Независимо дали харесвате т.нар. fat bikes, един факт е неоспорим – първият подобен байк на български производител, Drag Tundra, предизвика голям интерес сред читателите на МТБ-БГ и сериозна дискусия във форума. Това е само една от причините да съм щастлив, че Drag Zone решиха да ми предоставят един брой за тестване. Сигурен съм, че дори и най-големите критици на „дебелаците“ биха пробвали 1-2 кръгчета просто от интерес, какво остава пък за човек като мен, който има толкова много въпроси за изясняване относно тези нестандартни возила. Така че, на първо място, благодаря на Drag за предоставения шанс!
Настоящата статия е от типа „проба в реално време“, т.е. постепенно ще бъде обновявана и надграждана с информация до момента, когато ще бъде готово и окончателното заключение за качествата на продукта. В тази връзка можете да използвате следните връзки за бързо придвижване към отделните части на статията по реда на публикуването им:
Нови гуми Jumbo Jim и сравнение със стандартен велосипед
Drag Tundra Comp
| Размер: | М, 16 инча, 41 см |
| Тегло: | 16.70 кг |
| Цена: | 1490 лв. |
| Продължителност на ползването | 1 месец, 90 км |
Геометрия:
Тъй като в статията за представяне на модела липсват данни за геометрията (Drag още не ги бяха публикували в сайта си), използвам това ревю, за да споделя таблицата за всички размери на Tundra:
Аз избрах най-малкия размер, който въпреки късата седалкова тръба е означен като среден (М) и това е съвсем правилно, защото като дължина отговаря именно на такъв, при това следвайки модерните тенденции за дълга горна тръба, комбинирана с къса лапа (60 мм). Не е учудващо, че в това отношение байкът ми пасна от пръв път – точно с такава конфигурация съм свикнал и се чувствам най-добре. Челният ъгъл е като на ХС велосипед, но огромните колела имат голяма стабилност и инертност, така че усещането за геометрията при каране е като за АМ байк, подпомогнато и от по-късата лапа. Височината на средното движение е 305 мм, което е доста добре и държи центъра на тежестта ниско. Не знам защо се получи така, но аз отчетох малко по-късо междуосие – 1097 мм. По отношение на останалите разстояния разликите в стойностите, измерени от мен, са минимални – до 2-3 мм, т.е. в рамките на възможната грешка при мерене с рулетка.
Рамка и компоненти
На първо място е редно да наблегна на това, че въпреки цената си, Drag Tundra Comp на практика е начален клас велосипед (и е редно да бъде оценяван като такъв!), само че от един твърде специфичен и все още рядък вид, което е причината за стойността на етикета. В сравнителен план смея да твърдя, че това е един от най-евтините „дебели“ велосипеди, които можете да намерите в момента, където и да е, като оборудването напълно съответства на цената, колкото и непонятно да звучи това на хората, които ще го сравнят с обикновен твърдак. Разликите, които мнозина нарочно или от незнание пропускат, се дължат на това, че велосипеди като Tundra засега се произвеждат в много ограничени бройки, същото важи и за някои от компонентите им, като всичко това пречи да се печели от по-голям обем на производството и увеличава цената (на частите и оттам на целия велосипед). Ще дам само един пример, който би трябвало да е лесен за осмисляне от всекиго – едната от гумите на този велосипед се продава в чужбина на цени от 80 до 120 щатски долара (в зависимост от конкретния вариант и големината на отстъпката) – всеки може да направи сравнението с цените на обикновените гуми и да си направи извод (като се има предвид, че подобно е положението и с каплите, вилката, рамката, главините, курбелите) дали е лесно да се направи „дебелак“ с ниска цена.
Рамката е алуминиева от сплав А6+, което би трябвало да значи от серията 6000. Предлага се в три размера – 16, 18 и 20 инча, от които аз избрах най-малкия, опирайки се на данните за геометрията. Трябва обаче да отбележа, че за мен най-малката рамка е и най-красива – при нея горната тръба се спуска ниско надолу и между нея и седалковата тръба има подсилка, която допълва по много приятен начин правоъгълния променлив профил на хидроформованите тръби в предната част – всички тези детайли създават компактен и агресивен облик на байка, докато размер 18″ вече изглежда доста по-обикновен. За хора с ръст до 175 см смятам, че именно този размер 16″ е най-добър, защото при спускане по сняг винаги е добре човек да свали седалката и да има ниска рамка, тъй като подпирането с крак при завиване е доста често срещано. 😉 Челната тръба е права, размер 1 1/8, с вътрешни чашки. Броните и жилата минават външно – от долната страна на горната тръба. За жалост няма водачи за регулируем кол за седалката, какъвто би бил доста полезен при зимно каране.
Вилката е твърда, алуминиева, за главини с QR. Интересно е, че има дори ушета за калници – не знам дали има такъв аксесоар за „дебели“ байкове, но сигурно все някой е направил. Задвижването е с 2х8 предавки, които са смес от компоненти Shimano Acera, Altus, Alivio и Deore + курбели без марка и средно движение с квадратна ос. Отдавна не бях карал велосипед с този интерфейс, но какво пък – някога всички карахме с такива. Предните венци са подбрани добре – 22/36 зъба, но за това ще стане дума по-нататък. Спирачките са хидравлични, Shimano BR-M355 със 180 мм дискове. Внушителните колела, които приличат на джанти за мотоциклет, са с алуминиеви едностенни капли Drag с алуминиеви главини и 32 спици. Периферните компоненти, както и при другите модели на марката, са Cox.
Посоченото от производителя тегло е съвсем вярно за размер 16 инча, като в него се включват и педалите.
Магнит за очите
Ако сте срамежливи, в никакъв случай не си купувайте този велосипед! При двете ми карания из града и едното каране в планината всеки втори човек ме заглеждаше, обръщаше се, цъкаше, ахкаше или по друг начин не успяваше да скрие изумлението си от това, което вижда под мен. Като казвам „всеки втори“, нямам предвид израза-клише, а говоря съвсем буквално! Чичковци на спирката, младежи по тротоара, девойки с кокоши кикот, дядовци в парка, дядовци в планината, майки с дечица, шофьори в трафика… кой ли не обърна поглед или направо глава, колко ли пъти чух пред, покрай или зад себе си „Гледай, гледай какво колело“, „Леле, какви гуми“, както и някои още по-характерни за българина изразни средства с многопластови значения. Реакциите варираха от опулени очи до най-приятното – приятелски усмивки, показващи как човекът с удоволствие би застанал на мое място върху велосипеда. Кога за последно ви се е случвало патрулка с трима полицаи да забави ход и отвътре да видите детински засмени физиономии и поощрителни знаци и думи?
Drag Tundra не само привлича вниманието, но и респектира. Знаете, че по улиците винаги има хора, които щом видят велосипед, се дърпат сякаш към тях лети камион – е, сега в очите на такива хора се четеше още по-голям ужас, сякаш обичайният им кошмар се е завърнал в по-големи размери.
Целта на тази част от статията не е само да ви позабавлява. Говоря напълно сериозно – ако се смущавате от хорското внимание, ще си направите лоша услуга, ако карате „дебелак“. Ако пък си умирате за погледите на околните, уверявам ви, че не е необходимо да давате няколко хиледарки за скъп, лексозен и лъскав велосипед, който ще бъде оценен само от малцина. Засега не съм ползвал по-атрактивен продукт (не само велосипед, а каквото и да е) от този байк. Всеки любител на дефилетата по плочките пред НДК и по Витошка трябва просто да се обзаведе с един такъв „танк“ (също определение, което чувам често) и ще бъде главната атракция.
