Дойде и дългоочакваният момент за първото ми приключение в Алпите за тази година.
Дългото ми пътуване започна на 15 юни, понеделник, в посока Будапеща, където ме очакваше старият ми приятел Уоутър Клепе. Оттам на следващия ден заедно с Вероника и Дани от Алпинбайк поехме към Бад Клайнкирхайм, малко градче на около 560 км в Австрийските Алпи, където в сряда, 17 юни, щеше да бъде даден стартът на тазгодишното многоетапно състезание Protective Bike Four Peaks.
С влизането в Австрия и наближаването на планината слънцето започна да се скрива зад буреносни облаци. Прогнозите за следващите дни обещаваше променливо време с превалявания, с очакване на студен фронт към петък + дъжд. Не след дълго заваля доста силно, Бад Клайнкирхайм ни посрещна с намръщено време и дъжд. Пристигнахме 20 минути преди да затвори регистрацията, но табелите, наслагани още в началото на градчето, ни помогнаха бързо да намерим нужните ни места. Отправихме се чевръсто към мястото за регистрация, която ни отне не повече от 10 минути – от самото начало ми направи впечатление стройната организация. Намирахме бързо и лесно всичко, което ни трябваше. Взехме стартовите си пакети и се отправихме към лагера, където щяхме да прекараме следващите две нощи. А той бе разположен в една от залите на местния футболен стадион, който има впечатляващо тревно покритие, нищо общо с ливадите, по които тичат нашите футболисти…
Докато разтоварим и разхвърляме багажа, приготвим колелата, закачим номерата… и още един куп дреболии, стана време за вечерята и брифинга преди началото на състезанието. Бързо намерихме местоположението и на това място – старт/финалната зона, разположена до станцията на лифта, където бе разпъната и голяма шатра, с много маси и пейки за хранене, както и подиум за провеждането на брифинга и награждаването на най-бързите следващия ден. Навсякъде търчаха любезни и усмихната домакини, набързо се озовахме с пълни чинии с паста в ръце и си намерихме място да поседнем тъкмо навреме за началото на срещата.
Брифингът започна с представянето на някои от най-известните участници в надпреварата. Освен една дузина топ състезатели, бивши и настоящи шампиони в няколко дисциплини, както и една камара легенди от близкото минало, не липсваха и известни атлети от други спортове, като биатлон, сноуборд… Намерих някои от изброените имена седящи сред хората, похапващи паста в непринуден разговор с тези до тях. Въобще атмосферата бе много приятна, дочувах диалози на какъв ли не език, отвсякъде, срещах погледите на обезумели, гладни за каране на велосипед в планината хора… сигурно и аз така изглеждах! 🙂 Изслушахме стандартните неща от брифинга от сорта, че може би ще вали малко, но като цяло ще е слънчево, но пък ще е мокро и хлъзгаво и да сме били внимателни, ама кой ти слуша… 🙂 Като гледах обезумелите „фрийкове“ наоколо, всички нямаха търпение утрешният ден да дойде и да карат колела, ако ще и камъни да се сипят над планината! 🙂 Допихме си бирите и се отправихме към лагера да спим.
Така си и беше, хохоо! 8:30 сутринта, а вече голяма част от хората бяха заели позициите си за старта. Бързо си намерихме стартовия блок от №100 до №300, поздравихме се с хората около нас, пожелахме си успех и зачакахме… Отново кратък брифинг + представяне на топ състезателите, финално отброяване, 4…3…2…1 и чухме пищовя, ноо… нищо не се случваше. После разбрахме, че за да се избегне голямото блъскане, стартовите блокове се пускат на кратки интервали, като времето на всеки започва да тече след като премине през старта и чипът го отчете. И така най-накрая тръгнахме, очакваше ни най-предизвикателният етап според организаторите, 50 км с 2400 м положителна денивелация със старт/финал в Бад Клайнкирхайм, включващ две тежки изкачвания с две спускания, в голямата си част по пътеки.
