Може би си спомняте, че последните дни на декември бяха необичайно топли. А тъй като за някои хора бяха и почивни, със Зеро следяхме прогнозата изкъсо, за да закрием сезона по най-добрия начин. Като последен ден с каране за 2020 насрочихме 30 декември, а за дестинация избрахме Искърския пролом около Гара Бов. Предварителният план криеше твърде много неизвестни, но все пак в лицето на Юри се намери още един ентусиаст, който да ги сподели с нас.
Преди всичко, нека изясним понятието „бутиково каране“. Не съм го измислил аз, чух го от Юри в един от бутиковите моменти, когато бяхме изплезили езици по баира към с. Желен на фона на още по-стръмните и скалисти склонове, надвиснали над Церово зад гърба ни. Та най-лесно би било да кажа, че бутиково каране е такова, което включва доста бутане, само че това определение би било неточно. Бутането си е бутане, само по себе си не е нищо повече от начин за достигане от точка А до точка Б. Ако вземете например да бутате по някоя пътека, за да си спестите дълго обикаляне по асфалт или черен път, това не прави карането бутиково по никакъв начин, то си е просто бъхтене. При бутиковите карания бутането е подчинено на една по-висша цел – то е път към неизследвани територии или следствие от превратностите на съдбата, превръщащи пунктираните линии от картата и изкусително започващите пътеки в непроходими шубраци; то е случайна, но и съвсем закономерна част от един по-голям замисъл, който обикновено започва с разсъждения от типа „Абе що не проверим какво има за каране еди къде си…“ или пък „Тая пътека я гледам от толкоз време на картата, пък никой не е карал по нея – дай да я видим…“. Затова бутиковите карания са такива и в прекия смисъл на думата – всяко е различно, всяко се помни!
Може би съм споменавал и друг път, но за мен каранията около Гара Бов винаги извикват една сантиментална нотка, дължаща се на това, че когато бях дете, семейството ни имаше къща там и се случваше да прекарваме с брат ми по някоя и друга седмица в нея, броейки вагоните на влаковите композиции и шетайки с баща ни из района. А това каране бе свързано с тези спомени повече от всяко друго – то направо си беше изтъкано от тях!
Спомням си например съвсем ясно как бяхме тръгнали на разходка от Гара Бов към Церово, все покрай Искъра. Минаваше се между стройна редица къщи, вкопани в основата на стръмен склон с надвиснали над тях скали, после по черен път се достигаше една по-далечна махала досами реката и след това имаше пътека, изсечена в отвесните скали над речното корито. Река Искър в детството ми винаги бе голяма и мътна, една заплашително движеща се водна маса, в която имах чувството, че ако попадна, ще изчезна безследно и безвъзвратно. Просто усещах мощта, която извираше от нея. И когато с баща ми достигнахме тази пътечка в скалите, която беше ни повече, ни по-малко стотина метра дълга (с. Церово буквално започваше след нея), аз, в ролята на малък тогава човек, проявих голям инат и се запънах като магаре на мост, отказвайки да направя и крачка напред покрай тези злокобно течащи тежки и мътни води. Никакви увещания от баща ми тогава не помогнаха и разходката приключи безславно с рев и сополи. Вероятно и с някакво лично неудовлетворение от проявеното „мъжество“, защото откак започнахме да ходим с велосипедите в Искърския пролом, винаги съм искал да мина по тази отсечка между Гара Бов и Церово и да видя тая пътека толкова ли е била страшна… И ето, че най-сетне се озовахме на нея:
Както виждате, пътеката е с достатъчно широка основа, та да се разминат дори две мулета, но трябва да призная, че минавайки по нея, все пак усещах с периферното си зрение провлаченото движение на реката и едни дребни пеперуди запърхаха в стомаха ми, вероятно спомен от детството.
Друг детски спомен: от къщата ни нагоре имаше много стръмна улица, която рядко привличаше вниманието ни, защото жп линията под нашата къща и влаковете, преминаващи по нея, бяха по-интересни за детското ни въображение. Един ден обаче се бяхме качили с баща ми чак до края на улицата и си спомням като да беше днес една ясна пътека, която продължаваше от последните къщи право нагоре по рида, който бе скалист и стръмен. Тази пътека я бяхме виждали и от един отсрещен рид – излизаше от една горичка и дали заради нещо, дочуто от възрастните, или заради наши си фантазии, повлияни от приказки като „Червената шапчица“ или „Хензел и Гретел“, вярвахме, че тази горичка е същинско царство на вълци и глигани и че ха сме тръгнали по пътечката, ха не сме се върнали повече.
Връщам се обаче в 2020-та… Може би вече се досещате, че следващата цел в карането ни бе да изникнем победоносно от горичката по пътеката, яхнали байковете, спускайки се от върха на рида, който на картите е обозначен като Църни камик. Най-лесният вариант за това (с най-малко изкачена височина) беше от Церово да издрапаме до с. Желен и през няколко от махалите му да достигнем началото на пътеката. Тук, по стръмните пътища към Желен, карането започна да става бутиково, но това беше най-вече за да пестим сили – иначе може да се понапъне човек и да не слиза от байка.
