Макар че дори Maxxis BIKE Transalp 2023 вече е в историята, не пречи да се върнем към миналогодишното издание на този популярен планински веломаратон с четвъртата и последна част от разказа на Иво Ройлев за участието му в него заедно с Борис Първанов.
Ден 6: Да бях останал на Кастелаз!
Последният тежък ден беше пред нас – с най-голяма положителна денивелация и най-дълъг преход. Но пък можеше да се отпуснем и да раздадем всички сили, които са ни останали – нямаше за къде да се пазим: седмият ден беше символичен – финалът се виждаше на картата!
Съвсем очаквано, денят започна с напрежение, почти без разговори. И двамата искахме да приключим, без ненужни драми. Нямаше нужда да се отказваме точно сега!
Първите два часа бяха приятни, за разгряване на краката – планински пътеки, спускане по асфалт (загуба на денивелация, но вече не бяхме претенциозни).
След това започна основното, 3-часово изкачване. Един час по асфалт, до първия пункт. След това един час по хубав черен път и за десерт имаше остър singletrack с доста участъци, които не бих могъл да карам и в нормална ситуация. Но нямахме проблеми с бутането – тъкмо да си починат другите мускули. На петия час изкачихме поредния двухилядник и до финала ни очакваше само спускане и трансфер.
Спускането от върха трябваше да е по чакълест черен път. Но нямаше нищо общо с трамбованите настилки, с които се бяхме разглезили. Беше си един малък Мордор, успях дори да изгубя бутилка от друсането!
Имаше и няколко пътеки за разнообразие, но го имаше и неизбежния асфалт надолу. Спирачките на Борис не издържаха и спряха да миришат на съединител, но започнаха да миришат, звучат и хвърлят искри като флекс!
Поехме по красивите велоалеи в долината на Калдонацо и на следващия пункт Борис реши да си ремонтира спирачките. Понеже той отказва всякаква помощ от мен и само се изнервя, докато го гледам в ръцете, се възползвах и полегнах на земята. Бързо събрах сили за трансфера и до финала се чувствах много добре!
За съжаление ни очакваха далеч не малките 500 м денивелация – на екранчето на Гармина се губят на фона на всичките изкачвания. Но когато си изморен, чакаш финала и очакваш „само надолу“’”, те идват в повече. Да не говорим, че бяха основно по асфалт. Но за сметка на това минахме през китни селца с типичните алпийски гледки.
На излизане от поредното селце излязохме от пътя и поехме по типичното ХС трасе – селски, горски пътища, single track пътеки излизащи на селца и паланки.
По принцип не се състезавахме, но състезателите в нас не можехме да не следим класирането! Определено не бяхме последни, но имаше шанс да спечелим една позиция, разликата между нас и предните беше минимална. И като ги видях пред нас, реших, че имаме шанс да им откраднем мястото, и настъпихме със сетни сили! Катерих на FTP, на острите участъци влизах в червеното – забравих за пазене! Знаех, че остава много малко, че го завършвам, и все ще събера някакви сили за символичния последен етап!
Виждаше му се краят и започнахме да се забавляваме!
Оказа се, че доста от отборите, които бяха пред нас в класирането, не си бяха преценили добре силите, бяха се сринали на последното изкачване и ги изпреварвахме на групички – като спрели! Голям кеф! 🙂
Финалът за деня беше в малкото ски градче Лавароне. За разлика от предните дни, целият лагер беше на едно място, точно на старт-финала, в училището на центъра.
Вечерята беше организирана по странен начин – имахме право на избор в няколко хотела, където си поръчваме от менюто им. Възползвах се от последния шанс да се насладя на вкусната италианска кухня, да отпразнуваме успешното завършване на трудните етапи!
Ден 7: Финал на езерото Гарда
Краят на Трансалп беше пред нас, финиширането беше въпрос на време! Вече бяхме доказали, че го можем! Настроението беше приповдигнато, последният етап беше лек, с неутрализация на 60-ия км.
Стартът беше нависоко, 1200 м, така че не ни очакваше много изкачване, за да стигнем билото на планините.
Организаторите бяха оставили най-хубавите пътеки за десерт – 30 км чудесен singletrack по билото на планините. Красиви гледки, леки пътеки с минимална денивелация, върховен кеф!
Припомнихме си защо сме дошли на това събитие! Толкова се кефех, че дори изпуснах един завой и се превъртях през глава в канавката! За радост на Борис, точно тогава снимаше, и то близо зад мен, така че се получи хубав къс клип.
След като събрахме спомени за зимата, слязохме до река Адидже. Там ни очакваше поредният дълъг трансфер до Изера, откъдето започна и последното изкачване за Трансалп 2022. Въпреки че беше по асфалт с малък наклон, краката ни плачеха! И все пак сърцето искаше още и още! По билото поехме отново по тесни горски пътечки, докато изненадващо, от нищото, преминахме през финала на състезанието! Това ли беше? Ама защо, ама искаме още!