След старта обезумелите тръгнаха по-обезумели от всякога… Леле, все едно финалът е зад завоя! Да, ама ни предстояха 10 км изкачване, което ни отвежда до 2100 м н. в. Трафикът бе невероятен, бях малко шокиран – още с първите метри на изкачването някои хора започваха да изостават, други се опитваха да си пробият път напред. Черен път, на който могат да се разминат две коли, не бе достатъчен, за да побере цялата колона от около 800 човека. Не може да се каже, че карах, просто се опитвах да си пробия път напред… Вляво, вдясно, пак вляво, през тревата… страшна работа! Уоутър успя да стартира добре и се измуши бързо-бързо напред. На мен ми трябваше около 1 час да се измъкна от трафика и да застигна състезатели, които се движеха с подобно на моето темпо, но освен задръстването, другото, което леко ме притесни, бе, че въобще не се чувствах добре. Последните десетина дни преди да замина ме тормозеше някакъв летен вирус, който ми попречи да довърша подготовката си, можех само да си почивам и да се надявам, че ще преборя вируса до началото на състезанието. И така, борейки се с баира, трафика и себе си, се опитвах да си намеря ритъм, с който да карам, но хубавото бе, че не преставах да се придвижвам напред.
Исках да се придвижа колкото се може по-напред, за да избегна блъсканицата и в спускането. Уви, не се получи съвсем. Още като превалих, видях виещата се колона пред мен. Това като че ли бе малко, ами и в групата, в която бях, попадна в кратко изгубване на участък, в който по черен път трябваше да се прехвърлим към другата пътека (това е лошото понякога като си в група – един като тръгне в грешна посока и всички по него). Дори не бях разбрал, че сме извън трасето, докато първите не спряха, разбрали, че нещо не е наред. За наша радост недалеч пред нас съзряхме рекламни знамена и прелитащи състезатели, така че поехме бързо натам. Нямам идея колко сме изгубили от краткото си объркване, но не се притесних много – така или иначе ни предстояха много километри, които да решат състезанието. За жалост обаче това ме вкара отново в трафик в следващата пътека, която бе може би и последната за цялото състезание. Последва 10 км равнинна част, отново по черен път – трябва да отбележа, че техните черни пътища нямат нищо общо с нашите, дори и локви няма, посипани с едни ситни бели камъчета, прилежно утъпкани, но честно казано, това правеше карането по тях малко скучно.
В началото на второто изкачване, което бе отново по така добре утъпкан път, бе разположен и вторият подкрепителен пункт. С жалост установих, че почти никой от хората около мен не спря, повечето ги чакаха хора от отборите им с бидони в ръце. Хвърляха празния бидон, взимат пълен и газ! Спрях, напълних си бидона и продължих в преследване на групата ми. Малко по малко, всеки карайки със своето си темпо, от групата нищо не остана. Продължавах да не се чувствам много добре, но все пак поддържах приличен ритъм. Изкачването не изглеждаше толкова стръмно, но в един момент се оказах на най-леката си предавка, ставаше все по-стръмно и по-стръмно в продължение на 10 км, та накрая ни очакваше и бутане по пътека! 🙂 Точно на пътеката, дето бутахме, усетих, че се поуморявам, но пък оттам бяхме само надолу, за жалост отново предимно по така добре утъпкан и постлан със ситни камъчета път, нищо интересно, няма пътека – шеметно спускане със 60-70, на което неусетно се вледених. Пресякох финала замръзнал.
На финалната зона имаше ядене в изобилие, напитки, хапнах набързо и се поогледах за мивката за колела, бързо я намерих, измих колелото и се върнах да хапна още и да потърся Уоутър. Не след дълго той ме намери, разбрах че е 17-и, супер! Аз 76-и… хмм, не бе чак толкова зле, надявах се да стартирам от по-преден блок следващия ден. Не след дълго се появиха и Дани и Вероника, малко разочаровани от скучните черни пътища, но пък да си призная, по тях имах възможност да се насладя на гледките, а те бяха страхотни. От всички страни изплуваха планини от мъглата. Имахме късмет с времето, почти слънчево цял ден. Но не видяхме нищо предизвикателно в най предизвикателния етап от надпреварата, какво ли трябваше да очакваме в следващите дни…
Отправихме се към лагера да се впуснем в ежедневието на етапните състезания – ядене, каране, ядене, спане, преглед на екипировката и техниката, ядене, спане… На третия ден си като зомби!:) Но ние се опитвахме да се наслаждаваме на всяка минута. След обяд излязохме да се разходим, да пием по кафе и бира, преди да стане време отново да седнем на масата и да слушаме брифинга за следващия ден…и да спим. 🙂
