Етап 2: Заалфелден – Митерзил, 64 км, 2405 м изкачване
Утрото ни посреща с голяма влага – въпреки че изглеждаше хладно, влагата, която бе останала от валялия през нощта дъжд беше доста осезаема. Беше облачно, но слънцето се опитваше да се покаже. Къмпингът ни се намираше на брега на Зел Ам Зее – голямо езеро, малко като на море се чувства… ако можеше да пийнем по кафе и да се изтегнем на плажа, ехее! 🙂
Усещах краката си, надали можех да отида пеш до плажа, а той бе на петнадесет метра. Леко ме наболяваха от схващанията предния ден, но се надявах, че като се кача на колелото всичко ще си дойде на мястото. Хапнахме набързо, облякохме се и потеглихме към старта. Малко се позавъртяхме около старта, като да загреем, но не се престарахме. Първите осем километра бяха неутрализирани, щяхме да загреем зад колата. Иначе ни очакваха 64 км, наглед не много, но трябваше да преодолеем почти 2500 м изкачване. Заехме мястото си в стартов блок А2, което значеше сред първите 100 отбора, което не бе никак зле.
С германска прецизност стартът бе даден точно в 9 часа, колоната потегли с обичайната си нервност, но нямаше много стрес. Осемте неутрализирани километра бързо се изнизаха и поехме нагоре по първото от двете изкачвания за деня. Краката ме слушаха, но отново ме натисна жегата, а освен нея бе и много влажно – уж бяхме още в гората, уж не беше толкова топло, но ветрец не полъхваше… или просто ми трябваше малко време да заработят системите ми нормално. Обикновено ми трябва половин-един час да покарам, че да се вработя добре. И лека полека с набирането на височината, с появата на ветрец, започнах да се чувствам нормално. Втори ден, все още не познавахме хората, движещи се с подобно на нас темпо, та нямах идея как се движим. Но пък това първо изкачване ми се стори, че бързо го превзехме, има няма и час и се вдигнахме високо в планината. Подминахме няколко лифтови станции и продължихме още малко нагоре, където ни очакваше „Панорама трейл“, бяха ни обещали ‘real mtb’ днес.
Мда, панорамната пътека не бе много панорамна в началото, но корени да искаш – много, огромни, навсякъде. Карането стана доста предизвикателно, пътеката вървеше по хоризонтала, та хем трябваше да се върти, хем някак си да запазиш по-висока скорост, че да преодоляваш по лесно препятствията… и скоро вече бяхме в задръстване, беше неизбежно при толкова много хора. Карането премина в подбутване, изчакване. Ние културно изчаквахме хората пред нас, но в един момент заприиждаха много нерваци които искаха да прескочат по няколко човека наведнъж, а то място и за един човек на места нямаше. Та обстановката малко се поизнерви, но лека полека и ние се измушихме от трафика, пътеката се поотвори и изведнъж се гмурнахме в байкпарк – виражи, скокове, виражи, камъни… кеф! След малко обаче свърши.
Отново настлан черен път, но съзрях старта на ендуро секцията. (Във всеки етап имаше две отделни категории с отделно времеизмерване – Еднуро и Въртикал – кратки отсечки, на които се засича времето и се прави отделно класиране. Специално за ендурото не знам точно как работи, защото да попаднеш в секцията без да има трафик си е чист късмет с много малка вероятност.) Та като видях старта на ендурото в далечината дадох малко газ да изпреваря спускащите се пред мен и след секунди отново се озовахме в байкпарк – серпентини, завои, скокове… Илко беше през няколко човека, хвърлях по един поглед на обратните завои, да се уверя, че всичко е наред, но пък и скоро застигнах други състезатели, та пак се събра големичка група… не можах да му се доизрадвам на байкпарка, но пак беше нещо. Приземихме се в малко градче, навсякъде се виждаха тежко въоръжени байкъри, готови да атакуват байкпарка, а дори по трасето на спускането имаше доста насядали да се порадват на обикновените 🙂 ХС карачи – някои от тях сериозно бедстващи.
Тук някъде трябваше да се появи и първият подкрепителен пункт, таман бяхме опразнили бидоните. Спряхме, заредихме, хапнахме, повечето хора около нас въобще не спират, имаха хора навсякъде да им помагат, подават храна, бидони. Бях малко изненадан – това, че топ топ състезателите имат подкрепа от отборите си и имат хора навсякъде го знаех, но не очаквах и голяма част от аматьорите да имат подобен съпорт. Интересното бе, че следващият подкрепителен пункт бе само на шест (!) километра, но пък графиката на това изкачване бе дооста интересна – нагоре, нагоре, нагореее и накрая аха да се обърне наопаки! :), като последният километър бе оцветен в черно, което знаеше 90% ходене. Така си и беше, ставаше все по-стръмно. Докато на първото изкачване аз трябваше да коригирам темпото на Илко, сега той коригира моето и така се опитвахме да намерим баланса и да не се самоубиваме бързо-бързо. Но пък в един момент ми се наложи да ходя 10-15 метра още по черния път, който лека полека преминаваше в нормален високопланински път, рошав с камъни и корени тук там, докато накрая съвсем изчезна и премина в пътека. Бутахме, носехме, тук-там карахме…
Стигнахме превала, но не започна спускане веднага, пътеката започна да следва релефа по хоризонтала, в по голямата ѝ част я карахме. Беше готино, бързо-бързо се прехвърлихме от една група в друга. Набирахме скорост и след малко отново изскочихме на черен път от онез, не съвсем черните. Последва шеметно спускане, което бързо ни свали в долината в градчето Утендорф - помня го, защото летейки с двеста, в далечината съзрях подскачащи хора с бидони в ръка – в първия момент не им обърнах внимание, мислейки че махат на някой друг от групата, обаче разпознах брат ми Янко и сина му Иван, които ни ръкомахаха нахилени. Хвърлих бързо празния бидон, грабнах пълен и изчезнах с триста и аз нахилен под окуражителните им викове. 🙂 Импулсирани от приятната изненада, прелетяхме последните равнинни девет километра. Финиширахме, където ни очакваше доктор Любо – и той нахилен, скоро и подкрепителният ни екип се появи. Хапнахме, пийнахме, разпитваха ни с любопитство… Измихме колелата, пак хапнахме и пийнахме и продължихме нататък…
И така, отметнахме втория етап от Craft BIKE Transalp powered by Sigma без инциденти и технически проблеми, 43-ти в нашата категория и 55-и в общото класиране. Етапът бе интересен, с малко асфалт и повече пътеки. Вече разглеждахме етап 3, а той бе нарочен за Кралския етап, цели 118 км с 3577 м изкачване, но… мноого асфалт. Не е като да се оплаквам обаче – колело, слънце, планини… пфф! 🙂