И докато сме на тема външен вид, Drag са се постарали да направят велосипеда красив, със снежно бяла рамка, покрита с перлен лак, оранжеви краища на вилката и задния триъгълник и множество компоненти в тон с тези основни цветове – кормило, капли, главини, седалка, че дори и QR-лостечата! Похвално е подобно внимание към детайлите, но може би трябва малко да ги разочаровам – съмнявам се, че нечий поглед изобщо стига до тези акценти, всички се вторачват в огромните гуми и дотам. 🙂
Леле, гледай какви гуми!
За разлика от хората, които обръщаха глави след мен, аз гледах големите гуми на Tundra със съвсем други мисли в главата.
Vee Rubber H-Billie 26×4.25 имат много приятно изглеждаща, универсална шарка – с ясно изразени бутони, с добра подредба, без да са прекалено нагъсто и без да са прекалено агресивни и високи. Гумите ми харесаха от пръв поглед, но още в магазина едно нещо ме озадачи – както бяха монтирани, те изглеждаха обърнати, т.е. сякаш им е сгрешена посоката. Веднага проверих стрелката и с почуда установих, че тя сочи накъдето трябва. Смущаваше ме това, че скосяванията за по-ниско съпротивление бяха от задната страна на бутоните, а ясно изразеният спирачен ръб от предната – това е точно обратното на всичко, което съм виждал до момента.
Щом се прибрах, започна едно ровене по чужди форуми, опитах се да намеря нещо, което да „докаже“, че може би на тази партида е сгрешена стрелката, но намерих единствено сведения, че някои потребители просто не са се съобразили с нея и са ги обърнали, както вече обмислях да направя и аз. Дори писах писмо на производителя на гумите и оттам ми отговориха, че не е проблем да ги монтирам както пожелая, в зависимост от стила си на каране… Предполагам, че Vee Tires са ориентирали шарката по този начин, за да може гумите да захапват по-ефективно на меки и трудни настилки като сняг, пясък и др., но подобна логика бих могъл да приложа само към задната гума. Затова реших да обърна предната в обратната посока (задната засега я оставих както е според стрелката), което беше и добър повод да разбера дали има някакви специфики в тази операция.
Щом спаднах налягането, гумата излезе съвсем лесно от каплата, изобщо и не помислих да ползвам щанги. И също толкова лесно влезе обратно. Единственият проблем, който може да срещне човек, е с равномерното „изпъване“ на гумата около каплата – имаше 1-2 места, на които бордът ѝ бе влязъл по-дълбоко. Напомпах я до позволения от производителя максимум и от едната страна се изпъна равномерно, но от другата остана едно „хлътване“, което се вижда и като биене на гумата при завъртане. Интересното е, че засега май не съм го усетил при каране, макар че и задната има подобни хлътвания. Може би с още по-високо налягане биха се оправили, но не посмях да надхвърля предписанията, а и помпането на такава голяма гума отнема доста повече време, отколкото на обикновена.
Използвах случая да измеря и отделните компоненти, образуващи това огромно предно колело. Външната гума тежи около 1300 грама, вътрешната е 420 грама, а каплата+главината+спиците е около 2 кг – общо всичко е 3.7 кг. Сериозна маса!
Един от най-важните за мен въпроси бе какво налягане да поддържам в огромните 4.25-инчови гуми. Когато го взех от магазина, нито хората там, нито пък аз знаехме колко точно е „нормално“ за такъв велосипед. Гумите бяха сравнително меки, но не виждах начин да ги прещипя лесно, така че първоначално реших да ги оставя както са си. По пътя до вкъщи обаче усетих как при завиване предното колело малко ме увлича, сякаш забравя да спре да завива, което можеше да се дължи и на високото му тегло. Вкъщи се оказа, че налягането е около 0.5-0.6 бара, което едната ми помпа изобщо не успя да регистрира. Очевидно това бе твърде ниско и след справка с интернет реших да започна пробите с налягане около 0.9 бара отпред и 1.1 бара отзад (с уточнението, че тежа 65 кг). Така при второто каране установих, че предното колело ме „тегли“ значително по-малко в завоите, макар че продължавам да усещам как то има повече „собствено мнение“ от всичко друго, което съм карал. Така че това е първата особеност, която регистрирах с Drag Tundra – завиването е по-забавено, по-трудно и по-увличащо, отколкото при нормалните планински велосипеди и предполагам, че този ефект се получава като комбинация от големия размер, високото тегло и ниското налягате в предното колело.
А как върви?
Едно от най-големите „опасения“, изразени във форума, е че дебелите велосипеди се карат трудно нагоре. Само че какво значи „трудно“? Аз лично бях дори изненадан от лекотата, с която велосипедът върви по сухи и гладки настилки като асфалт или паваж. Гледайки огромните гуми, очаквах усещането да е като за DH велосипед, ако не и по-лошо, а то е като за тежък, но все пак вървящ АМ велосипед. Единствено при потегляне/ускорение е необходима наистина повече сила, т.е. налага се да се изправя на педалите, освен ако не искам да потегля с бабешка скорост. Веднъж задвижен обаче, Drag Tundra изисква в общи линии същата енергия, каданс и предавки като АМ велосипед с по-големи и тежки гуми. Да, ако го сравняваме с ХС велосипед, лесно е да кажем, че дебелакът върви тежко, но нека не забравяме специфичната насоченост на байка и особените забавления, за които е предвиден – хората, които биха си го купили, едва ли се интересуват точно от максимална и средна скорост… Но за всеки случай ще повторя: Drag Tundra може да се кара съвсем нормално и нагоре, и по равно, и на сухо/твърдо/гладко – просто ускорява по-трудно и изисква като цяло по-ниски предавки. Установих, че с него използвам много по-често малкия венец, но без това да доведе до чувствително по-ниска средна скорост или до повече умора, поне в рамките на маршрут с дължина 30 км, каквито са обичайните ми карания.
Затова в началото казах, че предните венци 22/36 зъба са подбрани добре – всякаква по-голяма комбинация би направила потеглянето и изкачването на баири по-трудни. С такива венци обаче са налице ниски предавки за изкачване и достатъчно високи за каране по равно или надолу. Ако изпитвах някакъв недостиг, той беше по-скоро отзад и то по отношение на междинни предавки. Задната касета е с 8 скорости, тип Mega Range, т.е. с най-голям венец 34 зъба, което осигурява достатъчно ниска предавка и за най-стръмните изкачвания. Преходът между нея и следващата скорост обаче е малко рязък, особено ако човек е свикнал на 9- или 10-скоростни системи. Към плюсовете на курбелите бих прибавил и наличието на предпазна плоча – не че е вероятно да ударите венеца на камък в снега, но пък през зимата обикновено се кара с дълъг панталон, така че тази плоча пази десния крачол от веригата и венците. Задният дерайльор Shimano Alivio и командите Shimano Acera, макар и евтини, се справят засега без проблеми с превключването на предавките, а от предния дерайльор Shimano Deore не съм и очаквал друго.
Интересен въпрос относно задвижването беше дали голямото разстояние между курбелите ще се окаже проблем при педалиране, дали ще е неудобно, особено при по-дълги карания. За моя радост не усетих никакви проблеми в това отношение. Да, усеща се, че човек е стъпил по-нашироко, но не усетих някакво предимство или недостатък от това – не ме заболяха колената, не се уморих повече, а което е най-странно, дори петите ми не закачаха задния триъгълник.
