Малко са хората в България, които могат да се похвалят с опита, който Добромир Добрев е натрупал в различните сфери на планинското колоездене. Без съмнение, като чуят името му, повечето хора се сещат веднага за ендуро състезанията и неговите отлични представяния в тях, наред с това, че е и съорганизатор на много от проявите. Истинските фенове на дисциплината едва ли ще забравят, че именно по негова инициатива преди няколко години бе проведено първото такова състезание и всички участници в този „прощъпулник“ пазим наистина страхотни спомени. Но състезателното лице на Добри е по-скоро следствие от това, че той кара добре, кара много и вижда в състезанията един установил се, лесен начин да привличане на хората към карането в планината, и по-специално към този тип каране, който в последните години се нарича ендуро. Това, което може би остава на по-заден план за публиката, но е с голям приоритет за самия него, са пътеките, инфраструктурата, устойчивото развитие на планинското колоездене, и то не като спорт за постижения, а като спорт за здраве и свободно време. Добромир никога не се е самоафиширал по някакъв начин, но тези от нас, които са забъркани достатъчно дълбоко в планинското колоездене, знаем, че той (заедно със съратниците му от Bike Ventures/Enduro Warriors) стои зад няколко от най-добрите (нови) пътеки за каране в страната, че е бил домакин и водач на много чуждестранни колоездачи (включително Жером Клеменц при карането му през 2018 г.) и че има в главата си десетки добри идеи за бъдещето. Надявам се, че след това интервю и вие ще знаете много повече…
Представи се с няколко думи?
Добромир Добрев, годините вече страшно напредват, но докато се чувствам и ме мислят за по-млад отколкото съм, всичко е наред. 🙂
Смятам, че смисълът на живота е далеч от масово налаганите норми, и човек трябва максимално да се наслаждава на всеки един ден, занимавайки се с дейности, които наистина му носят удоволствие и позитивно развитие.За себе си съм открил, че се чувствам най-добре, когато прекарвам възможно най-много време, развивайки себе си чрез активности сред природата, в пътешествия и откриване на света, опитвайки се да оставя малка следа, която да има положителен ефект върху живота на хората.
От колко време караш планински велосипед? Как започна всичко и кои са основните моменти в МТБ биографията ти до момента?
Всъщност сериозното ми каране на колело в планината започна в доста късна възраст, може би когато бях 3-4-ти курс в университета. Дотогава основните спортове, които практикувах, бяха скейт и сноуборд, а още преди това пък тренирах 6-7 години футбол, благодарение на което винаги съм бил в добра физическа форма, и това всъщност много ми помогна да развия доста бързо уменията си в колоезденето. Човекът, благодарение на който се зарибих по планинското колоездене, е Орлин Койчев, който хората сигурно познават покрай състезанията, които организираме с клуба ни Enduro Warriors, както и дейностите на Bike Ventures – компания, която създадохме заедно с него и Пано. Първото ми колело беше едно от тези българските „Балкан“ с твърда вилка, на което доста бързо му разказах играта след няколко епични приключения с Орлин в Стара Планина. След това си купих едно много добре изглеждащо американско ХС колело – Klein Attittude; с него участвах и на първото си състезание, което винаги ще помня, тъй като ми се стори изключително тежко – крос-кънтри на Сопот, не помня коя година беше точно, но помня, че беше голяма жега и трасето не беше никак лесно и доста малко хора го завършихме, а аз веднага след финала едвам се дотътрих до палатката, нагълтах набързо една порция воденички и директно заспах. :))
Между 2007 и 2009-10 основно карах АМ/ХС, като през лятото работех като водач на байк турове и навъртах значително количество километри, а през зимите работех като сноуборд инструктор и така поддържах форма. Първото ми „меко“ колело беше Рам АМ, което доста ми отвори карането и започнах да наблягам повече на спусканията, участвах също и в някои избрани състезания, които имаха дълги и технични спускания и усещах че това всъщност ми е силната страна.
