101 Sерпентини – класиране и кратък репортаж

Едно от събитията, проведени през изминалия уикенд (12-13 юни), беше 101 Sерпентини на велоклуб „Крива спица“ – за мен лично уникална надпревара, за каквато не съм чувал да има някъде другаде по света и у нас. Състезанието, в което състезателният елемент далеч не е на първо място, съчетава по уникален начин забавлението, самоусъвършенстването и „философията“ за каране по естествени пътеки, които често са много технични и специфични като препятствия, трудни са за достигане и изискват не просто добри умения за каране, а и едно по-различно отношение към природата и терена.

И макар че още след първото издание 101 Sерпентини се оформи като едно „нишово“ приятелско събитие, защото по една или друга причина мераклиите да се изправят пред такова „криво“ предизвикателство, не са много, от година на година това мероприятие печели нови привърженици и лека-полека се разраства. През 2021 г. участниците бяха с 50% повече от предишната година, имаше и доста помагачи край трасето, както и придружители, така че в крайна сметка центърът на гр. Лъки и през двата дни гъмжеше от планински колоездачи от всякакъв вид и възраст.

И по самата пътека бе шумно, интересно и забавно! Апокалиптичната прогноза за щастие се случи само по съседните ридове – не че се разминахме съвсем без дъжд, но можеше да е и много по-зле. Кривата пътека за състезанието на места стана доста предизвикателна заради хлъзгави камъни или леко разкаляна почва, но като цяло позволяваше нормално спускане.

Преди да видите резултатите, припомням набързо регламента: пътеката (която наистина има точно 101 серпентини) е разделена на състезателни секции. Всяка от тях включва определен брой серпентини – понякога само една, понякога 4-5 или дори 6. Много от серпентините на практика бяха извън състезателните отсечки, но най-трудните влизаха в тях – може би около 40-50 завоя, не съм ги броил. В рамките на състезателната секция участниците се опитват да преминат без наказателни точки. Последните се дават за стъпване, падане, минаване напряко и други волни или неволни прегрешения. Точките, присъдени в различните секции, се сумират и определят крайния резултат. Колкото по-малко точки, толкова по-напред в класирането. Отделно от това се засича и времето за преминаване от старта до финала. В него влизат както състезателните отсечки, така и свързващите ги части от пътеката. Само по себе си времето за преминаване няма значение, но при равен брой точки по-бързият участник заема по-предна позиция.

Изявените майстори на техничното каране бяха повече от всякога (въпреки че имаше и съществени липси в това отношение), така че в класирането могат да се видят интересни неща – цели двама участници на върха само с по две наказателни точки, единият от които постави и нов рекорд за време. Това е без да броим Наката от Крива спица, който традиционно се спуска извън класирането, колкото да си направи кефа и ние имаме еталон за подражание. За първи път в историята на събитието по засуканото трасе се спусна и една дама. Пълната разбивка по секции, наказателни точки, време за преминаване и т.н. изглежда така:

Повече от това ми е трудно да напиша откъм обективната страна на нещата. Като участник в събитието мога да кажа, че впечатленията ми от него винаги са много, много субективни – то си е едно уникално преживяване и вероятно за 26 човека надпреварата е изглеждала по 26 различни начина, защото тази таблица… тя не може да отрази емоцията от каране по точно тази пътека. Затова ще опиша накратко и „моето“ състезание, за да разберете по-добре какво имам предвид.

Формално погледнато, имам същия брой грешки като миналата година. Но колко по-добре се чувствах дори и на мен не ми се вярва! Основната разлика е в байка – тази година бях с 29-ка, с малко по-агресивна геометрия и с по-високо разположено кормило (заради по-големите колела и по-дългата вилка). Наглед тези неща не би трябвало да променят нещо драстично, но се чувствах по-стабилен и уверен – малко, но напълно достатъчно, за да се отпусна повече и да започна по-лесно да преминавам най-трудните места. Или другояче казано, мисля че им хванах цаката и това всъщност ме „напомпа“ с удовлетворение и удоволствие, въпреки че физически и технически си беше все така трудно. Тези чувства ме обзеха още по време на тренировките в събота, когато на завои, които преди съм мъчил по 5-6 пъти, преди да премина успешно, сега ставаха ако не от първи, то поне от втори или най-много трети път.

За добро или зло, резултатът ми в състезателното спускане не можа да отрази този „напредък“ в емоцията. В горната част, където винаги е имало няколко завоя, които ме затрудняват, карах спокойно и премерено, вярвах на байка си и преминах доста по-добре от обичайното за мен, но натрупах 3-4 грешки, реализирани в самия край на най-мъчните за мен серпентини – тъкмо когато предната ми гума вече беше стъпила на долната част от пътеката и оставаше само да пусна спирачките, губех баланса и стъпвах с крак. В това време започна и да вали, аз леко се разбързах и понапрегнах, в резултат на което в една от по-лесните за мен секции, при това и от по-кратките, успях наведнъж да натрупам цели 3 точки. В този момент помислих, че за мен играта е приключила и реших надолу да карам колкото да приключа по-бързо, преди да се е излял пороят. И стана някакво чудо – от този момент до края на пътеката реализирах само една единствена грешка (дори не помня къде точно е била). Т.е. повече от половината състезателни секции, включително такива, които на тренировките не бях успял да мина без грешка, ги „опатках“ по необясним и за мен начин – кълчех се, спирах, залитах, но не направих никакви „прегрешения“. Може би това, че влизах в секциите с една идея по-бързо, ми осигури повече инерция за преодоляването им; може би просто освобождаването на мисълта от стремежа да мина максимално чисто и прецизно всъщност ми помогна да мина без грешки тази втора половина; и със сигурност окуражаването от страна на съдиите по трасето ми подейства много мотивиращо. Финиширах с небивало удоволствие, но и с известно съжаление, че не успях в горната част да карам така, както карах в долната. Най-важното за мен обаче си остана това, че най-сетне успях „да се отключа“ на тази пътека, да влизам във всеки завой по-уверено и надъхано, пък вече как излизах е друг въпрос. 🙂

Така изглеждаха 101 Sерпентини за мен през 2021 г. Направих и някакви снимки в събота (на първия завой, един от най-трудните), които ще гледам скоро да обработя и споделя. Истината е, че нямам търпение да се върна отново на пътеката и да затвърдя (надявам се) положителните емоции, които ми донесоха тези два дни каране. Нямам търпение и за следващото издание на събитието, макар че за него ще трябва да почакаме до 2022…