, нито пък обичам да го накъсвам заради снимки. Не и на ПВ-то – в други случаи работата може да го изисква, но тук съм на почивка и с удоволствие забравям за фотото в раницата, докато запълвам с адреналин и последната клетка в тялото си. Има и някакви изкачвания – не са ми лесни, ама кой им обръща внимание при толкоз кеф надолу!
Смачканата автомобилна ламарина, която заварвам на паркинга, за миг ми разваля празника и ме връща към реалността, към онзи другия живот – с проблемите, с некадърните хора, с излишните ядове и тревоги… По дяволите, дали не е по-добре да поема отново по стръмната улица към хижа „Орфей“!? 🙂
Снимки: Владимир Конушлиев, Владимир Русев, Димитър Щуров, Камен Котев, Любомир Ботушаров, Христо Смилков