За първо каране в планината избрах много добре познат маршрут, който ползвам често и знам колко се уморявам на него, за колко време го карам в сухи условия и т.н. Става дума за Центъра – кв. Бояна – Драгалевски лифт – Драгалевски манастир – Боянско езеро – Бояна – Центъра – малко под 30 км, включващи както плавни, така и доста стръмни изкачвания, разнообразни настилки и технична пътека надолу с някои бързи участъци. Всъщност основната причина да се спра на този маршрут бе, че се надявах по пътеката от манастира към Боянското езеро да намеря неутъпкан сняг, но очакванията ми бяха напразни – не само, че туристите бяха походили доста и я бяха утъпкали добре, но дори имаше и следи от велосипеди. Изобщо, трябва да направя тъжното уточнение, че за момента не съм карал Drag Tundra в условия, в които се очаква той да има предимство, а именно по-дълбок и хубав сняг, било то утъпкан или не. Това обаче е нещо, което не зависи от мен – зимата започна със сериозна заявка през декември, но през януари сякаш изпадна в „криза“ и нов сняг не падна, а старият се превърна в лед на повечето места.
Аз самият се забавих малко с първото каране, защото два пъти се връщах до магазина заради кола за седалка. Първия път, защото се оказа, че стандартно велосипедът е с много къс кол – едва 250 мм. Не знам защо Drag са избрали толкова къс кол, може би очакват, че най-малкият размер ще се кара предимно от момичета с ръст до 160 см. 🙂 Аз не можех да го вдигна достатъчно за нормално педалиране и ми дадоха доста по-дълъг – 400 мм. Него пък се оказа, че не мога да мушна надолу, защото седалковата тръба имаше някакво минимално стеснение на около 12-15 см под ръба, което правеше много трудно намаляването на височината. Затова втория път направо отрязахме част от дългия кол и в момента с дължина около 350 мм нещата са идеални – мога да го вдигна достатъчно за изкачване, мога и да го прибера надолу за спускане. Изводът е: за размер М и ръст 170 см препоръчителната дължина на кола е 350 мм. Ако купувате Drag Tundra, проверете тези неща в магазина, за да не се разхождате допълнително като мен. 🙂
Та да се върна към карането… отново повтарям, условията бяха далеч от идеални, с много заледени участъци по пътеките, а и където имаше само сняг, той бе твърд и утъпкан. На такъв терен може да се кара спокойно и с нормален велосипед, така че не усетих някаква драстична разлика между такъв и Drag Tundra. Все пак усещането е малко по-особено поради ниското налягане, голямата контактна площ и широчината на гумите. Цялостно не мога да кажа, че е по-лесно или по-трудно, но има нюанси – например по-лесно минава през някои дупки и неравности, усещах как сякаш тежа по-малко върху повърхността, но на утъпкан до твърдо и леко заледен сняг усещането, най-общо казано, бе отново като за по-тежък АМ велосипед.
Ще отделя специален абзац на леда. Основно срещнах два вида заледени повърхности – едните бяха гладки като стъкло и там никое двуколесно превозно средство няма шанс. Големите гуми се пързалят на такъв лед точно толкова, колкото и по-малките, така че не съм си търсил белята и на няколкото такива участъка чинно си бутах. Имаше обаче и доста секции, където ледената покривка бе по-грапава и замърсена – с борови иглички, пръст от обувките и т.н. На тези места ми се стори, че Drag Tundra се справя по-добре от нормален велосипед и това се дължи именно на ниското налягане и произтичащото от него по-голямо контактно петно. Правя уточнението, че в условията, в които пробвах „дебелака“, изобщо не бих излязъл с нормален велосипед именно заради опасенията от леда по пътеките, така че сравнението ми се базира главно на спомени, но е факт, че и на сняг, и на замърсен лед, и на мокър сняг, и в кал (имаше малко и от нея на огрените от слънце места) задното колело на Drag Tundra буксуваше по-рядко, отколкото съм свикнал и отколкото очаквах.
Макар че пътеките бяха утъпкани, направих всичко по силите си да стъпя поне за малко и в по-дълбок сняг. Първата такава проба направих още в парка, когато отидох за фотосесия на Drag Tundra. Там снегът беше мек и не много дълбок – между 5 и 10 см. При карането в планината си харесах една поляна до пътеката, където снежната покривка беше с дебелина поне 10-15 см, и също направих няколко тигела нагоре и надолу (това надолу си беше като равно, защото наклонът бе минимален). Освен това на някои места по пътеките беше останала в края неутъпкана ивица и на няколко пъти нагазих в нея, включително и за да заобикалям заледени участъци. На базата на тези минимални проби мога да споделя следното: в средно дълбок сняг (10-15 см) при педалиране Drag Tundra изисква същите големи усилия в краката, както нормален велосипед, но има едно сериозно предимство – много по-лесно следва относително права линия, което все пак прави карането възможно. Който има опит с каране на нормален велосипед нагоре и по равно в такъв сняг, вероятно ще потвърди, че физически то е трудно, но най-големият проблем обикновено не е силата в краката за преодоляване на меката настилка, а самото поведение на велосипеда – задното колело буксува, предното лесно губи права линия и често се извърта, поднася и колоездачът просто спира на място в безпомощно състояние. С дебелите си гуми Drag Tundra гази в снега по-плитко и макар че също изисква доста физическа сила и в краката, и в ръцете, тя поне води до смислен резултат, а именно – придвижване. Чак когато се опитах да направя остър завой при изкачване в дълбок сняг, „дебелакът“ реагира като нормален велосипед – предното колело поднесе, закопа се и спрях на място.
Надолу?
Всичко, казано в предходната част, се отнася най-вече за карането по равно и нагоре. Нарочно отделям спускането, защото карането надолу в снежни условия, с какъвто и да е велосипед, е един нов свят от емоции и адреналин, който обикновено води до широка усмивка и подобрени умения в края на карането. Това важи с пълна сила и за Drag Tundra!
Горе го казах, но пак ще повторя – условията по пътеките бяха такива, че не позволяваха да усетя евентуалните предимства на големите гуми и ниското налягане. По утъпкан сняг, при това с твърда заледена повърхност под него, усещането и техниката на каране с Drag Tundra не се различаваха съществено от това, което бих си позволил и с всеки друг планински велосипед. Стараех се да контролирам скоростта и да държа велосипеда по-изправен в завоите, особено след като още на третия десен направих почти 180-градусово поднасяне на скорост, което овладях с някакъв неподозиран инстинкт (не бях карал на сняг от 2-3 години, но пък дъждовната и кална 2014 г. се оказа добра тренировка). И тук усетих известна разлика в начина, по който велосипедът гази повърхността с ниското налягане в гумите си, но тя не е съществена.
Когато обаче на едно място нагазих умишлено в стръмен улей с неутъпкан сняг (около 10-15 см) и шума под него, Drag Tundra веднага загатна на какво е способен. На такъв терен карането с него явно ще е много, много забавно, защото „дебелакът“ се понесе шеметно и със занасяния, почти без възможност за спиране (само за намаляване на скоростта), но важното в случая е, че минаваше с лекота, без потъващото усещане на нормалните гуми, които биха се врязали по-дълбоко в снега и биха вървяли по-трудно в него. За жалост това бяха само 40-50 м, но напълно достатъчни, за да ме накарат да чакам с нетърпение някой по-голям сняг!
Спирачките се справят добре – Shimano са сигурен залог в ниския до среден клас и монтираните на велосипеда спират добре още от магазина, макар че със сигурност имат още да се разработват.
