Неделя, 19 юли
Руполдинг (Германия) – Заалфелден/Леоганг (Австрия): 101,88 км, 2260 м изкачване
На хартия етапът изглеждаше като 60 км байкаризъм + 40км ‘роуд рейс’. Отново бе много топло, дори нощес не разхлаждаше достатъчно, утрото изглеждаше като да е по-прохладно, но само докато слънцето започна да ни огрява… щеше да е доооста топло.
Запътихме се към старта. Благодарение на предния ни стартов номер, бяхме във втория стартов блок, сред първите 100 отбора, заехме позиция и зачакахме… Очаквах нервен старт. Така и беше, пищовът гръмна и хукнахме. Първите 4-5 км бяха неутрализирани, карахме зад кола, която да ни изведе от градчето, след което го напуснахме и скочихме на черен път (от тези техните, постлани със ситни бели камъчета, добре трамбовани и загладени – мисля че живущите в столичния квартал Манастирски ливади биха завидяли). Колоната бе нервна, скоростта висока, имахме още 5-6 сравнително равни километри, но пък постоянно преминавахме едни дървени мостчета, което водеше до много стресови ситуации – нямах търпение да стигнем изкачването.
Дойде и то, стана по-спокойно, но скоростта бе висока, тежеше ми – очаквах да ми тежи първите дни, докато се „разработя“, но не чак толкова – а Илко изглеждаше като ракета! 🙂 На мен, освен че ми тежеше, ми бе мнооого топло, пиех много вода, а подкрепителният пункт бе чак на 42-я километър – почти бях сигурен, че водата няма да ми стигне, а тепърва щеше да става по-топло и по-стръмно. С мъка изкарах първия баир, а тепърва ни предстоеше най-тежкото изкачване за деня.
На спускането Илко се сблъска с нещо ново (аз бях така в първия етап на Four Peaks), а това бе скоростта, с която летяха всички по тези „черни“ пътища (тук нямаме такива, имаме си Витоша в задния двор), но пък за идващите от хълмовете на Холандия и Белгия, това бе „real mtb“. Спускането свърши, а аз вече нямаше какво да пия, а с такава скорост губех течности, че скоро започнах да усещам първите признаци на схващания на мускулите. Първите 7-8 км на изкачването бяха полегати, скоростта бе отново висока, стигнахме и жадувания от мен подкрепителен пункт, пихме, заредихме бидоните, грабнахме по един банан и поехме нагоре.
Скоро стана стръмно, нямаше вече групи, всички отбори си караха с тяхното си темпо, издигахме се вече по-нависоко, планината започна да се отваря и да разкрива прелестите си, това бе лека разтуха на тежкия ми ден, който все още нямах представа колко щеше да се утежни. Колкото повече се изкачвахме, толкова повече и публика имаше, покрай една хижичка голяма група с акордеон и музика привестваха състезателите, на самия превал който бе мнооого стръмен, хора тичаха около нас и ни окуражаваха… яко!
Започна второто шеметно спускане, пред нас нямаше никой, след нас също… Лека-полека ни настигнаха свръхзвукови спускачи, което не бе зле с оглед на следвашите 40 равнини километри. След края на спускането вече бяхме 5-6 отбора група, темпото се увеличи, а аз отново нямах вода, а оставаха 15 км до подкрепителния пункт. Не след дълго групата ни бе настигната от един отбор, с който прекарахме доста часове през следващите дни. Беше холандски смесен отбор, съставен от победителката от Four Peaks Заане Пасен и един мноого бърз Роб Ван Дер Едикойси – бърз, от класата на Уоутър, не случайно се познаваха. Та след като те дойдоха, Роб застана от пред и имах чувството, че карам след Уоутър, скоростта се въртеше около 35-40, Заане Пасен беше като ваденка на гърба му, на сантиметър от гумата му и не мърдаше оттам. Това определено бе добре дошло и за нас!
Роб започна да настига отбор след отбор, групата ставаше все по-голяма, аз обаче започнах да се чувствам все по-зле и по-зле. Пих от Илковия бидон, но вече усещах схващания – исках маалко по-леко темпо, но Роб нямаше намерение да намалява и започнах лекичко да бедствам. Единственото хубаво нещо бе, че с тази скорост щяхм стигнем по-бързо до подкрепителния пунт, но на каква цена… Ами не беше никак малка, в един момент вече бях съвсем зле, гадеше ми се, имах сила в краката, но толкова се бях обезводнил вече, че само гледах километрите до водата…
Най-сетне! Спряхме всички, което бе добре – пих, пих, пих, заредих, но не можех да погълна, а и тялото не можеше да поеме толкова, от колкото имах нужда, че да компенсира голямата загуба на течности. Тръгнахме, същият филм – Роб отпред, каращ с 35, и всички отзад мълчаливо се опитват да останат в групата, никой не изявяваше желание да му помогне, а пък и той от никого нищо не очакваше. 🙂 Аз пък започнах да си бедствам, нямаше мускул по краката ми, който да не искаше да се схване. Сигурно десетина пъти преминахме през някакви заграждения на пътя, след които Роб така ускоряваше, че направо ме убиваше. На десетина километра от финала вече не можех да карам с тази скорост, дясното ми бедро придобиваше странна форма от схващанията, не беше разумно да се убивам в първия етап на такова тежко състезание. Оставих групата, Илко ме попита как съм, не помня дали въобще отговорих – просто продължихме с наше си темпо, групата бе бая оредяла, но за съжаления и ние не бяхме вече в нея. Останали сами, усетихме и насрещния вятър – Илко изглеждаше добре и водеше отбора и оп, на един завой един маршал ни маха да намалим. Намаляваме, завиваме и какво да видим – групата спряла пред една бариера на ЖП прелез, чака да мине влака. 🙂
Супер, пак сме вътре, макар и за малко, пак е нещо. Чакайки да мине влака, исках да пия, ама отново нямаше нищо в бидоните. Илко ми сипа малко от неговия, от стоенето краката ми съвсем се схванаха, дясното ми бедро имаше странна форма, надявах се да успея да тръгна. Влакът мина, тръгнахме, наближавахме, Заалфелден, влязохме по улиците му и отново изтървахме групата – от завой на завой из улиците темпото постоянно се променяше, а и за капак имахме две кратки изкачвания преди финала, от групата нищо не остана… всеки се спасяваше по единично вече.
Пффф! Най накрая… финал! Звършихме 45-и в нашата категория и 61-и в общото класиране, което хич не беше зле. Доста тежък старт бе това за мен, надявах се да не сме се пришпорили прекалено много и да успея да се възстановя, Илко изглеждаше ОК. Докторът ни посрещна нахилен, доволен че ни вижда, каза че е намерил къмпинг и извади кантара да ни тегли. 🙂 Това бе част от наблюденията му върху нас, освен записките, които водеше с въпросите: колко гела сме изяли, колко вода сме изпили, дали сме пикали 🙂 по време на етапа… Хапнахме, пийнахме и се отправихме се към къмпинга да отмаряме, вече бяхме в „матрицата“ (ежедневието на етапните състезания) – спиш, ядеш, пиеш, караш, пиеш, ядеш, миеш колелото, ядеш, спиш, караш… 🙂
