Бад Клайнкирххайм – Хермайор, 90 км, 1900 м изкачване
Днес ни очакваше сравнително дълъг етап, изглеждаше (според картинката в роудбука), че ще се движим предимно по пътища, което не ми се понрави много, но такова бе положението. Надявах се на повече пътеки и истински байкаризъм. 🙂
Сутринта освен обичайните приготовления, трябваше да опаковаме и багажа, което малко ни пришпори, но пък ни остана достатъчно време за още едно кафе. Не бързахме да скачаме на колелата да загряваме. Според брифинга снощи първите 10 км, които бяха спускане (!) по главен обществен път, щяха да бъдат неутрализирани, сиреч отпред ще кара кола, което щеше да ни даде възможност да загреем, но пък щеше да доведе други проблеми.
И така, в 8:30 бяхме на старта, за съжаление отново бях в стартов блок Б от 100 до 300. Повечето състезатели вече бяха заели местата си. Много интересно явление се наблюдава навсякъде, колкото по-назад са в класирането, толкова по-напред гледат да се наредят някои състезатели, че да направят трафика впоследствие още по-ужасен. На краткия брифинг минути преди старта диктора апелира към толерантност между състезателите, всеки да запази позицията си в първите 10 км, да няма ненужни изпреварвания…
Последни секунди, отброяване, пистолетът гръмна и стотиците хукнаха, все едно дикторът обяви награда от 100 евро за състезател с най-задна стартова позиция, който най-бързо достигне и се нареди редом до Заузер, Плат и сие. Обезумяла тълпа от 800 колоездачи, напиращи от всички страни като лавина, скачаха от тротоарите, измежду колите, уличните цветя и храсти, нахално вклинявайки се между себеподобните им, което от своя страна провокираше подобно поведение… Лелееее, бях малко изумен да видя петдесетгодишни чичковци и лелки да правят това. От време на време пътят се стесняваше и през тези моменти използвах спирачките си повече, отколкото за целия етап. Отвсякъде свистяха спирачки, гуми, само се молех някой да не ми се качи на врата – добре че съвременните велосипеди имат добри такива! 🙂
Така се изнизаха първите неутрализирани километри и се изправихме пред първия баир, където положението не бе по-добро. Изпълнили мисията си да се придвижат колкото се може по-напред, обезумелите се кротнаха, невъзмутимо возейки се с доста ниска скорост, и отново започна едно търсене на пространство… и така около 30 минути, след което излязохме от черния път и влязохме в хубава пътека, която в голямата си част бе караема. Ама да караш по пътека не е като да изскачаш от тротоара измежду розите с боен вик на викинг! Бутахме колелата във върволица.
Исках пътеки… сега ми се искаше тази да свърши по-бързо. Извадих гел, бутайки, и се присетих за думите на Анелия по повод Обиколката на Витоша и трафика, че с напредването в колоната и толерантността между състезателите нараства! Мда, така е! За радост вече пътеката се оказа кратка, изскочихме пак на черен път и пришпорих колелото, от група на група превалихме първото изкачване. Започна шеметно спускане по асфалт (!) и лека полека намерих „моите хора“ – в такива многодневни надпревари в повечето от дните се движиш общо взето с едни и същи хора, което е нормално, да намериш своята група, състезатели с близка до твоята скорост. В днешния етап, който бе доста равнинен и се очакваше да е бърз, бе много важно да съм в група – бях доволен, въпреки че скоростта ми идваше възбърза в някои моменти, особено по равното.
За радост първият подкрепителен пункт дойде преди изкачването, спрях, заредих бидона и се впуснах в гонене на групата ми, баирът не бе толкова близо, но лека полека ги настигнах. Изкачването бе около 15-ина км, но не бе тежко, имаше заравнявания, кратки спускания… Имаше групи пред и зад нас, които постоянно се смесваха. След спускането групата ни вече наброяваше 15 човека, а ни предстояха 30 почти равни километри. Леле, като подкараха, като на шосейно състезание, даваха си смени отпред, движехме се с над 30 – при тази скорост прецених, че спра ли на втория подкрепителен пункт, нямах шанс да се върна обратно, та реших да го пропусна, надявайки се, че водата ще ми стигне. Никой от групата ми не спря, чакаха ги хора с пълни бидони. Предвидливо половината от геловете HI5, които бях взел, бяха изотонични, та те ми помогнаха много да не се обезводня.
Групата шпореше яко, аз се „возех“ отзад, но ставаше тежко за краката това бясно темпо. Най-накрая 15-те абсолютно равни километри, прекосявайки долината към Хермайор, свършиха и влязохме пак в гората. Там групата се раздвижи, наближавахме финала… на последното кратко изкачване вече ми бе трудно да ги следвам, оставаха два-три километра до финала, реших да не се пришпорвам излишно, че утре ни чакаше тежък етап. Финиширах на 30/40 секунди от групата ми на 66 позиция.
Май се справих добре в първото си „шосейно“ състезание, карах добре, малко се уморих към края, но всичко беше ок. Огледах се за вкусотиите на финала, таман похапвах сладко и веселият белгиец се появи. Недоволстваше и той нещо… хмм, вика, това си бе белгийска шосейна класика в полите на Алпите. 🙂
Хапнахме, Дани и Вероника се появиха и се впуснахме в ежедневието. Намерихме мивката за колела, но се оказа, че трябва да чакаме автобус, който да ни закара на 10 км до Трополах, където бе лагерът за следващите два дни и където щяхме да финишираме утре. Което значеше, че утре пак трябва се придвижим 10 км до Хермайор за старта на третия етап… хмм, бяхме единодушни, че това ще се случи на самоход. Хем днес да разпуснем, хем утре да загреем. 🙂
Намерихме лагера, който бе разположен в нещо като поостарял хотел/станция от 90-те. Саковете ни бяха подредени в два от трите големи салона към хотела и не само разтоварени и подредени, ами някой си беше направил труда на лист хартия да направи схема с номерата на саковете, така че не ни се наложи да се лутаме в търсене. 🙂
Трополах – малко, тихо градче със стръмни склонове, където утре щеше да е същинският старт на етапа. Предстоеше ни може би най- тежкият етап от тазгодишното издание на Protective Bike Four Peaks, който включваше кратка визита в Италия, където най вероятно щяха да ни посрещнат не с капучино, ами с върли баири…