Други особености при каране
Колкото и да са големи гумите, колкото и ниско да е налягането в тях, те не могат да заместят амортисьорна вилка. При дребни неравности гумите омекотяват значително по-добре, отколкото тези на нормален велосипед, но при средни и големи препятствия трябва да сте готови да работите повече с ръцете и краката, защото Drag Tundra на практика е изцяло твърд велосипед. От друга страна, специално при снежните карания такива препятствия обикновено липсват, така че ако го ползвате основно за това, липсата на преден амортисьор няма да е проблем. Амортисьорните вилки за дебели велосипеди не са много и не са евтини, така че на този етап просто не е оправдано икономически за производителя да заложи такава в окомплектовката.
От друга страна, липсата на окачване в някои случаи е плюс – например при изкачване и особено при ускоряване и катерене в изправено положение. В такива ситуации е добре, че цялата ви енергия отива за задвижване на тези огромни колела, вместо да се губи по окачването или да налага да го заключвате и т.н. От принципа „да запазим нещата прости“ велосипед като Drag Tundra може само да спечели.
Проблеми
Може би заради по-ниската цена на курбелите и средното движение, при педалиране в изправено положение понякога се чуват разни шумове като пукане и скърцане откъм курбелите, но засега не са плашещи.
За перипетиите ми с кола на седалката вече споменах, но това не е технически проблем в истинския смисъл, а просто нещо, на което човек трябва да обърне внимание когато купува велосипеда.
Какво следва?
Надявам се, че следват още много и все по-интересни карания с Drag Tundra. За добро или лошо, те зависят изцяло от метеорологичните условия. Иска ми се например, ако падне достатъчно сняг над Алеко, да се кача на собствен ход оттам до Черни връх по ски пътя и да се спусна надолу по пистите след приключване работното време на ски-зоната. Иска ми се да го пробвам и по пътеки след пресен снеговалеж – както нагоре, така и надолу. Възнамерявам да направя дори карания по сухи, технични пътеки, а също и в кал, но тях ще ги запазя за напролет. За всичко това очаквайте допълвания на статията, а за каранията ще си търся и компания във форума. 😉
На 28 януари, ден след като беше навалял пресен сняг, който се виждаше дори от София, успях да направя първите по-сериозни проби с Drag Tundra. Като казвам „истинско“ каране, имам предвид, че условията бяха интересни и разнообразни – от заснежени автомобилни пътища и утъпкани пътеки до дълбок сняг. Правя изричното уточнение, че досега не бях карал изобщо велосипед в такива условия под формата на крос-кънтри излет – карал съм доста по сняг преди години, но винаги е било спускане – или по пътеки, ползвани от скиори, бордисти и шейнари, или направо по ски-пистите. Така че на този етап все още нямах база за сравнение и затова ще опиша чисто хронологично терените, които се изправиха пред мен в това каране и как ги преодоля Tundra-та.
Маршрутът, който избрах, започваше от Бялата вода по алеята до Тихия кът, пак по алеята до Златните мостове (включително по най-стръмния участък около Дендрариума), след това по пътя в посока местността Офелиите и нагоре чак до хижа „Кумата“, откъдето се спуснах по алеята към Златните мостове, изкачих се до хижа „Момина скала“ и оттам се спуснах през Плюещата чешма, по пътеката през поляните над Копитото и по „Кривата“ пътека в посока Княжево. Първоначалните ми надежди бяха да се спусна и по писта „Ветровала“, но когато в 10:00 ч видях току що изсипалите се там няколко автобуса с деца, бързо се отказах от този план.
Ето с какви впечатления останах:
На утъпкана от пешеходци пътека/алея с лек наклон нагоре и с пресен, лек сняг отстрани с дълбочина 5-10 см върху твърда утъпкана основа Drag Tundra се придвижваше без проблеми и по утъпканата част, и в плитката „пудра“.
На същия тип алея/пътека, само че доста по-стръмна, също успях да се кача без проблеми и почти никъде велосипедът не пробуксува. При стръмен наклон нагоре обаче, ако искате да минете през неутъпкан сняг, трябва да имате наистина сериозна сила в краката – „дебелакът“ има сцепление, но и снегът оказва сериозно съпротивление. Както споменах още след първото каране, Drag Tundra има достатъчно ниска предавка за такива баири и макар че байкът е тежък, изкачването е възможно. Държа да подчертая, че на същата алея с почти всеки друг велосипед съм изпитвал същото биене на пулса в челото, т.е. не се уморих повече от нормалното, особено като се има предвид трудната настилка. Изкачването от Бялата вода до Златните мостове с Drag Tundra в снежни условия ми отне с около 50% повече време, отколкото с АМ велосипед в сухо време, но това не значи много, тъй като нямах база за сравнение, т.е. изкачване с нормален велосипед на сняг.
По обработения път от Златните мостове към Офелиите „дебелакът“ сякаш хвръкна след душманския наклон преди това, а от Офелиите към Кумата пътят беше целят в сняг, като имаше два коловоза от колите и 5-10 см от най-хубавата „пудра“ встрани от тях. Изкачването по този път беше просто страхотно!
От Кумата се спуснах по широка и равна алея към Златните мостове. Основата беше добре утъпкана, но над нея имаше около 10 см сняг, който беше неравномерно утъпкан от човешки стъпки. Завоите бяха малко и достатъчно широки. На такава алея смело се „залетях“ и установих, че Tundra-та минава с еднаква лекота както по утъпканите части, така и по тези с по-дълбок сняг, като създава у колоездача увереност, в смисъл че неутъпканата част от пътеката не изглежда плашеща. От друга страна обаче, с увеличаване на скоростта отчетливо се усеща и липсата на преден амортисьор – бабунките от човешки стъпки започват доста да друсат и това създава известно чувство за нестабилност.
По пътя от Златните мостове към Момина скала забелязах нещо, което ме изненада. На твърдо утъпкан и „изпилен“ от автомобилните гуми сняг, велосипедът започна да буксува и да губи сцепление нагоре. Стъпвайки малко по-встрани, където снегът не беше толкова утъпкан, нещата веднага се оправиха. Като се замислих, подобно поведение е лесно обяснимо – от една страна, шарката на гумите H-Billie не е много агресивна, а от друга, ниското налягане разпределя теглото върху по-голяма площ, но точно заради това бутоните вероятно не се забиват със същата сила в твърдия почти като лед и много хлъзгав сняг на пътя. Така че с подобни пътища определено трябва да се внимава, особено при спускане.
След това по пътеката към Момина скала, която бе широка около 30-40 см (утъпкана) и с поне 10-15 см мек сняг от двете страни, установих, че Drag Tundra определено прощава грешни линии и леки криволици, т.е. нагазването за момент в по-дълбокия сняг не нарушаваше траекторията и просто изискваше повече сила за преодоляването му. Още веднъж обаче ще кажа, че изкачването по лек наклон в сняг с дълбочина около 10-15 см, макар да е възможно, е доста изтощително и не бих го практикувал продължително време.
Най-интересното дойде след хижа „Момина скала“. До Плюещата чешма нямаше нищо ново – само широка и бърза, почти неутъпкана алея с около 10 см нов сняг, която не затрудни с нищо велосипеда. При чешмата обаче редовните витошки карачи знаят, че се срещат цели 5 пътеки и всичките бяха неутъпкани. Моята основна цел бе да мина по пътеката през поляните (от по-ранните издания на велорали „Черни връх“), която извежда към „Кривата“ пътека. През лятото въпросната пътека през поляните е с широчина 20-30 см и едва се вижда във високата трева около нея. Как изглеждаше сега?
