С Щуров ме свързва дългогодишно приятелство, изпълнено с приключения на две колела – затова и много от снимките в статиите и галериите на МТБ-БГ са негово дело. Въпреки това, дори за мен в това интервю имаше някои интересни и непознати моменти, а за всеки друг те вероятно ще са още повече!
Представи се с няколко думи?
Казвам се Димитър Димов по паспорт, но съм известен и като Димитър Щуров. Това не е просто прякор, а истинската фамилия на моите баба и дядо от странджанско. Баща ми, поради глупост, си го е сменил с по-благоприличното Димов. Сега повечето от семейството съжаляваме, разбира се. Името е доста звучно. Аз се подписвам по този начин тук и там. Иначе съм на 41 години, семеен, с две деца и строга, но справедлива жена. Родом съм от Бургас, но от студентските ми години живея в София. Работя трудни за обяснение неща. 😉
От колко време караш планински велосипед? Как започна всичко и кои са основните моменти в МТБ биографията ти до момента?
Започнах да карам в планината някъде около 2002 г., точно когато завърших университета. Първо си бях взел едно колело от Метро, за да го карам в града, но бързо открих, че в планината е по-интересно. Открих mtb-bg.com, карах няколко пъти към Кокалянския манастир по описаните от теб маршрути, после се запознах с теб и много други страхотни приятели… От самото начало ме влече откривателството и всъщност основните моменти са ми свързани с карането по непознати пътеки и ридове. Мога да изброявам много… а и ти имаш непосредствен опит и принос за споделянето на такива незабравими преживявания. Постепенно обаче пространството за откривателство се сви и започнах просто да карам. Запомнящи за мен са някои от първите издания на Велорали Черни връх, Паралелната вселена… все нещо като XC маратони. Не съм особено състезателен тип и чак напоследък, когато се появи т.нар. ендуро, започнах да се включвам в по-широката и организирана мтб сцена. То (ендурото) най-много прилича на моята представа за планинско колоездене – всестранно велосипедно развитие и импровизация. 😉
Какво е за теб планинското колоездене? Какво те свързва с него?
Общуването с природата, засуканите пътеки и изпитанията в приятна компания. Често обаче се налага да го правя и сам. Както споменах, обичам импровизацията, примесена с гърч и трудности (от време на време). Действа очистващо. Прочетох разговора с Пупинатора и той там споделя, че колелото му дава наслада, удоволствие: “хубав хотел или хижа с гледка високо в планината… закуска, без бързане, каране цял ден по бързи трасета без много дупки и камъни… вечерта – парти в някой готин бар с приятелите…” Е, аз бих добавил и малко хамалогия, повечко камъни, някоя друга тръпка, объркване, за да ти са по-сладки питиетата, приятелите, емоцията и солта по челото.
С какво друго се занимаваш в свободното си време (включително и в миналото)?
Обичам да снимам, но това някак си се смеси с колоезденето. Вървят заедно. Обичам много да чета. Общо взето с тези неща запълвам свободното си време, което не е много. Напоследък компенсирам по-оскъдното време за същинско каране с повече спорт – бягане и плуване. От няколко години започнах да карам и ски, а от тази зима се качих и на “панти”. Като се замисля, то си е същото като планинското колоездене. Затова и ме влече. Обединяващото е, че обичам да скитам, а превозното средство е според ситуацията и наличностите.
Какъв е основният ти планински велосипед? Имаш ли други?
Основният ми планински велосипед е Santa Cruz Nomad, второто поколение, от 2011 г. Доста ретро машина от сегашна гледна точка, но ми върши работа. Имаме и втори семеен велосипед – Ram HT2, който беше замислен за жена ми, но карам по-често аз, а напоследък и синът ми.
Сподели три от любимите си места за каране и защо са такива?
Доста труден въпрос. Като че ли първата и неувяхваща любов е Рила, северните склонове между Сапарева баня и Дупница. Обичам много пътеката от Ташмандра, тази под Дено. Изобщо в Рила и близките планини съм обикалял много и най-последователно. Жена ми е от този див, но красив край. 🙂 Любим район ми е около яз. Кърджали и Боровица. Там са някои от най-незабравимите пътеки и гледки – Бизоните, Утката… :). Да не забравяме Врацата и изобщо Искърското дефиле. Една от най-съвършените пътеки за колело е дългата на Локорско. Няма омръзване.
Най-интересната ти случка с колело?
