Алеге (Италия) – Сан Мартино ди Кастроца (Италия): 73.28 км, 3137 м изкачване
След разочароващия четвърти етап имахме нужда от стабилен и безпроблемен пети. Надявахме се и на по-прохладно време с оглед на това, че през по голямата част от етапа ще се движим около 2000 м надморска височина (стартирахме от 1000, финиширахме на 1600). Според цифрите етапът щеше да е тежък, но пък графиката в пътната книга на организаторите обещаваше близо 80% черни пътища, велоалеи и асфалт, което не ни се нравеше много, но би трябвало да нямаме технически затруднения и така бруталните числа да преодолеем по- леко.
Стартът беше неутрализиран – 5 км, но само надолу по шосе… мда, доста нервно беше, всеки се опитваше да се промъкне по-напред, пренебрегвайки собствената си и на другите безопасност. Опитвахме се да си отстояваме позицията, без да рискуваме много-много. За радост петте километра бързо се изтърколиха и се ударихме в първото от многото изкачвания за деня. Първите 30 километра бяха сравнително леки, кратки изкачвания, кратки спускания… нищо интересно не се случваше, просто си карахме и се наслаждавахме на отварящите се гледки.
Може да ви звучи лесно и все едно сме на разходка :), ама не бе съвсем така. Умората натиска, краката тежат, сърцето не ще да се събуди, а и жегата започна да се надига пак. Добре, че с изкачването нагоре се появяваше вятър и температурата бе по-нормална. По едно време започнах да чувствам глад, което не бе никак добре – хубавото бе, че бяхме вече близо до първия подкрепителен пункт. Където спряхме, заредихме, аз похапнах, един вид закусих, че закуската ми сутринта бе доста рехава – въобще доста е трудно да закусваш сутрин рано, изморен, след няколко етапа зад гърба, то тялото иска само да се хоризонтира и да не чува какво му говориш, камо ли да го тъпчеш и да го качиш на колелото. Добре, че главата е по-силна от него! 🙂
След подкрепителния пункт стъпихме на асфалт за последните километри до първия от трите прохода , които трябваше да преминем днес. Първи беше Пасо Сан Пелегрино, а след него стремглаво спускане – за наше голямо съжаление, отново по асфалт! Илко изглеждаше сит и в кондиция. Поехме надолу. И изглежда всички без нас като че ли много се радваха на спускането – че и аз обичам високите скорости, обичам ги, ама групата, с която карахме, започна да спуска като обезумяла. Придвижих се по-напред, защото някои изпитваха затруднения в завоите, а двамата отпред цепеха през завоите, накланяйки се като моторджии, без въобще да ги е грижа, че от време на време минаваше и по някоя кола… Спускането беше много стръмно, със слепи завои, но доста бързи. Гледах да седя по-напред, че като се отвори празнина и трудно се настига пак групата при тази скорост. Карахме с 60-70км/ч, максималната ми отчетена бе 80.4… Само хвърлях по един поглед назад за Илко, всичко бе наред, настигахме и други отбори, но групата не ставаше по-голяма, имаше и такива, които имаха затруднения при тази скорост. Наближавахме края на спускането, групата бая бе оредяла, лошото бе, че не виждах Илко. Намалих, намалих още…не идваше. Спрях, почаках, почаках минутка може би и се притесних малко… таман обърнах да се връщам нагоре, и се появи. Хукнахме надолу, сами вече. Веригата му се опитвала да изскочи от най-малкото венче и да влезе между рамката и венеца, та трябвало да спре да я оправи – дребен проблем, продължихме ободрени от шеметното спускане към превземане на следващия проход.
Планината бе невероятно красива, имаше и много хора, които аплодираха преминаващите отбори. До една от многото хижи деца пълнеха чаши с вода от чешмата и подаваха на състезателите да пият, те пък ги пускаха на земята, утолили жаждата си, децата ги събираха и пак ги пълнеха за следващите. 🙂 С помощта на децата преборихме и този проход – Пасо ди Лусия. Оставаха ни 5 км спускане по черен път, 10 нагоре до Пасо Ролле и 10 надолу до финала. Изглеждаше нищо работа. Но освен хубавото слънце и гледки, тъмната умора също ни преследваше. И удари Илко в коляното – темпото ни спадна, вече не изглеждаше така сит и свеж, оплака се от болка. Намалихме темпото, да не направим някоя беля. С умората се появиха и облаци, започна да гърми – ако не друго, поне разхлади. Нямаше много до превала, а оттам все надолу, но вече ръсеха първите капки, тревата стана хлъзгава, камъните още повече, за кратко даже имаше и спускане по пътека… чудо! Корени, камъни – от хлъзгави по хлъзгави. 🙂 И когато започна да гърми и трещи вече сериозно, се преземихме в Сан Мартино Ди Кастроца, може би най-хубавото място, на което спахме – високо в планината, заобиколени от върхове…
Финиширахме, намерихме яденето и се нахвърлихме, бях вече мноого гладен, Илко изглеждаше ок. Вуте се появи отнякъде, докторът търсеше място, където да спим, но уви, нямаше свободни места в къмпингите, трябваше да импровизираме. 🙂 А небето малко се разцепи, в буквалния смисъл, отвори се и се изля! Реки течаха по улиците, а пристигащите състезатели не мога да ви опиша на какво приличаха – малцина бяха финиширащите с усмивка, повечето бяха от бели по-бели, да не кажа посиняващи от студ! Организаторите спряха състезанието и по най-прекия път прибираха останалите по трасето участници, а ние се отправихме към мивката за колела и душовете. А после… пица и сладолед!