След снеговалежа очевидно никой не бе минавал по нея преди мен. Виждаха се следи от човешки стъпки, които бяха оформили пътека с широчина 20-30 см, но и тази тясна, полуутъпкана част беше покрита с 5-10 см нов сняг. Извън него дебелината на снежната покривка варираше от 20-30 до 50-60 см в зависимост от навяванията.
От Плюещата чешма пътеката започва с леко изкачване, преди да се спусне през поляните. Тук бързо разбрах, че дори „дебелакът“ не може да се кара в дълбок сняг по равно или нагоре. Чисто и просто, велосипедът се закопава и интересното е, че се закопава повече със задното колело, заради натиска върху педалите, когато се опитвах да въртя. Не си мислете, че се отказах от пръв път! Намалих налягането в гумите до около 0.6-0.7 бара, включих и по-висока предавка, връщах се общо 3-4 пъти, пробвах дори да се засиля във вече утъпканите от дебелите гуми следи, но щом срещнех дълбокия 20-30 см сняг с наклон нагоре, байкът просто спираше.
Така че по отношение на изкачванията границата на възможното е около 15, максимум 20 см неутъпкан сняг в зависимост от силата в краката и дължината на отсечката.
Не е така обаче при спусканията! По същата тази пътека карах надолу, при това с не много висока скорост (беше леко мъгливо и едва различавах очертанията на пътеката), непрекъснато се случваше да вляза за малко и в дълбокия над 20 см слой и Tundra-та сгази всичко това без никакви проблеми. Бях едновременно силно ентусиазиран и почти невярващ, защото съм сигурен, че точно в това състояние на пътеката нормален велосипед не би могъл да мине, или най-малкото би затънал поне на няколко места. С „дебелака“ обаче дори такъв терен бе напълно караем!
Така изглеждаше пътеката през поляните към Копитото. Това е последното равно място, преди пътеката да тръгне надолу. При наличието на наклон карането с Drag Tundra не беше проблем.
По „Кривата“ пътека също бе доста интересно. Някои от най-техничните ѝ участъци в сняг са много по-меки и гладки – беше полуутъпкана, но с твърда основа, така че проблеми за Tundra-та нямаше. Дотолкова си повярвах, че дори подкарах по прекия улей на „Кривата“, който е много стръмен и труден – дори през лятото не карам по него заради лоши спомени, но сега какво ми стана, сигурно защото снегът скриваше камъните и подробностите, реших да се пробвам. Тази авантюра обаче завърши с нещо, което не бях правил от години – тупване на глава, което ще да е изглеждало направо грациозно отстрани, ако имаше кой да го види… Причината беше, че по такъв наклон и с 10 см сняг върху шума и ронливи камъни, спирането се оказа почти невъзможно и точно преди един висок праг предната гума се хлъзна, байкът падна настрани, а аз напред през прага и като гмуркач се „боднах“ с каската в един камък, преди тялото да ме последва. За щастие нямаше сериозни щети нито по мен, нито по велосипеда, а най-забавното е, че след това премеждие, връщайки се на по-лесната пътека, се чувствах толкова стабилен, че с кеф и скорост довърших спускането по нея.
Няколко бележки по окомплектовката
След две карания вече бях убеден, че и за „дебелаците“ си трябва амортисьорна вилка, най малкото защото без нея се натрупва доста умора в ръцете и горната част на тялото, което и без това е типично за карането в снежни условия. Парадоксално донякъде е това, че по-неуверените карачи всъщност няма да усетят толкова липсата на „мека“ вилка. При каране с ниска скорост гумите (особено ако са оставени по-меки) обират добре вибрациите и дребните неравности, а ръцете и краката имат достатъчно време, за да се справят със средни по размер бабуни и препятствия или с отделни по-големи. Ако карате по-бързо и агресивно обаче, същите дребни и средни по размер неравности започват да се появяват с доста по-голяма честота и на големия балон на гумите вече не може да се разчита, така че за крайниците се създава доста работа и се натрупва умора до края на карането. Така че във вида, в който е, смело мога да препоръчам Drag Tundra на всеки начинаещ или по-неуверен планински колоездач, който иска да кара редовно през зимата, но по-напредналите трябва да се приготвят за малко повече подрусване, отколкото са свикнали да усещат.
Като стана дума за амортисьорна вилка, за момента в света има само една такава за fat bike и това е Rock Shox Bluto. Бедата е, че тя е с конусовиден стержен, а Drag Tundra е с право чело. По принцип рамката позволява чрез специални кормилни лагери да се сложи и конусовиден стержен, но при подобно надграждане към цената на вилката трябва да добавите и едни прилично скъпи чашки. Далеч по-добре би било, ако рамката беше с конусовидна челна тръба.
Друг недостатък, по-дребен според мен, е разположението на водача за бронята на предния дерайльор върху задната стена на седалковата тръба. От снимката виждате колко близо минава гумата до него. Засега не съм имал проблеми с това, т.е. не се е задръствало това място, но при каране в шума, кал или дори при някоя прихваната клечка или камъче, може да възникнат такива.
Гумите Vee Rubber H-Billie, както писах още в първите си впечатления, са с приятна и универсална шарка, но са предимно гуми за по-сухи терени. На сняг с тях се усещаше минимален недостиг на сцепление при спиране, но и малко по-съществен при завиване – на места велосипедът поднасяше по-лесно от очакваното, което си го обяснявам с гъсто разположените странични грайфери. Може и да не ви се вярва, но при „дебелаците“ също вече има голямо разнообразие от шарки на гумите, като със сигурност има по-агресивни модели за повече сцепление на сняг. За моя радост Drag Zone ми дадоха за проба чисто новия модел Jumbo Jim на Schwalbe, така че при следващото каране бях с тях и след малко ще разберете какви са разликите.
Преди това да кажа и няколко думи за спирачките. Вече споменах, че на евтините дискови спирачки на Shimano като цяло може да се разчита, но сега трябва да направя и уточнението, че това важи за нормални, предимно сухи условия. Всъщност и в снега те спират и спирачното усилие не е малко, но имат и някои недостатъци. Единият е липсата на достатъчно модулация, поради което усещането е „включено/изключено“, което води до по-лесно блокиране на гумите. Друг проблем е втвърдяването на лостчетата – подозирам, че се дължи на замръзване на уплътненията на буталата в спирачните апарати, поради което те започват да се движат по-трудно и не се прибират докрай. Имал съм подобен проблем и преди няколко години, пак при каране в сняг и пак с по-евтини спирачки. Освен това подозирам, че накладките са органични, а във влажни условия те не винаги спират на нивото на синтерованите. От друга страна, за голяма моя изненада спирачките засега не вият и не скърцат при спусканията, което не ми се случва често в подобни условия.
Моля, не ме разбирайте погрешно! Аз самият наблегнах още в първите редове на статията, че Drag Tundra е на практика велосипед от начален клас и няма как да се очакват чудеса от окомплектовката. Като за такъв велосипед, спирачките са на нормално ниво. Хубаво е обаче всеки любител на зимното каране да знае, че за да има безупречно и леко спиране в такива условия, рано или късно трябва да инвестира поне в среден клас спирачки. И отново „парадоксът“ е в това, че за хора, които карат по-бавно, посочените проблеми едва ли ще са толкова забележими, тъй като за такова каране спирачките на Tundra-та са напълно достатъчни.