Хм! Не са една и две, ама имам чувството, че вече са разказани – или аз, или ти. Тази, за която сега се сещам, бих нарекъл истински пълноценна, не просто интересна. Беше третият ден от Перпендикулярната вселена 2014 (http://sturow.net/?p=1549). Трябваше да се отделя от групата и да се прибирам в София заради работата. Станах рано. Цялата предишна вечер беше валяло и Арда, която трябваше да пресечем, беше адски пълноводна и буйна. Последвах маршрута и въпреки силната вода реших да се опитам през брода. Два пъти влизах във водата и двата пъти се връщах на косъм от това течението да ме завлече. Единия път потънах до гърдите, успях да хвърля колелото на скалата и да се върна. Убедих се, че няма да стане по тоя начин. Но още не бях разбрал от какво се бях отървал. Бях мокър и адреналинът ме беше бая раздрусал. Трябваше да мисля друг вариант. Тръгнах обратно по склона и срещнах двамата алпинисти, които по покана на „Крива спица“ трябваше да опънат тролей над реката. Тамън! Последвах ги и малко по-надолу по течението стигнахме до една скала, където преди е имало мост. Като погледнах надолу от скалата, видях бързеите и чух бученето на водата, коленете ми се разтрепериха – буквално. Това не е празна метафора, да знаеш. Вече наистина разбрах в какво можеше да ме въвлече реката само 50-тина метра по-надолу. Момчетата опънаха въжетата, прехвърлиха мен, а после и колелото. Денят напредваше с доста жега и влага. От другата страна на реката ме чакаше една древна, стръмна пътека с мистериозни остатъци от солиден каменен градеж. Голям напън. После се озовах пред изоставена махала с три-четири порутени къщи и много буренак. Точно преди да изляза на по-главния път, от храсталака пред мен най-невъзмутимо се появи голяма дива свиня с малки. Беше на десетина метра пред мен и въобще не ме усети. Цялото семейство си вървеше кротко по пътя. Е, и аз бях в същата посока! Пак ме изби доста пот. Хубавото на такива раздрусвания е, че ти идва силата. Не съм усетил как по черните пътища бързо стигнах до баира над с. Русалско. Представи си една огромна поляна, зелена, свежа трева, опасана от овцете като английски парк, слънцето още е косо, плътни цветове, синьо небе с бели облаци и докато излизаш на върха пред теб се разбягва огромно стадо сърни и елени. Монумент! Туп-пур… Как да не се вдъхновиш!? Хвърлих се надолу по пътеката все едно майката свиня и порасналите ѝ глиганчета са ме подгонили. Вместо това, преди да вляза в селото се оказа, че аз гоня (спирачките ми пищят) едно местно магаре – пътечките между къщите са тесни, високи огради и то, уплашено няма къде да отиде освен да хвърля къчове и кал пред мен. Доста се стреснахме и чак на по-широкото успях да сляза от колелото, а то да се спре доста по-надолу. Видях възрастна жена, с която не можахме да се разберем много, но тя се усмихваше. В този безсловесен момент от къщата се показа млада жена, която говореше на български и от дума на дума разбрах, че магарето е тяхно, че тя помага на родителите си, иначе живее в Швейцария. Извадиха селски палачинки, нахраниха ме и ме напоиха с най-съживяващия сок от диви ябълки. След цялата пот, трепети и гърч преди това ми се видя като неземен еликсир…
Мислиш, че това е добър момент преживяването да приключи? Тц! Чакаше ме изкачване на вр. Бездивен, наближаваше обяд, а се очертаваше времето пак да се развали и да вали, гърми. Давай по голия баир! Надпреварвахме се с мътните облаци и заваля чак когато аз застанах пред началото на спускането към р. Боровица, т. нар. “Пускай бизоните”. Зад мен вече трещеше яко. Пътеката няма да я описвам, но в тези условия беше нещо не-за-бра-вимо… След това дойде едно дълго и монотонно изкачване, по време на което успях да разбера само колко съм изтощен. Щастливо изтощен.
Как изглежда за теб перфектният ден с маунтин байк?
Трябва ли да го разказвам наново? 🙂
Колко често караш в активния сезон, къде и как?
Опитвам се да карам често, но истински, в планината, ми се удава сигурно два-три пъти в месеца. Не броя кратките забежки около София. Чисто статистически най-много карам около Благоевград – в Рила, Влахина и Малешевска планина. Докато семейството гостува при баба и дядо, аз излизам в “планински гарнизон” без угризения.
Има ли място, където мечтаеш да караш?
Много ми се ходи в Нова Зеландия – не само заради карането. Искам да видя света, небето от опаката им страна.
Снимки: Камен Котев, Любомир Ботушаров, Пламен Господинов