Най-важният момент, който ме накара да се посветя изцяло на планинското колоездене, беше спонтанното ми заминаване за Нова Зеландия през зимата на 2010 г., къдетo имах голям късмет да си уредя работа като трейлбилдър в един частен байкпарк. Мястото, на което попаднах, и всичко, което видях и ми се случи там, беше просто нереално – инвестициите, които се вкарваха, начина на работа и отношение на хората са нещо, до което ние тук сигурно никога няма да достигнем, за съжаление, но това си е за друга история. Там дръпнах изключително много с карането, тъй като бях сред много по-добри карачи от мен и, следвайки ги, научавах супер бързо правилните техники за спускане. След 4 месеца в Нова Зеландия бях изпратен да работя и по друг проект за изграждане на трасета в една отдалечена част на Патагония в Чили, а след това успях да си направя и един трип с невероятно каране в Перу, направо сбъдване на мечта след мечта. Цялото това преживяване промени изцяло живота ми – срещнах се с толкова много интересни хора, научих хиляди полезни неща, подобрих си значително карането, успях да натрупам солиден опит в изграждането на трасета, и открих, че тази работа ми харесва, а и може би имам някакъв талант да я върша.
Горен ред ляво: по пътеките над Лима
Горен ред дясно: Нова Зеландия
На долния ред: Перу
И така, след около година пътешествия, работа и много каране се прибрах в България, пълен с идеи и ентусиазъм да продължа да водя този начин на живот и да започна да правя нещо полезно и за българската сцена. Гледайки какво се случва у нас и сравнявайки го с това, което виждах като развитие по света, някак ситуацията не ми харесваше – имахме твърде малко места за каране, които по някакъв начин са пригодени за това, организираха се състезания по спускане и крос-кънтри на едни и същи места от години и това почти по никакъв начин не подобряваше или разнообразяваше условията за каране. Тъй като от известно време вече се интересувах от дисциплината ендуро, която ставаше все по-популярна по света, ми дойде идеята да започна да организирам такива състезания в България, като целта ми беше по този начин да започнем да разработваме нови дестинации за каране, да изграждаме нови трасета и да успеем да вдъхновим хората от местата с необходимите условия, които са толкова много и разнообразни в страната ни, да започнат да се грижат за пътеките си и да се създават условия за развитие както на състезателната страна, така и на развлекателната, така да се каже. Започнахме със състезанието край Велико Търново през 2013 г. и оттам нататък с всяка изминала година новите места и пътеки полека започнаха да се умножават и така вече 5 години. През този период създадохме и туроператорската ни компания, с която имаме за цел да предоставим възможност на чуждестранни туристи да карат по най-добрите места в България, организираме карания с извозване за българи в страната и чужбина и предлагаме услуги за израждане на трасета. И тъй като този бизнес е сезонен, а аз имах желание да се развивам и уча нови неща, в търсене на работа през зимата, свързана отново с планинско колоездене, се озовах на още едно райско кътче, известно като една от най-добрите дестинации за каране през зимата – о-в Мадейра, Португалия, където вече пета година прекарвам по 3-4 месеца, работейки като водач, а също така изграждам и поддържам трасета.
Снимки от последния проект, по който Добромир Добрев работи с Velosolutions на остров Мадейра
През това време също се опитвам и активно да се състезавам, участвайки по всички възможни ендуро състезания в България, както и близките до нас страни – Гърция, Румъния, като успях и да участвам в няколко кръга от Световните ендуро серии в Италия, Франция, Словения и Мадейра, както и доста други състезания в Мадейра, Германия, и Белгия.
Какво е за теб планинското колоездене? Какво те свързва с него?
Колкото и банално да звучи, всъщност планинското колоездене за мен не е просто спорт, който практикувам в свободното си време, а е начин на живот.
До голяма степен това е така, защото вече повече от 10 години основните дейности, с които се занимавам и също така изкарвам прехраната си, са свързани с планинско колоездене. Но това, което ме свързва с този спорт, е нещо много дълбоко и многопластово, което е заложено вътре в мен и трудно може да се обясни с думи. От една страна са срещите и преживяванията с хора, с които споделяме подобни виждания и разбиране за света. Другата и може би по-значима страна за мен са позитивните неща, които успявам да извлека за самия себе си чрез карането – така осъществявам своята връзка с природата и успявам да достигна и да се насладя на безбройните невероятни места, които ни заобикалят; също така успявам да изградя силните страни в характера си, волята си и вътрешния си баланс и, не на последно място, намирам начин за изразяване на себе си и своята креативност, било то чрез стила ми на каране или чрез създаването на нови линии, когато изграждам трасета.
С какво друго се занимаваш в свободното си време (включително и в миналото)?
Хмм, тук ми е малко трудно да определя кое е точно свободно и работно време за мен, защото от доста време вече хобито ми се е превърнало в професия и често се случва в свободното ми време да съм отново на колелото в проучване на някой нов район или маршрут или пък работа по някое трасе. Преди години, както писах и по-горе, се занимавах активно със скейт и сноуборд, но напоследък все по-рядко намирам време да карам скейт, а и сноуборда поизоставих с ходенето ми в Мадейра през зимата, но много искам да се върна отново към него в следващите години.