Нови гуми и сравнение със стандартен велосипед
Както споменах, точно след първото сериозно каране в разнообразни снежни условия Drag Zone ме зарадваха с новината, че имат за тестване и новите гуми Jumbo Jim на Schwalbe. Бързо отидох до Нина, за да взема тази пратка и ги монтирах на велосипеда вечерта преди второто важно изпитание – сравнението с нормален, АМ/ендуро велосипед. За това каране спътник ми беше Тодор Гочев и съм му много благодарен не само за компанията, но и за постоянната размяна на велосипедите – надявам се, че и за него е било интересно. В аванс ще кажа, че това бе ден, изпълнен с изненадващи открития и заключения. Преди да разкажа за карането и впечатленията ми обаче, няколко думи за новите гуми и за велосипеда на Тодор.
Jumbo Jim се предлага в два размера – 26х4.0 (100 мм широчина) и 26х4.8 (120 мм широчина). Веломания ми осигуриха по един брой от всеки размер и това е чудесно по няколко причини. Първо, по този начин се вижда ясно разликата в размера – 4.0 е достатъчно респектираща сама по себе си, а 4.8 е направо чудовищно голяма. Като се добави и по-агресивната шарка, предимно с квадратни и правоъгълни бутони и разположени доста нарядко, Tundra-та заприлича на кросов мотоциклет, само дето централните бутони все пак са по-ниски, за да осигурят някакво нормално въртене. Второ, гумата с размер 4.8 не би могла да влезе в задния триъгълник на рамката – толкова е голяма. Отпред обаче се настани без никакви проблеми. Jumbo Jim използват технологията LiteSkin, т.е. олекотен каркас, но веднага бързам да отбележа, че стените им, поне на пипане и на външен вид, не са толкова тънки и гъвкави, както на нормалните ХС гуми на Schwalbe. При все това теглото е доста добро – 4.0 тежи 993 грама, а 4.8 е 1216 грама. Това означава, че със смяната на гумите „дебелакът“ веднага олекна с цели 400 грама – какво по-хубаво от това?
Велосипедът на Тодор, който послужи за сравнение, е типичен АМ/ендуро велосипед Lapierre с двойно окачване и 160 мм ход. За целта на зимните карания собственикът го е оборудвал с предна DH гума за кал (Maxxis Wetscream 2.2) и задна ХС/АМ гума за всякакви условия (Hutchinson Barracuda). Споменавам тези подробности, защото са важни. Исках да видя как се държи Tundra-та спрямо нормален байк, но кой велосипед можем да приемем за „нормален“? Спрямо продукта на Drag, който все пак е начален клас fat bike, може би най-коректно щеше да е да сравнявам с някакъв непретенциозен ХС твърдак, но от друга страна, не е ли най-логично да сравнявам с велосипед, какъвто аз самият бих карал по снежните пътеки, ако не беше тестовият „дебелак“? Сами виждате, че подходът може да е най-различен, но за момента разполагам само с това сравнение и то бе повече от полезно.
За карането избрахме същия маршрут като за предишното, само че по-кратък (без качване към Офелиите и Кумата, защото нямахме толкова време). Това стана донякъде и случайно, тъй като планът ми беше друг, но имахме известни забавяния. Всяко зло за добро обаче, защото така оцених и новите гуми, и стандартния велосипед на базата на почти еднакви условия спрямо натрупаните вече впечатления от Drag Tundra.
При изкачването до Златните мостове алеите отново бяха утъпкани в средата и с неутъпкан сняг отстрани с дебелина около 10-15 см. Този път обаче тази покривка бе малко по-тежка и влажна, а също и оформена на бабуни от по-ранни човешки стъпки. По утъпкатана ивица и двата велосипеда вървяха с почти еднаква лекота (или трудност, ако предпочитате, защото карането в сняг само по себе си е физически натоварващо занимание). В първия момент дори ми се стори, че байкът на Тодор върви по-леко, но в горната част на алеята нещата се изравниха като усещане. Важно е да отбележа, че при изкачването по утъпкан сняг Jumbo Jim може би имат малко повече сцепление спрямо оригиналните гуми, но това е по-скоро затрудняващо, т.е. с H-Billie големите колела се въртяха малко по-леко.
Първата изненада за деня бяха умишлените навлизания в неутъпканата част на пътеката (повтарям, че под нея основата бе твърда, но неравна). Оказа се, че велосипедът на Тодор в повечето случаи минава без проблем през тези участъци, стига снегът да е до 10-15 см. Гумите прорязват мекия слой и захапват добре твърдата основа. Физическото усилие обаче нараства осезаемо. Почти същото се случваше и с Tundra-та – газенето в мекия сняг отстрани веднага увеличаваше драстично съпротивлението при търкаляне, разликата е, че гумите не винаги прорязваха снега чак до твърдата основа. Тези различия водят до следния резултат-заключение от няколкото такива проби – с нормалния велосипед карането в неутъпканата ивица бе малко по-лесно, но понякога и по-кратко – при улучване на някоя по-дълбока „дупка“ със снежна покривка 20 или повече сантиметра, Lapierre-ът много бързо се закопаваше и моментално спираше. С Drag Tundra във физическо отношение преодоляването на същите места беше малко по-трудно, но при една и съща сила в краката той успяваше да стигне малко по-далеч, минавайки през споменатите „дупки“ с повече мек сняг. Щом краката отслабнеха обаче, той също спираше геройски.
Всичко това затвърди изводите ми от предишното каране, че при изкачване предимствата на Tundra-та пред обикновен байк са не във възможността да се изкачите няколко километра по неутъпкана пътека – за подобно упражнение, макар и възможно на теория, ще ви трябват крака на професионален ХС състезател. Плюсовете от големите гуми са най-вече при краткотрайни, инцидентни излизания/залитания извън утъпканите части на пътеката и това си пролича най-добре при пътеката към хижа „Момина скала“. Предишната седмица с „дебелака“ по нея нямах никакви проблеми и никъде не се наложи да слизам. Сега я минах с велосипеда на Тодор и макар че внимателно следвах утъпканата ивица (доста тясна), в рамките на половината дължина 2-3 пъти се наложи да слизам от велосипеда, защото при всяко неволно кривване към дълбокия сняг отстрани гумата се врязваше в него и спираше или се хлъзваше. С Drag Tundra подобни „лизвания“ на дълбокия сняг не са проблем, най-много леко да се разшири пътеката.
Преди това, по снежния път към Момина скала, успях да си отговоря и на друг въпрос – за сцеплението на гумите върху „изпилен“ от автомобилни гуми сняг. Точно на това място и при същите условия предишната седмица задната ми гума буксваше и се хлъзгаше, но с Jumbo Jim нямаше такива проблеми. Нямаше ги и с байка на Тодор. Така че общият ми съвет е – с какъвто и велосипед да карате през зимата, ако искате да разчитате на максимално сцепление, подберете гуми, които да са предимно с квадратни/правоъгълни бутони, те да са ясно изразени и достатъчно разредени, така че да се забиват и в мек, и в твърд сняг.
Тъй като при изкачването не искахме да си „изкарваме дробовете“ по алеята покрай Дендрариума, заобиколихме по асфалта и тук беше втората голяма изненада. Оказа се, че с тежките си и агресивни гуми велосипедът на Тодор не върви по-леко от Tundra-та, която пък на свой ред се търкаляше малко по-тежко спрямо предишното каране, когато беше с гумите H-Billie. Кой както иска да коментира това наблюдение, но и двамата усетихме едно и също.
При Момина скала ни очакваше още една изненада, този път неприятна – пътеката, по която искахме да караме, просто я нямаше. Не само имаше около 20-30 см нов сняг, по който бяха минали 1-2 души, но имаше и навявания, които на места бяха заличили и тези следи. Макар че се пробвахме на инат в първите 10-15 м, бързо разбрахме, че няма никакъв смисъл да караме по тази пътека – беше невъзможно, най-вече заради липсата на наклон (до Плюещата чешма алеята си е на практика почти равна).
