Месец юли, лятото е в разгара си (макар че през 2014 г. подобни клишета звучат крайно неубедително), а ние с Пешо от Ram Bikes кроим планове за поредното приключение на две колела. Него го тегли към Източни Родопи, но там е прекалено горещо за отпускарските месеци. Затова го убеждавам да наминем към западната част на същата планина, така че да започваме каранията поне от 1000 м н.в. Друго изискване е маршрутите да са лесни, тъй като в компанията ще се включи и Ива от сп. „Осем“, за която това ще е първо приключение с планински велосипед, а ние със сигурност предпочитаме да я спечелим за каузата, вместо да я откажем завинаги. От съвместяването на тези две и още няколко други съображения, достигаме и до завършената идея за нашия летен велотур – да обиколим три от най-красивите родопски водоеми плюс още нещо, което ще ни дойде на акъла в Доспат, ако случим на хубаво време. Защото хубавото време през 2014 г. си бе въпрос изцяло на късмет, рядък късмет…
Тази статия е подготвена със съдействието на:
Настоящият материал съдържа продуктово позициониране.
Докато препускаме с микробуса на Ram Bikes по магистралата и след това по виещия се път от Пещера към Батак, всеки от нас тримата, и особено Пешо, изрежда знайни и незнайни истории от предишни хобита и житейски периоди, коя от коя по-забавни, така че не усещаме кога е настъпил следобедът. Междувременно в едно пазарджишко село си купуваме страхотни розови домати и друг зарзават, които да комбинираме с вкусно сирене и кашкавал направо от една мандра в Доспат, за която добронамерени осведомители са ми докладвали. Изобщо, трудно е да се каже, че карането на колело е единствената, нито дори основна цел на пътуването, но поне такъв вид даваме, а и то си е добър повод човек да разнообрази делничните дни с малко селски, кулинарен и какъвто друг туризъм си поиска.
Тъй като съществената част от първия ден вече е зад гърба ни, както и по-голямата част от километрите до Доспат, решаваме да започнем приключнието с обиколка на яз. Широка поляна. Малко по-късно ще разбера от един редовен посетител на района, че този язовир вероятно е едно от най-дъждовните места в България – той поне не си спомняше ден, в който да не е валяло там, а това ме накара да се замисля и май аз също не си спомням. Затова пък със сигурност помня как преди няколко години се отправихме с каяци в спокойните му води и само след половин час вече бедствахме под едри дъждовни капки, които за нула време охладиха въздуха и се видяхме в чудо посред лято. Сега решаваме да го обиколим с колела. По всичко личи, че дъждът вече е уважил околността, защото навсякъде е мокро, а от повърхността се надигат мъгли като в елфическа приказка.
Обиколката на Широка поляна е кратка като маршрут – едва 16 км с малко натрупване на височина и каране само по черен път, даже и по асфалт. Вярно, на места черният път е малко друслив, защото е правен с едри камъни, но всеки новобранец би се справил. Самият язовир е известен с многобройните си заливи и гънки на бреговата ивица, в които (за съжаление) е малко пренаселено от къмпингуващи, но това е разбираемо – нормално е човек да си почива на такова хубаво място. За щастие, въпреки цялата шумотевица и навалица, останали са и достатъчно тихи, пусти кътчета, където човек може просто да спре и да погледа огледалната водна повърхност. Впрочем, при желание за повече почивки на подобни уединени места или пък ако решите да проверите всички черни пътища, които водят от основния към брега на язовира, лесно можете да удължите разходката и като километри, и като време.
Ние я завършваме за два часа и половина, с включени в програмата фотосесии, като междувременно попиваме и няколко капки дъжд, който аха да ливне поройно, но ни подминава. И ние заминаваме в посока Доспат, където бързо си намираме приличен хотел и запълваме вечерта с кулинарно възстановяване.
Още снимки от този ден можете да видите тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/shiroka-polqna-2014
На следващия ден е ред на Тур дьо Доспат, което е и най-дългият планиран от нас маршрут – около 40 км. Въпреки опитът ни да станем и тръгнем рано, 11 ч трудно може да се приеме за успех в това отношение. Спускаме се шеметно към стената на язовира, правим задължителна снимка там и докато се мотаем, най-неочаквано виждам колоездач с познатата ярка фланелка на „Крива спица“. Колоедачът също ми е добре познат, а вероятно и на много от вас, с псевдонима си Antares, който ще използвам за улеснение и тук, тъй като иначе Пешовците стават двама. Оказва се, че Antares е на почивка няколко километра по-нататък и ще е тук поне до края на нашия престой, така че бързо скрояваме планове за следващите дни и го оставяме да си продължи разходката, тъй като той е тръгнал на пазар, а пък ние на велотуризъм.
