Ловци на пътеки: Подранила пролет в Огняново

Какво бихте направили, ако след дългата и студена зима в средата на февруари се зададе топла седмица с пролетни температури и можете да избягате от службата за няколко дни? Това си е ваша работа, но мога да ви кажа какво направих аз – ориентирах се право в посока югозапад! И тъй като вече бях дразнил няколко пъти всичко живо около мен с делнични набези към Кресна и околностите, този път тихомълком промених посоката към съседната голяма долина – тази на река Места.


Имах и съучастници – един британски гражданин, една българска мома на колело и един местен айдук. При такава колоритна компания, аз гледах да не се натрапвам много и дискретно залягах зад храстите с фотоапарата в ръка. Ама откъде храсти? Имаше, имаше!

Огняново е моя голяма слабост в последните години поради една твърде прозаична причина. Необходимо ли е човек да се ограничава само с едно удоволствие, ако може да си достави две или три наведнъж? Вярно, че не на всеки би му понесъл дневен режим с топло джакузи и сауна след закуска, хладък плувен басейн за съвземане, интересно каране по нови и непроучени маршрути, разпускане след карането в горещото миро (местния селски басейн) в изисканата компания на всичкоразбиращи чичковци (дали пък и ние не спадаме вече в тая категория) и мургави труженици, допълнително киснене в хотелския басейн и след всичко това – поглъщане на солидна и вкусна вечеря, но при мен единственият негативен ефект от този натоварен график е, че сега се налага да пиша тази статия посред нощ.

Разбира се, със следващите снимки и редове ще ви разкажа само за удоволствието на две колела, макар че и останалите натрапчиво си проправят път в спомените ми…

Реклама

Ден първи

Пристигането ни в Огняново не бе съвсем тривиално, защото колата реши да играе несговорчиво и се наложи пътьом да минем и през сервиз, колкото да получим уверения, че макар с тропане и хлопане, ще се доберем до спа курорта барабар с велосипедите и багажа. След като пътуването ни се проточи като до морето, от топлия следобед останаха само един-два часа, така че бяхме принудени да изберем най-краткия от нарочените за проучване маршрути.

Заглеждах го отдавна, защото е непосредствено над селото и е лесен за намиране и каране – черен път, започващ под с. Скребатно и спускащ се по рида западно от р. Канина. Точно заради липсата на големи неизвестности обаче, досега не бях карал по този толкова близък и удобен маршрут.

Оказа се великолепен! Бързото изкачване по асфалта ни отведе в близост до Скребатно, а черният път по билото, ползван някога може би от дърварите, се оказа много далеч от представата за скучно каране – точно от този вид пътища, които включват всякакви благини и се карат на един дъх!

Ден втори

Време беше за нещо по-сериозно, по-изследователско. Сами разбирате обаче, че достигането до точката „Каране“ в така наситената програма не беше проста задача… Някъде към обяд пристъпихме към реализирането ѝ и се отправихме по добре познатия път към с. Скребатно, спирайки за някоя и друга снимка към снежния похлупак на Пирин, който с плътността си ни напомняше, че зимата е отстъпила от стратегическите си позиции само на отделни места и само до едно ниво.

Точно преди Скребатно, след като похапнахме и се проветрихме добре под един навес, започна интересната част. Траверсирахме с леко спускане по приятен черен път до една затънтена поляна, където дървосекачите преди доста години явно са намерили каквото търсят. Трябваше да намерим и ние нашето, ако не искахме да се връщаме обратно. На сателитните снимки бях видял отчетлива просека, за която не бях сигурен дали е много стар път, или по-скоро пътека. На място обаче нищо подобно не се виждаше. Намерихме някакви остатъци от черен път вдясно, но нито ставаха за каране, нито отговаряха на посоката. Пробвахме се и нагоре по хълмчето пред нас, но и там посоката бе грешна, а аз така ясно си спомнях просеката, която се виждаше от птичи поглед, че сега не можех да приема липсата ѝ. Заради последното предприехме единствената оставаща ни стъпка, която винаги води или до откритие, или до обстойно изследване на обкръжаващата флора – атакувахме тревите и храстите директно в начертаната предварително посока, следвайки плътно заредената в Garmin-а проектоследа.

Само след стотина метра успехът ни споходи – растителността сякаш освободи един коридор насред гората, в който се бе излегнала примамлива пътека. Нямахме търпение да оставим първите следи от гуми по нея; тя пък нямаше търпение да ни покаже, че може и да дращи с нокти. В крайна сметка имаше откритие, но съпроводено и с изследване на флората. Или иначе казано, в горските части пътеката бе ясна и доста забавна за каране, но през поляните бе по-трудно различима и там се провирахме с повишено внимание.

Изоставихме планината в с. Балдево (съседно на Огняново), където се натъкнахме и на двор, пълен с най-различни фигурки и скулптури – явно това бе бърлогата на някой местен майстор, когото така и не видяхме, но поне разгледахме част от творчеството му.

Ден трети

Натрупали опит и впечатления от южните склонове под Скребатно, ставахме все по-дръзки в набезите си по ридовете, спускащи се към долината на Места. Казват, че който не рискува, не печели…

Най-далечната проектоследа, която бях подготвил, бе и най-привлекателна. Дълъг рид, започващ западно от Скребатно, криеше своите тайни – погледнат през окуляра на Google Earth, на някои места се виждаше ясна пътека, а на други… нищо. Не едно и две премеждия са започвали по такъв начин!

Началото го намерихме лесно и трябва да кажа, че бе изключително добро – бързо и без замисляне се придвижихме към първото възвишение, където нещата взеха друг обрат. Ясната пътека сякаш изчезна отведнъж, разтвори се в околната растителност на множество скрити между храстите улейчета, сред които не бяхме сигурни кое е най-главното. Поне посоката беше ясна, така че заиграхме с велосипедите на зиг-заг през растителността, която изглеждаше измамно мека, но всъщност бе предимно бодлива и бързо разбрах, че карането по къси панталони и без дълги наколенки не може да бъде причислено към умните ми решения за деня.

Пътеката ту се появяваше, ясна и подканваща към по-висока скорост, ту забиваше рязко в някой гъсталак, където едва-едва се минаваше. На две места почти я изгубихме – дотолкова, че вече си представях провиране надолу по склона в прегръдките на растителността, но и в двата случая се оказа, че просто младите дръвчета са били особено напористи в развитието си, без обаче да прекъснат напълно старата пътека, която очевидно е била ползвана доста в миналото.

След тези навигационни изпитания, Планината разбра, че сме достойни да получим наградата си и пътеката постепенно се отвори и започна да става все по-ясна, а когато окончателно излязохме от гората, не можехме да сдържаме еуфорията си, защото очевидно бяхме открили една от най-добрите пътеки в региона (мога да го твърдя със сигурност, защото става дума за над 5 км, изпълнени с истинско разнообразие) и тя ставаше все по-красива и все по-забавна. И така до с. Господинци, откъдето ни очакваха няколко километра равен асфалт до басейна и вечерята. Живот ли е, да го опишеш!


Снимки: Любомир Ботушаров

Описания на маршрутите:
http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/routes/4916-route-2017-ognqnovo
http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/gpstracks/4917-gpstrack-2017-ognqnovo-skrebatno-baldevo
http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/gpstracks/4918-gpstrack-2017-ognqnovo-skrebatno-gospodintsi

Ако желаете и вашите разкази за интересни карания да бъдат публикувани в MTB-BG.com, свържете се с нас на [email protected] или използвайте някой от начините, описани тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/other/mtb-bg/4647-mtb-bg-contributors.


Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>