Затова, преди да се върнем омърлушени обратно към Златните мостове, забелязах един стръмен склон над пътеката с пресен, дълбок сняг (около 30-40 см) и с минимална дължина – едва 4-5 м. Рекох си, че ще е идеално да пробваме и двата велосипеда на този терен – досега бяха карал на подобен сняг само и единствено ски. Първата пъртина я направих с Tundra-та и о, какво удоволствие бяха тези 5 метра! Вярвате или не, „плавах“ в пудрата като със ски, снегът сам забавяше вървежа на велосипеда, макар че и спирачките могат да помогнат в някаква степен. Усещането беше върховно! Качих се втори път с Lapierrе-а, тръгването беше малко по-трудно, но веднъж на стръмния наклон, той също мина успешно, което за мен беше голяма изненада! При него забавянето от снега като че ли беше още по-голямо, а удоволствието и тръпката не бяха по-малки. И все пак, имаше една съществена разлика в минаването с двата байка. „Нормалният“ се вряза в дълбокия сняг много дълбоко, чак до пръстта под него, докато Tundra-та просто плаваше в снега, без да достигне почвата. Това предполага, че ако снегът беше още по-дълбок, байкът на Тодор щеше да се окопае напълно, а „дебелакът“по-скоро не. Това се надявам да проверя по-нататък, защото планирам следващите карания с Drag Tundra да включват и някои скиорски пътеки или направо каране през гората в неутъпкан сняг.
До Дендрариума се спуснахме обратно по алеята, като отново разменяхме велосипедите. Сравнението между тях показа, че и с двата е много забавно, но по различен начин. И двата ги карах с една и съща скорост, която се ограничаваше главно от страховете в главата ми, а не от самите велосипеди. С Tundra-та усещах повече занасяне в завоите, гумите по-лесно приплъзват, макар и контролируемо. Изсичането през неутъпкани участъци и изобщо навлизането в такива не беше проблем и почти не се усещаше като разлика, освен че беше по-меко, защото в утъпканата ивица с висока скорост липсата на амортисьорна вилка даваше отражение и кормилото доста вибрираше. За разлика от него, байкът на Тодор вървеше като по релси, окачването изяждаше напълно неравностите от човешките стъпки, а гумите се забиваха яко в снега. Единственото, което ме плашеше с него, беше мекият сняг отстрани и въпреки че умишлено влязох в него 1-2 пъти и се уверих, че не е страшен, съзнанието ми всячески се опитваше да дължи велосипеда в рамките на утъпканата пътека. В описаните условия, ако търсите максимална скорост, вероятно ще я постигнете по-лесно с нормален велосипед, снабден с двойно окачване и гуми за кал. С Tundra-та обаче също е много забавно, особено ако обичате поднасянията в завой. Ако „дебелакът“ имаше и амортисьорна вилка, това може би щеше да е най-доброто, и то не толкова по тази широка алея, колкото по „Кривата“ пътека.
Точно така, макар да не стигнахме по нея през поляните, както ми се искаше, не я и отписахме – изкачихме се по асфалта към Копитото и смело се впуснахме в едва 30-40 см широк полуутъпкан сняг, ограден от пресен, мек сняг с дълбочина поне 20 см. Че Tundra-та газеше през това достатъчно уверено и безпроблемно, не се учудих – в крайна сметка точно това се очакваше от нея. Изненада ме обаче, че и Lapierre-ът не бе по-бавен и също вървеше уверено! Наистина не го очаквах. И отново ще поясня, че макар карането и с двата велосипеда да бе еднакво забавно, бе и много различно. С „дебелака“ не се налагаше да подбирам внимателно линията, защото дълбокият сняг не му пречеше. Неравностите от стъпките в утъпканата част обаче се усещаха осезаемо. С велосипеда на Тодор се стремях да не напускам основната следа по никакъв повод, а окачването стабилизираше добре велосипеда. И двата байка блеснаха с някои отчетливи предимства и недостатъци. На едно място пътеката не беше утъпкана, или по-точно ние минахме по пряка такава, и там с Tundra-та изпитах неописуем кеф, докато спътникът ми затъна и изпита сериозни проблеми. Пак в горната част имаше и 2-3 остри завоя, изискващи ниска скорост и в които предното колело едва следваше утъпканата ивица – на тези места с „дебелака“ се минаваше значително по-лесно и с повече контрол, защото голямата предна гума мачкаше снега, без да затъва дълбоко. В утъпканите и по-широки секции обаче байкът на Тодор спираше по-добре и беше по-спокоен с висока скорост заради чудесната работа на окачването, което при Tundra-та липсва.
Още веднъж ще похваля новите гуми Jumbo Jim! Нагоре може и да са малко „по-тегави“ за въртене, но за спускане в сняг превъзхождат чувствително оригиналните H-Billie и това се усеща най-вече в завоите – облият профил на протектора с големи и масивни странични бутони, при това от по-мек каучук, дават значително повече контрол в завоите и провокират към по-смело накланяне на байка въпреки хлъзгавата настилка.
Надявам се, че всичко дотук ви е било интересно, а аз вече очаквам с нетърпение следващото каране, когато ще се опитам с Tundra-та да нагазя в снегове, в които с нормален велосипед никога не ми е и хрумвало…
Датата е 11 февруари (може и 10-и да беше), температурата на Алеко е около минус 10 градуса. Всичко е покрито с пресен сняг с дълбочина поне 20 см, навалял в предишните 2-3 дни. Условията са почти идеални за дългоочакваната проба на Tundra-та в дълбок сняг. Почти, защото при толкова ниски температури карането на моменти е по-скоро оцеляване, а не удоволствие – краката и ръцете ми, опаковани в обувки и ръкавици, които все пак да ми позволяват контрол върху велосипеда, почти замръзнаха още при изкачването от Лалето (където един приятел ме закара с кола) до Голи връх, където исках да започна спускането. Нямаше как обаче да чакам по-добри условия, защото тестовият ми „дебелак“ щеше да влезе в същата роля и при зимното състезание в Пампорово, т.е. трябваше да го върна, така че тези студени дни изглеждаха тогава последна възможност за каране в дълбок сняг.
Основната ми цел беше да се спусна от станция „Голи връх“ под лифта до станция „Бай Кръстьо“ и оттам вече да продължа по пътеките. Спускането под лифта в тази горна част е нещо, за което винаги съм си мечтаел, докато съм се качвал за други снежни спускания по пътеките, но този терен обикновено е слабо утъпкан, само от скиори и бордисти, без достатъчно твърда основа, така че нормално каране с нормален велосипед в такъв сняг е почти невъзможно. Спомням си, че веднъж преди години опитахме и беше доста предизвикателно и трудно, въпреки че тогава избрахме ден, в който теренът бе утъпкан до възможния максимум.
Сега пред Тундрата предизвикателството бе още по-голямо, защото преди мен бяха минали само няколко скиори и бордисти, извън техните следи снегът бе нов, пресен и дълбок поне 20 см, под техните следи беше малко по-твърд и компактен, но далеч от това, което се среща по пътеките.
