Две години уж не са много дълъг период от време, но явно са достатъчно, за да изпитваме носталгични чувства към Боровец като състезателна сцена по спускане. През 2014 г. първият официален байкпарк в България прекъсна традицията за провеждане на международно DH състезание – причината бе, че в този момент състезателното трасе бе напълно неизползваемо и разкопано заради реконструкция на пистите покрай него. Така че през есента на 2015 г., когато курортът отново покани любителите на тази дисциплина на състезание, вече бяха минали две години от последното такова.
Много неща се промениха за тези две години в България – за съжаление не може да се каже еднозначно, че промяната е към добро. От една страна, през 2015 г. вече имаме Български даунхил серии, т.е. няколкото старта, които са обявени през настоящия сезон, ще носят точки за обща ранглиста, което означава и други положителни неща – единна регистрация (не в пълния смисъл, но все пак е крачка към нещо такова), общи правила и категории и засилваща се интрига, на каквато бяхме свидетели и в Българските градски серии по спускане, проведени през пролетта. Borovets Open Cup 2015 бе втори кръг в DH сериите. От друга страна, всичко това се случва без участието на БКС, даже по-лошо – случва се заради неспособността на родната колоездачна федерация в продължение на повече от 15 години, в които има състезания по планинско колоездене, да забележи значимостта на този спорт, да го организира и насърчи, както се очаква да го прави по закон и призвание… Зная, че ще бъда обвинен в пристрастие, нека бъде така, но простият факт е: почти никой от клубовете по планинско колоездене в България и/или организаторите на големи състезания не припознава БКС като „наша“ организация, нито изобщо като субект, който се интересува и подпомага планинското колоездене. При такава ситуация не е от особено значение дали някой ще каже за БКС добро или нищо… Не че искам да звуча негативно и черногледо, но просто има неща, за които можем да съжаляваме. След няколко години, в които България приемаше чуждестранни състезатели в състезанията по спускане, тя все още го прави, но в момента събитията не са включени в UCI календара, т.е. не носят точки за световната ранглиста и изобщо… няма ни на картата на света. Не че това ще накриви каската на повечето участници, които карат за кеф, но в някакъв смисъл е стъпка назад, предприета съзнателно от организаторите на тези прояви с цел да събудят „някого“, а и поради простичкото чувство за чест и достойнство, за да не бъдат употребявани като повод за тупане в гърдите и нищо повече от това.
Както и да е, спирам с тези леко мрачни разсъждения, защото Боровец посрещна гостите си с облещено слънце, свежа трева по пистите и… ремонт на хотел „Рила“. Традиционното и доста голямо място за настаняване на участниците ще посрещне зимния сезон с нова фасада, но това предизвика малка нервна криза у много участници, които бяха свикнали с пакетите там и сега трябваше да търсят места другаде.
Всъщност това, което се е променило най-много в Боровец спрямо 2013 г., е състезателното трасе, носещо името Scary Movie (Страшен филм). Споменатата реконструкция на пистите доведе до още по-съществени промени в трасето, като на практика цялата му горна половина бе съвсем нова спрямо това, което аз съм карал, а и в долната част имаше доста новости. За мен лично това направи състезанието много по-интересно, като изобщо не ми стигна времето да снимам и гледам внимателно всеки нов участък и линия. Като трудност не видях нивото да се е променило съществено, но извънредно сухата почва и доста изровеното състояние на трасето определено бяха сред нещата, които носеха предизвикателства за участниците. Специално по отношение на изровеността чух доста критики, че пистата не била подготвена добре за надпреварата; чух и мнения, че все пак са били позагладени спирачните бабуни и пооправени виражите. Без да съм карал скоро по това трасе, не мога да коментирам по същество, но ще си позволя да напомня, че в състезания като Световната купа например пистите се променят и изравят от каране дори само в рамките на един ден, така че не виждам драма в наличието на изровени участъци, оголени корени и дупки – нали все пак за планинско колоездене говорим и то за една от най-бруталните дисциплини в него – спускането!
Имаше и някои нови елементи като финалния скок, които макар и добре изваяни, се оказаха доста трудни. Сравнително малък процент от участниците се престрашаваха да го скочат, защото се искаше не просто смелост, а и доста добра техника и контрол на велосипеда във въздуха, включително и с оглед на следващия по-малък скок – комбинацията от тези две препятствия в последните стотина метра бе доста атрактивна за публиката, но лесно водеше и до усложнения за състезателите, включително и до няколко доста страховити падания. Самото влизане към финалния скок беше доста меко (по думите на някои участници), което допълнително усложняваше нещата, и като потвърждение за това бе едно падане при финалното спускане, когато гумата на един от състезателите поднесе преди самия скок и той на практика прелетя всичко вече отделен от велосипеда си и се приземи в тревата отстрани, след което доста време не можа да се изправи на крака. Изобщо, този скок не беше хапка за всеки и дори някои от най-бързите иначе спускачи предпочетоха да играят на сигурно и да го заобикалят.