По-принцип обичам много да пътешествам и да откривам нови, интересни места сред природата, било то на планина или море, и за щастие приятелката ми също обича тези неща и така през последните няколко години най-любимото ми занимание е да прекарвам свободното си време с нея в откриване на интересни места в други страни, каране на сърф, ходене на планина или просто разпускане на някой див плаж лятото и споделяне на вкусна храна и крафт бира вечерта.
Какъв е основният ти планински велосипед? Имаш ли други?
Вече трета година и още от самото създаване на марката ,единственото колело, което карам, е Pulse RS1.Още от първия момент, в който се качих на него, колелото изключително много ми допадна, най-вече заради модерната си и агресивна геометрия, както и това, че е със 170 мм ход и ти позволява наистина да се чувстваш уверен и стабилен по стръмни и много тежки терени. В същото време е доста игриво и отзивчиво и при въртене нагоре или каране на по-леки терени в никакъв случай не се усеща тежко или мудно. Аз обичам да съм активен на колелото и може би малко по-агресивен на моменти, но така се чувствам в най-голям контрол, и досега Пулсът никога не ме е разочаровал. Искрено се надявам Цуцо да продължи да създава подобни и все по-добри велосипеди и с удоволствие бих се качил на следващото поколение от ендуро колелата на Pulse. Изборът ми да работя с тях и да подкрепям тази българска марка е продиктуван и до голяма степен от това, че е създадена от човек, който наистина е дал много за спорта и сцената в България и смятам, че за да продължим развитието напред и да се даде нещо смислено на бъдещите поколения, то трябва да дойде от хората, които не само са останали в спорта още от самото му зачеване в България, но и са успели да се развият до ниво, на което младите могат да черпят от тях много полезни знания и умения.
Сподели три от любимите си места за каране и защо са такива?
Трудно ми е е да определя само три любими места, разбира се, от толкова много опции, но да речем три, които са ми останали най-трайно като любими са:
Централна Стара Планина като цяло, защото това е мястото, където прокарах в самото начало, тъй като е и близо до района, в който израснах, и съм успял да обиколя една значителна част от планината в проучване на пътеки. Конкретно любимо каране там ми е спускането от връх Амбарица през хижата към Черни Осъм – тази пътека е наистина супер приятна и има наистина всичко по нея, без изобщо да е правена за каране.
Друго любимо място ми е все пак и Мадейра, тъй като до известна степен се чувствам и свързан с острова, където прекарвам една немалка част от годината. Там интересното е, че почти всички пътеки са възникнали и се използват изключително и само за каране, като и в същото време са доста естествени и като цяло една идея по-трудни и технични, и променящи се често, заради по-големия трафик по тях. Разнообразието тук е голямо, но имам няколко любими по-дълги и ритмични пътеки.
Като трето място бих посочил в момента пътеките над Сливен, въпреки че не съм карал много често там, но след последното ми каране определено останах приятно очарован и с нетърпение чакам да отида пак. Пътеките са точно такива, каквито харесвам – дълги, с разнообразен терен и наклон, но не много стръмни, в същото време бързи и технични, с доста хубав ритъм за каране в по-голямата си част. Рядко се намират такива стари пешеходни пътеки, които с малко работа биха се превърнали в наистина добри маунтин байк пътеки.
Най-интересната ти случка с колело?