Началото бе вдъхновяващо! Първите метри след станцията са с приличен наклон и Tundra-та се устреми приятно по него, газейки с лекота снега. Малко по-надолу обаче наклонът намалява и става страничен – тук определено имах проблеми. В дълбокия сняг не можех да карам, защото нямаше наклон и „дебелакът“ спираше от голямото съпротивление на меката настилка, а по следите на скиорите карането бе възможно, но много нестабилно, защото основата не бе твърда и гумите, прорязвайки горния слой и в комбинация със страничния наклон, често се извъртаха и се хлъзгаха, хвърляйки ме в преспите острани. Просто нямаше в какво да захапят и да се задържат грайферите. На теория, ако смеех да пусна изцяло спирачките и да се засиля с висока скорост, Tundra-та щеше да преодолее без особени проблеми този участък. Усетих това в няколко по-безопасни секции, но който познава мястото, знае, че пътеката минава в опасна близост до стълбовете на лифта и на толкова нестабилна настилка последното, което исках, бе да летя към тях с несъобразена скорост.
След пресичането на пътя за хижа „Сълзица“ равният участък продължава още малко и после започва стръмното. Тук вече се караше стабилно – снегът бе все така в полуутъпкано състояние, но заради наклона велосипедът по-рядко се измяташе настрани и по-лесно следваше права линия. Изникна обаче друг проблем – спирачките. Заради ужасния студ те се бяха втвърдили доста и бяха изгубили почти изцяло модулацията си. Като добавя към това и собствените си замръзващи пръсти, спирането ми бе далеч от желания контрол и най-често се изразяваше в блокиране на гумите, особено на задната, беше уморително за ръцете ми и най-лошото, не беше особено ефективно, т.е. можех да забавям, но трудно бе да спра бързо.
В тази ситуация умишлено потърсих дълбочината на неутъпкания сняг отстрани и открих с удоволствие, че там се кара много приятно, като снегът влиза в ролята на естествена спирачка. На места нагазих дори в преспи с дълбочина 50-60 см, които Tundra-та проряза до височината на средното движение, но мина без проблеми и въпреки много стръмния наклон, не се наложи изобщо да пипам спирачките. За съжаление обаче, заради зиг-загите на пързалялите се преди мен, ивицата с неутъпкан сняг бе тясна и непостоянна, така че до междинната станция ту карах в него, където можеше, ту следвах утъпканото от скиорите около стълбовете на лифта.
Това каране под лифта ме зареди с разнообразни емоции. На моменти беше много забавно, на моменти беше страшно, защото бях съвсем сам и паданията ме плашеха; на моменти пък просто беше трудно. Във всички случаи обаче беше много ценно, защото разбрах следните неща: Първо, с такъв велосипед карането в дълбок сняг е възможно и много приятно, стига да има сериозен наклон – мисля си, че догодина, ако има начин отново да покарам „дебелак“, ще отида направо по неутъпкания сняг в гората. Голям проблем в това отношение обаче е невъзможността в повечето курорти да се качиш с байк на лифта – едва ли някой би ми повярвал, че искам да карам снежен фрийрайд извън пистите с велосипед. 🙂 Второ, за такова сериозно спускане са необходими по-добри спирачки, а в идеалния случай и амортисьорна вилка. За спирачките няма какво да обяснявам, но за вилката вероятно ще се зачудите защо е необходима, при положение, че се кара в мек сняг, без сериозни неравности – защото дори в такива условия тя увеличава значително контрола и стабилността при спиране, при завиване (особено с поднасяне и последващо „закантване“) и при борба със снежни коловози.
Между другото, още в началото на карането успях да пробвам Tundra-та и по черния път към Черни връх, утъпкан от ратрак. Това също е терен, по който карането нагоре с нормален велосипед е невъзможно, поне за мен. В първия момент ми се стори невъзможно и с „дебелака“, но се оказа, че просто трябва да уцеля правилната техника и най-вече добро разпределение на тежестта – повече върху задното колело, за да не превърта. И тогава изкачването по този труден терен изведнъж стана постижимо, макар и трудно упражнение.
Иначе по пътеките от Бай Кръстьо надолу, които бяха учудващо добре утъпкани, в общи линии се летеше, като отново препотвърдих някои от предишните си впечатления, които ще оформя и във финално заключение. Вярно е, че това заключение засега обхваща само каране през зимата, но си запазвам правото да го допълня с впечатления от кал или сухи терени, ако ми остане време да взема пак велосипеда за такива проби.
На първо място ще кажа, че както предполага и външният му вид, Drag Tundra е доста по-различен при каране в сравнение със стандартен планински велосипед. Така че от моя гледна точка това не е велосипед, който бих си купил като основен, освен ако не живея на северния или южния полюс, или пък някъде насред пясъчна пустиня. По-важният въпрос в случая е дали бих си го купил като допълнителен велосипед и защо?
След няколкото проби, които направих с него, и с оглед на окомплектовката, която в общи линии е начален клас, за мен Drag Tundra е велосипед за зимен ХС велотуризъм. Това ще рече, че ако искате да карате всеки уикенд от зимата, без да се притеснявате в какво състояние ще са пътеките, ще има ли мек/дълбок/неутъпкан сняг по тях, този „дебелак“ позволява точно това. Много хора правят същото и с нормални велосипеди – както се видя от сравнителното каране, това е напълно възможно, а за напреднали колоездачи в определени ситуации дори е по-доброто решение. Drag Tundra обаче има едно-две предимства – първо, позволява повече грешки и волности в линиите, защото минава по-стабилно през неутъпкан сняг, и второ, за по-неуверени колоездачи дебелите гуми и начина, по който газят снега, осигуряват малко повече сигурност и стабилност, особено при по-бавно каране. По-напредналите, които развиват по-висока скорост, също могат да спечелят от чудесното газене на велосипеда, но вероятно ще усетят и по-малко сцепление в завоите с тенденция за по-лесно поднасяне. За някои това може да увеличи кефа, а за други страха.
Голям плюс на „дебелака“ е, че надолу може да се кара в дълбок сняг – нужен е наклон и колкото по-истинска е „пудрата“, толкова по-голям трябва да е наклонът, но това е нещо, което нормален велосипед трудно може да предложи. Т.е. с велосипед като Drag Tundra търсачите на силни усещания могат да разширят значително асортимента от терени за каране.
Тук обаче опираме и до някои ограничения – липсата на амортисьорна вилка и неубедителното представяне на спирачките в по-трудни условия. С окачване отпред и по-добри спирачки „дебелакът“ би се превърнал в страхотен зимен АМ велосипед, но тогава и цената би била съвсем друга, така че ми е трудно да спекулирам на тази тема. Всъщност спирачки се сменят лесно, така че подобен ъпгрейд е препоръчителен, а няма пречки дори и в този му вид Drag Tundra да бъде каран по трудни терени, но усещането е като за твърд велосипед, т.е. по-натоварващо и по-нестабилно, отколкото с АМ байк например.
Така че, за да обобщя всичко дотук – ако не сте мързеливи, не се плашите от студа и искате да карате колкото се може повече в снега, заслужава си да помислите за покупка на велосипед като Drag Tundrа и да имате допълнителна играчка за зимните месеци, защото той позволява да карате в почти всякакви зимни условия. Необходим ви е утъпкан терен при изкачването, а при спускането почти няма значение какъв е снегът, стига да има наклон. Със сигурност потенциалните купувачи на такъв байк не са много, но се надявам, че тази огромна статия ще помогне на някои читатели да преценят дали си струва да инвестират в такъв велосипед, или по-скоро да променят малко основния си байк, за да карат с него от време на време по сняг. И в двата случая е много забавно и благодарение на Drag Tundra си припомних тази позабравена тръпка!
За контакти:
„Веломания“ ЕООД
ул.“Гюешево“ 83
тел: 8127072
www.velomania-bg.com
www.dragbicycles.com
{gallery}products_test/2015/test-2015_drag-tundra-comp_pics{/gallery}