Между другото точно до рампата за излитане все още стояха струпани остатъците от предишния скок – дъски и греди със стърчащи тук-там от тях пирони. Освен че не бяха приятна гледка сами по себе си, те криеха и опасност за участниците в подобни ситуациации, така че в това отношение си позволявам да изкажа критика към организацията. Друго нещо, което ми направи впечатление, бе по-малкия брой на маршалите по трасето, както и това, че някои от тях просто не бяха за тази работа, което ще илюстрирам с конкретен пример: в долната част на трасето, точно след пресичането на пътя за Ситняково и Чакър войвода, пистата правеше десен завой с вираж и веднага след това имаше завой наляво през един праг, като в цялата секция от долната страна бе опъната мрежа, която хем да спира участниците в случай на падане, хем да ограничава линията задължително през прага. Още в почивката между квалификацията и финала обаче се оказа, че някой е паднал върху мрежата и е счупил едно от колчетата, поради което се беше отворила нова, тънка линия вляво от прага. Тъй като някои вече бяха карали трасето в този вид, бе решено тя да не бъде затваряна, но в рамките на самото финално спускане още 1-2 падания върху мрежата доведоха до широко отваряне на линията – нещо, което маршалът на този пост би следвало да оправи, но или не знаеше, или нехаеше за това… Всички от топ 10 при мъжете успяха още от лифта да огледат внимателно променения участък и почти всички се възползваха от него при финалното си спускане. В този смисъл може да се каже, че подобен пропуск не доведе до промени в класирането, но все пак е нещо, което не е редно да се случва.
Това, което можеше да доведе до промени в класирането обаче, бе метеорологичната обстановка. Вече споменах, че през целия съботен ден времето бе слънчево и топло, така започна и неделята и макар че по обяд имаше леко заоблачаване, нищо не вещаеше рязката промяна, която настъпи за не повече от час – в рамките на финалното спускане. Децата, жените, ветераните и младежите, както и голяма част от мъжете, караха по добре познатото, сухо като барут трасе, но някъде около средата на стартовия списък при мъжете чуващите се във високите части на планината гръмотевици се материализираха в напоителен дъжд, който бързо разкаля ключови места по трасето.
Най-бързите участници направиха спусканията си в такива условия и дадоха по-лоши времена, отколкото на квалификацията, но един от тях, гръцкият състезател Константинос Андриотис (Fox Head), мина почти като на сухо, т.е. с учудваща скорост и контрол, и макар че времето му бе с няколко секунди по-слабо от квалификационното, то бе и с 10 секунди по-добро от всяко друго в състезанието. 10 секунди са много сериозна преднина на това трасе!
Втори в същата категория (Мъже 17+) се класира друг негов сънародник – Йоанис Йоану (Bike 30), а на трето място и с най-добро време сред българите завърши Йоан Нейчев (Drag Zone), който специално в долната част мина впечатляващо чисто и бързо. Стивиан Гатев (Go Ride Kona) остана четвърти, а Росен Ковачев (Gravity) пети. Тези „сухи данни“ навеждат на доста интересни мисли и обещават още „по-затегнати“ следващи кръгове – Златица, Витоша, Петрич… За първи път може би от 10 години лидерството на Росен Ковачев на българската DH сцена е силно разколебано. Разбира се, и преди се е случвало Росен да направи грешка в някое състезание и да не успее да грабне първото място, но това бяха изключения. Сега, през 2015 г., най-силният роден състезател за последното десетилетие е изправен срещу все повече млади лъвове, които започват да отхапват своя част от пая. Очевидният и с най-голямо постоянство в резултатите негов конкурент е Стивиан Гатев и след този втори кръг той има още по-голяма преднина във временното класиране на Българските даунхил серии (180 т. е активът на Стиви), но още по-интересно е, че Йоан Нейчев с отличното си класиране в Боровец заема второто място със 147 т., макар и само с две повече от Росен, който е трети. Точно такава конкуренция е един от основните плюсове на организирания спорт, на общата ранглиста, защото интригата вече е налице, а до развръзката остават поне три кръга!
Не липсваха изненади и напрежение и в другите категории. При мъже 30+ например, Камен Недков от отбора на Ram Bikes, след като направи впечатляващо завръщане на състезателната сцена в последните две ендуро състезания, яхна и велосипед за спускане в Боровец, за да го „обязди“ по трудното трасе, завършвайки с най-добро време. Трябва да отбележа обаче, че Камен срещна много сериозна конкуренция в лицето на друг опитен ветеран – Теодор Тодоров от Gravity. Именно той даде най-доброто време в квалификацията, но падане след споменатия вече финален скок го остави едва на трето място. Втори в тази група остана Николай Пешов.
При младежите в спускането конкуренцията също е традиционно силна, но дори това не попречи на Теодор Мавродиев (Vivo) да запише втора поредна победа в сериите. Макар че предпочита да лети във въздуха, Тедо е не по-малко бърз и на земята, така че вече има 200 т. във временното класиране. Втори в Боровец стана Ивайло Ставрев, трети е Лъчо Савов (Gravity), а четвърти Денислав Ангелов (Extreme Motion). Тази подредба също води до интересно временно класиране, в което Лъчо и Денислав запазват сътоветно втора и трета позиции, но Ивайло се придвижва зад тях на четвърта.
При жените тази година участничките са малко, в Боровец бяха само две, като Полина Петрова от Gravity даде по-доброто време, а Анжела Недялкова (Vivo) остана втора.
Имаше и традиционно силна група с твърдаци, с не един и двама фаворити за първото място, като най-бърз този път бе Димитър Мънев (Drag Zone), следван от Павел Георгиев (Undergrount Riders) и Здравко Теофанов (СК Боровец).
Споменах по-нагоре и думата „деца“ – наистина имаше и четири момчета до 14 г., които се спускаха мъжки по сериозното трасе, а най-бърз сред тях с много впечатляващо време (под 4 минути) бе Румен Белезирев (Vivo).
С много пушилка и малко кал Borovets Open Cup 2015 бе много интересно състезание и добро завръщане на DH сцената. Остават още три старта от Българските даунхил серии, които едва ли ще са по-малко напрегнати!