Хмм толкова много неща са ми се случили, след толкова каране, че може би малко съм започнал да позабравям или да не обръщам толкова внимание на някои случки вече. Трудно ми е да посоча една конкретна история, но може би карането ми в Перу е останало като едно от най-интересните и запомнящите се преживявания. Ходенето ми там се случи изключително спонтанно и непланирано, тъй като след Чили трябваше да летим обратно към Нова Зеландия, но имаше изригване на вулкан и заради това всички полети бяха отменени за неизвестен период от време, при което аз реших вместо да чакам в Сантяго, да отида до Перу. Бях чел и гледал клипчета от там и знаех, че има много интересни антични пътеки още от времената на инките, по които вече беше популярно да се кара, и набързо направих груб план за пътуването. Минах през Лима, където се срещнах с един местен водач, който ми даде много ценна информация, успях да покарам и там малко по разни пътеки в хълмовете над града, озовавайки се в малко странни гето квартали, където си беше леко страшно да се задържам. После се насочих към Куско и зоната с по-високи планини около долината на Урубамба, където наистина успях да се потопя сред местните и да усетя начина им на живот. Странното беше, че нямаше много други туристи, които да пътуват свободно, а повечето преминаваха с големи автобуси на път към Мачу Пикчу и само събираха местни водачи, които слизаха от селата с един вързоп багаж и обути в джапанки. Аз пътувах сам с една малка раница и колелото си и живях буквално сред местните, които бяха изключително гостоприемни и много позитивно настроени хора, водеха семпъл начин на живот, но бяха щастливи и не се оплакваха от нищо. Всичко беше много евтино, дори в сравнение с нашите стандарти, а пазарите им изобилстваха от какви ли не екзотични и вкусни плодове и зеленчуци. Имаше много лесен и евтин транспорт с бусчета, които циркулираха от долината към различни села, достигайки до над 4500 м н.в., откъдето можеше да се спуснеш по над 20 км сингълтрак с над 2000 метра денивелация. Имах възможност да карам по някои невероятно красиви места, по пътеки, изградени преди хиляди години от инките, като имаше моменти, в които улисан от невероятното бързо и технично спускане дори не осъзнавах, че от едната ми страна има безкрайна пропаст към долината, и при една грешка и падане можех да си изчезна, без изобщо никой да знае къде съм и дори да не бъда намерен.
За щастие всичко завърши благополучно и цялото преживяване в Перу остави много позитивни и запомнящи се емоции в мен, но беше прекалено кратко и задължително бих се върнал за още няколко месеца приключения там.
Как изглежда за теб перфектният ден с маунтин байк?
Съставките за един перфектен ден с маунтин байк за мен могат да бъдат изключително разнообразни, но за максимум удоволствие нека речем, че те включват следните компоненти – малка избрана група от близки хора, пътуване до нова, непозната и обещаваща дестинация, хубаво време, разбира се, вкусна храна и кафе за закуска, приятно и живописно изкачване до било или връх на висока и просторна планина и дъъълго спускане по невероятни бързи и технични пътеки, които се оказват още по-добри от очакваното; при възможност повтаряне на някои от пътеките и завършване с разпускащо къпане с бира в ръка в някой речен вир, минерален басейн или пък в морето, всичко това примесено с много смях и забавни моменти, които оставят позитивни усещания, много истории за разказване и желание да се върнеш отново на това място и с удоволствие да повториш карането.
Колко често караш в активния сезон, къде и как?
За мен активният сезон е в по-голямата част от годината всъщност и дори през зимата ми се случва да карам доста по-често, отколкото през пролетта и лятото, когато е активният сезон със състезания и работата ми в България като цяло. От ноември до март, когато водя турове в Мадейра, карам между 3 и 6 пъти седмично и то с продължителност цял ден, с почивки, разбира се. През останалата част от годината в България се усещам, че карам малко по-рядко и интензивно и с по-големи интервали за почивка през лятото, но в същото време участвам в повече състезания в този период.
Тъй като в работата ми като водач карането винаги е с група хора, които трябва да изчакваш, да се правят почивки и т.н :), когато имам свободно време или искам да тренирам, много обичам да изляза да карам сам с по-интензивно темпо и натоварване и почти без спиране по време на спусканията. Обичам разнообразието в карането и смятам, че това развива уменията и креативността на един карач, и затова винаги планирам каране по няколко различни пътеки, като гледам да избягвам често повтаряне и наизустяване на трасетата.
Има ли място, където мечтаеш да караш?
Прекалено много са ми в списъка и ако не почна скоро да ги зачерквам, ме е страх да не взема да ги забравям.
Със сигурност бих искал да се върна да карам отново в Нова Зеландия, където направо избухнаха с развитие в последните години. Канада и Щатите също са пълни с толкова много интересни и разнообразни места за каране, а там бих отишъл и с цел да натрупам идеи и да видя на какво ниво са стигнали с изграждането на трасета.
Също така искам да покарам известно време в планините в Южна Америка – примерно състезанието Andes Pacifico много бих искал да го карам някой ден. Като цяло, мечтая си по-скоро за каране в големи, диви и мистични планини с епични пътеки, отколкото байк паркове, да речем, въпреки че и от тях има задължителни, които искам да посетя по света.
Снимки: Jeremie Reuiller, MAD Productions, Motionstudios, Bruno Santos, Тодор Тодоров (wideOpen), личен архив