Важно е да кажа, че от тези крайни махали на Желен към Гара Бов тръгват две пътеки, които се съединяват в края си, точно при тази горичка, която ми е спомен от детството. Едната пътека е подсичаща, може би някога е била дори коларски път – започва от махала Стръмол и минава покрай някаква пещера. За нея дори имах сведения, че Борислав Йорданов (един от рекордьорите по Ком-Емине) някога е минавал с колело и била читава. Другата започва под самия връх Църни камък и се спуска общо взето по ръба, а този ръб отдолу изглежда като терен за Red Bull Rampage, само че с дървета и храсти между скалите. Щом четете това като разказ, а не като маршрут, вече знаете ние коя от двете избрахме…
Истина е, че още в началото пътеката се „затвори“ достатъчно, за да ни предупреди, че ако искаме нормално каране, трябва да се върнем към другата. Но ние май не искахме. Зеро обобщи нещата по следния начин “Виж сега, нали знаеш, че по другата винаги можем да дойдем да караме, а тук, ако си тръгнем, повече няма да стъпим, щото няма смисъл!“. Желязна логика, която всъщност стъпва върху едно фундаментално любопитство, което стои в основата на повечето бутикови карания – иска ти се да видиш колко зле може да е, колко БОЧ може да има покрай тия скали, дали пък няма ей сега да се поотвори тая пътека. Между другото, още при първите скали, от които се откри вдъхновяваща панорама към дефилето под нас, попаднахме на някакво място с молитвени тибетски флагчета, което ни успокои, че не сме единствените, които търсят нещо за душата по тия места.
За душата не знам, но телата се напрегнаха доволно в следващия половин-един час! Въпреки значителното обрастване на пътеката, на много места всъщност успявахме да караме, провирайки се като тарани през обезлистените клонки. Имаше няколко много трудни и интересни участъка – някои успяхме да минем, други благоразумно отписахме като „за хора от друга планета“. В края, разбира се, се убедихме, че другата пътека, идваща отдясно, е съвсем ясна и с малък наклон. Общият финал на двете пътеки към селото всъщност беше доста интересен и със сигурност ще ме накара да се върна отново, но сега ни очакваха още детски спомени…
На запад от Гара Бов, точно срещу селото, е надвиснала една висока скала, която доминира пейзажа. Като деца погледът винаги ни теглеше към нея, докато един ден, вече достатъчно пораснали за подобни преходи, поехме с баща ми по някакви пътища и пътеки и с множество серпентини преодоляхме височината и се оказахме на ръба ѝ. Аз лично, за да погледна от него, легнах на тревата и с лазене достигнах мястото, където земята свършваше. В наши дни от тази скала опъват един голям национален флаг за 3 март, мястото е доста по-облагородено – има пейки, черен път… но ръбът си е все така страшен!
Втората ни цел за деня бе да погледнем от скалата, но също така и да намерим пътеките, по които като деца се бяхме качвали към нея. Имаше ги дори и на картата BG Mountains, което бе обнадеждаващо. Както и предполагах, пътеката всъщност следваше основата на някогашен черен път, но в момента храстите на доста места вече я бяха превзели напълно. Не мога да нарека карането по този терен опияняващо – по-скоро беше напрегнато, защото трябваше да внимаваме за скрити в дълбоката шума клони и камъни, готови да ни извадят от избраната траектория и да ни запратят към склона встрани. Но пък видяхме отблизо сърна, която със сигурност не очакваше пришълци като нас на такова място!
На една поляна достигнахме стара къща с двор. Слънцето вече бе паднало ниско, сенките настъпваха по склона, а с тях и зимната температура. Коминът на къщата пушеше, а отвътре долиташе ритмичното думкане на техно-музика, сякаш някой си беше спретнал рейв-парти. Нищо в картинката не се връзваше, особено когато от къщата излезе една жена не в първа младост, с няколко останали зъба в устата, но видимо дружелюбна и отрудена. Тя изглеждаше също толкова изненадана да ни види, колкото и ние от музикалното озвучаване. За него явно се грижеше другият обитател на къщата, мъж на неопределима възраст, който може би ѝ беше син, а може би съпруг…
Във всеки случай на въпроса ни дали пряката пътека, която виждаме на картата да започва оттук, съществува, жената отговори “Има я, ама моля ви, минете си по пътя, да не се претрепете!“. Тези думи звучаха толкова добре, че техно бийтовете сякаш отекнаха направо във вените ни и ни изстреляха надолу по склона! Пътечката беше страхотна, с къси и остри завои, които можеха да се секат, но аз поне се стараех да ги изписвам прилежно, както първолак си упражнява ченгелчетата. В крайна сметка защо да си скъсявам кефа!? Финалът на всичко това също си го биваше – серпентини, но под формата на извито по склона стълбище, барнато с вапцани парапети, само червеният килим липсваше!
По тоя начин, с това необикновено, бутиково каране, изпратихме странната 2020 година. Първото каране за 2021 също вече бе насрочено…
Още снимки от карането можете да разгледате в този албум: https://mtb-bg.com/gallery/last-ride-2020-gara-bov.
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
