Още през зимата велоклуб „Крива спица“ обяви едно интересно събитие за 12-13 април, наречено „Ендуро, майна!“. От името и описанието му ставаше ясно, че ще се кара по повечето популярни пътеки в близост до Пловдив и тъй като аз имах сериозни пропуски в познанията си за тази част от Родопите, бях навит като пружинка да се включа в това организирано каране, особено като се има предвид, че извозването нагоре щеше да е с бусове. Пружинката обаче за малко щеше да си остане сгъната, защото една хубава сутрин седнах на компютъра към 8:30 и съвсем случайно установих, че записването е започнало преди половин час и остава само едно свободно място! След бързи упражнения за пръстите се оказа моето. От днешна гледна точка повечето ми приятели вероятно не биха завидели, но тогава нещата изглеждаха като да съм улучил ако не шестица от тотото, то поне числото 41 в „5 от 35“.
Дойде март, с него и пролетта. Дойде април, а с него се завърна зимата… Пет дни преди събитието, в понеделник сутринта, стъргах 2 см сняг и лед от колата си. Успокоявах се все пак, че в пловдивския вилает температурите винаги са с няколко градуса нагоре и не вярвах там да е побеляло като на Витоша.
Прогнозата за дъжд в събота първоначално изглеждаше неприятна, но не чак толкова стряскаща.
Ден преди да тръгнем, когато Наско (един от спътниците ми) сподели, че горе при хижа „Здравец“ се очаква да е минус 4 градуса, това ме накара да си взема зимните ръкавици, но не и дългите панталони, защото къде се е чуло и видяло в Пловдивско условията да са по-лоши от Шопско, а пък в София отдавна вече бях минал на къси гащи.
Дъждът започна да ръми още при тръгването ни от София в 6:30 сутринта. После премина в порой някъде по магистралата, после спря около Пазарджик и това внесе лъч надежда сред общия песимизъм, настанил се в колата ни. Сблъскахме се с реалността при изкачването към хижа „Здравец“, където не само валеше, но се виждаха и около 10-20 см сняг в гората. Наистина ли щяхме да караме в такива условия?
Някои НЕ и това вероятно бе разумно решение, което аз не взех. Няма да ви занимавам с психологическата борба вътре в мен, защото такава нямаше – бях отишъл да карам и карах!
Организаторите отложиха старта на събитието с един час, което позволи на дъждът да премине в суграшица. Ставаше все по-хубаво… 🙂
Първо беше пътеката към Храбрино. Бях я карал преди 20 години. Даже я бях виждал кална преди 20 години при едно състезание там. Сега я видях и снежна в горната част. Лашкахме се наляво-надясно в кишата, после се запознахме с всички видове кал, които може да срещнете по един склон – от воднисто-песъчливалива през песъчливо-чакълеста до глинеста и хлъзгава. Пълна мизерия, но веднъж като я преглътнеш със скърцане на пясък между зъбите, вече ти е все едно.
И даже започна да става интересно – дали ще се задържиш на тая линия, дали ще оцелееш в този улей, дали ще ти хлъзне тая скала… В края на пътеката имаше и придошла река. Докато стане ясно дали може да се заобиколи от друго място, няколко човека преджапахме и се сдобихме и с още по-накиснати ледени крака, за разкош!
Ето как изглеждахме аз и байкът в с. Храбрино, след първата пътека:
А до края на деня направихме още три пътеки. Всяка бе различна, интересна, забавна, но по условията си приличаха. Тръгвахме или в сняг, или в кал (според височината на началната точка) и до долу минавахме общо взето през всякакви форми на взаимодействие между водата и почвата, като никоя от тези форми не беше в наша полза. В края на деня по панталона и якето имах наслоявания, достойни за геоложко проучване.
Ще го помня този ден до живот! Хареса ми, ако трябва да съм честен. Хареса ми не като нещо, което бих правил отново и отново, а по-скоро като нещо, което изобщо не бих направил отново, и точно затова съм доволен, че все пак го пробвах.
Със сигурност подобрих рекорда си за най-лоши условия, в които съм карал! Предишният беше едно ендуро състезание на Витоша, но там драмата дойде около средата на деня. Тук беше от самото начало!
Вторият ден започна със слънце и по-пролетно настроение. Още четири пътеки се изтъркаляха или изпързаляха под гумите ни – дълги, разнообразни и като цяло по-сухи, макар че и в неделя на два пъти започвахме от нивото на снега, само че този път завършвахме при почти летни температури в подножието на планината. Такива бяха спусканията по две от най-популярните пътеки в района – „Крива коприва“ към с. Гълъбово и „Куклата“ към гр. Куклен. По тях не липсваха предизвикателни и трудни участъци, но за щастие условията за каране бързо се подобряваха – този път пластовете кал по нас бяха в по-приемливи количества.
А когато отидохме и към пътеките над Асеновград в следобедните часове, там вече ни очакваха почти сухи почви и камъни – калта дебнеше на отделни места в улеите и на сянка в гората, но като цяло карането вече стана такова, каквото си го представях при записването за събитието – пролетно, топло, зелено и предимно сухо. И точно тогава взе, че свърши!
По принцип целта на събитието бе да запознае повече хора с пътеките, а също и с идеята за поетапното им маркиране в рамките на 2025 и 2026 г. В тази връзка аз бях решил да свърша и някаква работа – да ги запиша като GPS следи, да направя снимки по тях. Е, нищичко не свърших! Условията, в които карахме (особено през първия ден), както и стегнатата организация със спускания в малки групи с водачи и без размотаване, следвано от товарене на бусовете, не ме предразполагаше към спирания за снимки, а пък GPS-ът изобщо не го и пуснах. Изглежда, че в околностите на Пловдив айлякът винаги надделява над работата, по един или друг начин… Но пък това означава, че ще трябва пак да отида и да карам там – не звучи никак лошо като идея, защото пътеките са страхотни!
Още снимки от „Крива спица“ вижте в този албум, а също и във Facebook събитието, където има кадри и видеоклипове и от други участници.
Харесва ли ви съдържанието на MTB-BG.com?
Искате ли и занапред да има достатъчно от него? Вече можете да подкрепите дейността ни чрез Абонамент за физически лица.
Задължително пак!!