Сан Мартино Ди Кастроца – Левико Терме – 89 км, 2530 м
За първа сутрин се събудих почти свеж и наспал се. Просто топлото време дори нощно време ни мореше. Но благодарение на факта, че спахме на високо (1500 м н.в.), утрото бе доста свежо, а и ние също. Очаквахме не много тежък ден, тъй като организаторите редуваха етапите тежък – по-малко тежък – пак тежък… та днес бе ред на по-малко тежък етап. А и графиката ясно го показваше – освен че щяхме отново да се движим предимно по пътища ;), то днес щяхме да финиширане на около 1000 м по-ниско от старта, което с други думи значеше, че щяхме да се спуснем повече, отколкото ще изкачим – 2500 м нагоре, 3500 м надолЕ. 🙂
Очакваха ни две по-кратки и полегати изкачвания и едно по-сериозно, с подкрепителни пунктове на 25-и и 65-и километри, надявахме се също на по-прохладен ден. Доктор Любо се погрижи за Илковото коляно, като го облепи с модерни кинези-лепенки и бяхме готови да атакуваме… днешните баири.
Photo: bike-transalp.de
Всъщност денят премина съвсем рутинно (мога да кажа вече). Старт с прецизна точност точно в 9 и най-хубавото днес бе, че веднага пътят пое нагоре, нямаше блъсканица, нямаше нервни ентусиасти, всичко бе спокойно. Изнизахме се от хубавото, малко и спретнато градче и колоната започна да се разтегля. Темпото беше доста бързо в началото или на мен отново ми трябваше време да се събудя, но докато успея да разбера бързо ли карахме, спеше ли ми се още, стигнахме края на първото изкачване. След като пет дена вече катериш по няколко 10-15 километрови баира на ден, такива от по 5 км ти се виждат кратки 🙂 – превзехме го за около 30 минути.
Спускането ни вкара в пътека, която хич не беше лоша, бърза и игрива, но и бързо свърши, като ни изплю отново на изключително облагороден “черен” път… време бе отново за скоростни рекорди.
Така за няма и час преодоляхме първите 20 км от етапа. Започна следващото изкачване, доста дълго – 18 км, но не особено стръмно, даже доста полегато, най-вече първите му километри, които бяха по асфалт и бързо-бързо ни отведоха до първия подкрепителен пункт. Малко рано ни дойде във времето, но пък следващият бе чак след 45 километра. Спряхме да допълним бидоните, Илко изглеждаше добре, взе си банан за из път и пое, аз реших да хапна малко, имаше какво ли не – сладко, солено; пъхнах един банан в джоба и поех и аз нагоре. Малко монотонно бе това дълго изкачване, Илко изглеждаше малко отегчен и как да не си – бяхме на ниско, катерехме в гора, нямаше гледки…нищо интересно не се случваше. Краят на изкачването трябваше да ни изведе до към 1900 м, там малко планината се поотвори, виждаха се върхове в далечината, но нямахме много време да им се наслаждаваме. Впуснахме сме в поредното свръхзвуково спускане, уж бяхме с много отбори около нас на изкачването, но някак си се оказахме сами на спускането, никой пред нас, никой зад нас… странна работа. Започнах да се оглеждам за маркировка, имаше я, всичко бе наред, просто високата скорост увеличаваше разстоянието между отборите. Слязохме много на ниско, жегата веднага се усети, дори и на спускане с такава скорост. Слязохме до около 300 м н.в.
Лелее, поехме по последното съвсем полегато изкачване, хич не беше тежко, обаче как напече…брутално, отново. Карахме по малко шосе, от време на време влизахме в гора, там бе по-добре, но ако ви кажа че съм карал от дясно вляво и обратно, само и само да сме на сянка за поне няколко метра, не знам дали ще ми повярвате. Като малък оазис се появи и вторият подкрепителен пункт, пихме, пихме и се поливахме пак с вода. Заредихме бидоните и продължихме, но жегата ни натисна яко, оставаше ни нищо и половина, някакви си десетина километра, но трябваше здраво да се сборим с тях и жегата която ни натискаше. Пффф, последните километри не бяха никак приятни, но финиширахме в кондиция и добро темпо на брега на езерото в Левико Терме.
Там заварихме атмосфера като на плаж – топло, вълни, хора навсякъде, музика. 🙂 Италия! 🙂
Оставихме колелата на сервиза на организаторите, че имахме дребни проблеми за отстраняване, и се оправихме към “манджарето” – жегата бая бе опразнила търбусите ни, нахвърлихме се на семпли сандвичи с ‘талянски салам. Лелеее, сигурно изядох 6-7 с един литър кола! 🙂 Доктора беше намерил 4 звезден къмпинг на съседното езеро, чувствахме се като на море.
Вечерта се отдадохме на културен живот, разходихме се из градчето, открихме най-затънтената пицария, а за десерт – сладолед, разбира се, но под звуците на импровизиран концерт, изнасян от един музикант и певец (човек оркестър) в центъра на старото градче Левико Терме.
Така отметнахме и ден 6, финиширахме 47-и, което не бе никак зле и ни оставаше само един ден до финала на това епично приключение. Последният етап обещаваше и повече емоции, повече пътеки и, надявам се, безпроблемен финал. 🙂