За успокоение ни очакваше панорамно спускане преди трансфера към Рива дел Гарда, но вече извън състезателен режим.
Никога не бяхме изцяло в състезателен режим и винаги спирахме за гледки и снимки, но сега, когато напрежението от състезанието, от часовника, от възстановяване за следващия етап, от настаняване и от хранене – всичко това беше зад нас – ние си правехме фотосесии на всяка виста. А гледки там имаше!
Бяхме на билото над долината на езерото Гарда, което се откриваше в краката ни! Равнината на Италия, реката По, беше пред нас, но ние все още бяхме в полите на Алпите, със стръмните долини и непроходимите скалисти върхове! За мен това са най-красивите места в Европа и след ендорфина, натрупан през седмицата, удоволствието беше неописуемо!
Неусетно навлязохме в Рива дел Гарда и преминахме и официалния финал. Взехме си медалите, джърситата и бързо се насочихме към кафенето на брега на езерото.
Като всяко подобно селище, централната част е на брега на езерото, под големите дървета. Наградихме се с капучино, мелба и торта.
Селището бързо бе превзето от колоездачи, които обикаляха като мухи от заведение на заведение, радостно обсъждаха събитието, с лека тъга в очите, че всичко приключи.
След като се изкъпахме в езерото, се натоварихме на кемпера и поехме по пътя към вкъщи.
Нямаше денивелация, така че и не пазехме скоростната кутия. След няколко смени и бензиностанции, вече бяхме в София!
Трасето
Трасето е сравнително лесно и достъпно за всеки велосипедист, който може да премине Витоша 100.
Сравнението с Витоша 100 е неизбежно – профилът, теренът, гледките и трасето е много сходно. Над 2/3 от трасето е по пътища, проходими за градски джип. Огромна част е по асфалт, тип Студена-Чуйпетлово или Ярема-Плана. Но също така масово присъстваха и широки чакълести черни пътища с добре отъпкана и подравнена настилка, по които преминаваха (на скорост!) линейките и бусовете с провизии за състезанието – тип спускането от Тихия кът към Владая, но поддържано.
Аз лично очаквах да се движим основно по горски пътеки по билото на планината, но те бяха по-скоро изключение отколкото правило. Стръмните участъци, които трудно се въртят, или рисково се спускат, бяха сумарно под 20 км. Така че такива участъци лесно се бутат, без да се отразява сериозно на темпото.
Изобщо стръмните участъци, които трудно се въртят, бяха малко – рядко съм включвал на най-бавната ми предавка, на която въртя над 50% от състезанията в България.
Все пак имайте предвид, че маршрутът повече или по-малко се различава всяка година, така че тези впечатления важат най-вече за 2022 г.
Велосипедът
Участвах в Трансалп със състезателния ми „твърдак“ без задно окачване.
Предвид голямата денивелация, ниското тегло е много ценно и топ приоритет. Но липсата на задно окачване ми се отрази много тежко. Не толкова на пътеките и спускането – там твърдак е предостатъчен, трасето не е много технично. Но основният недостатък на твърдака е липсата на комфорт, особено на седалката. 7 дни по 10 часа на седалката се отразяват много тежко – последните дни усещах електричество по гръбнака ми дори като преминавах през маркировката или миниатюрни цепки по асфалта!
На бързите черни пътеки бях принуден да карам изправен и да трупам умора, въпреки че спокойно може да се кара седнал там и да се почива.
Поуки
Силно препоръчвам да се направи bike fit преди участие на подобно дълго събитие – всяко минимално неудобство се превръща в болка.
Също така е важно и chamois cream, който да намалява триенето и възпаленията в седалищната област. Слънцезащитен крем също – в планината бързо се изгаря.
Жизнено важно е седалката да е с правилния размер, да ви е комфортна, да сте карали дълго с нея.
Силно препоръчвам да НЕ карате с карбонови обувки. Хем бях с еднуро обувки, със сравнително мека подметка, и въпреки това имах едновременно болка в ставите на палците и 3 посинели нокътя! Плоските обувки и педали са по-бавни, но може би си заслужават комфорта.
Ръкавици със силиконови подплънки също подобряват комфорта в ръцете, които също лесно изтръпват.
Два комплекта резервни накладки, резервна верига. Резервна външна гума, лента, боза. Комплект инструменти.
Удобна, но надуваема подложка и възглавница за спане, не много дебели завивки – но само чаршаф не е достатъчно.
Тапи за уши, лента за очи. Батерия не е нужна, има достатъчно зарядни. Разклонител! Бани има достатъчно, няма нужда да си носите дрехи за всички дни – два комплекта са достатъчни, единият се пере и съхне през деня и двете нощи. Джапанки!
Две бутилки за вода, малък бидон с изотонични напитки.
Не прекалявайте с багажа, всичко трябва да се събере в един голям сак, който ви дават на старта.
Като цяло събитието е много достъпно, за хора със всякаква физическа подготовка (е, поне средна може би) и умения! Силно препоръчвам, на всеки! Остават спомени за цял живот!