Първите километри се нижат бързо по асфалт, а след това и по черен път, но са малко скучни, защото плътен горски пояс разделя пътя от брега и само на места има пролуки, през които да зърнем водната площ. А тая е доста голяма, направо краят ѝ не се вижда. Едва с приближаването към Сърница брегът се „отваря“ и градът ни се показва от отсрещната страна, протегнал някоя и друга застроена част към нас.
Скоро вече сме в него и спираме за почивка в един ресторант, който успешно може да се бори за класацията „най-ниски цени“ – менюто е толкова достъпно, че си поръчваме неща, без да сме наистина гладни. Така се ражда консуматорството! Вероятно затова и един депутат, излъчен от този край, изглежда толкова добре нахранен… с депутатска заплата в такава кръчма човек може да пести не само от закуски, но и от обеди и вечери. Което обяснява и защо въпросният депутат е един успял човек на христова възраст…
След като си изясняваме докрай последиците от ниските цени в сърнишките кръчми, време е да продължим с обиколката, за да не добием депутатска форма. А и облаците, които се скупчват, не ни изглеждат приятелски настроени. Бързо напускаме града по асфалта към Доспат и постепенно започваме да се изкачваме сред свежи иглолистни гори. Точно когато наклонът започва да става сериозен, GPS-ът показва, че е време да продължим по черен път. Започва по-дивата и приключенска част на маршрута…
Спускаме се в хубава гора, пътят е интересен, не от най-лесните, така че Ива научава първите по-важни неща за спускането. Още по-хубави обаче са панорамите към язовира – тук вече го гледаме отвисоко, което го разкрива в цялата му красота. Без да сме уморени, спираме често, за да огледаме отвсякъде големия водоем. Затова не е учудващо, че когато стъпваме на асфалта към града, небето вече започва да притъмнява.
Запомни едно, селфитУ ми, е много по-добро, от селфитУ ти!
Намираме мандрата, купуваме си бленуваните сирене и кашкавал, които напълно отговарят на очакванията ни, и си правим на малкото хотелско балконче, което при нормална вместимост двама души успява да събере и трима ни, най-обилната вечеря със зеленчуци и млечни продукти, която можете да си представите!
Още снимки от обиколката на Доспат вижте тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/dospat-tour
На третия ден най-сетне успяваме да станем навреме. Причината е единствено това, че имаме среща с Antares и не искаме да си помисли, че сме тук на почивка – все пак официално сме на работа… А и маршрутът ни е трудно предсказуем, тъй като е в друга посока, далеч от утъпканите пътища около язовирите. Този път ще кръстосваме гористите ридове около Доспат и трябва да си оставим достатъчно време за непредвидени ситуации.
За начало отново се спускаме до стената и преминаваме парадно по нея, но този път поемаме наляво и се изкачваме няколко километра по пътя за Гоце Делчев. Точно когато баирът започва да преваля, поемаме по песъчлив черен път в посока с. Барутин. Караме известно време по заравнено било сред разредена (от сечища) гора, а когато става време да стопим денивелацията до селото, улучваме един изровен черен път, който внася първите трудни елементи в днешния излет.
Заради изненадващ технически проблем, Antares прибягва до крайни средства за ремонт.
Село Барутин е съставено от две части, които в миналото може би са били отделни населени места или най-малкото отдалечени махали. След като в първата не намираме нито чешма, нито нещо друго интересно, освен името, във втората половина оставаме много по-доволни. Чешмата, която ни трябва, се намира под вековен дъб, а срещу него на една пейка седят две баби и точно когато ги заговаряме, минава и един дядо с велосипед. Как да не спре човек!
Следващата ни цел е с. Късак. Местните го наричат Късъка. Към него се изкачваме плавно по черен път покрай Сърнена река – и наистина, местността е толкова спокойта и красива, че всеки момент очакваме някоя сърничка да се изненада стреснато от дрънкащото присъствие на четирима хуманоиди. С приближаването към селото пътят става по-стръмен, но на входа му се появява и повод за почивка – тази лачена кръстоска между ГАЗ 69 и ВАЗ-2101 веднага приковава погледите и фотоапаратите ни. Напълно оборудван за офроуд в условията на лов и дърводобив, високопроходимият автомобил изглежда перфектно поддържан и човек не може да не спре да му се порадва. Наблизо, смачкана до неузнаваемост, е захвърлена останалата част от донорската лада.
Навлизайки в селото, бързо разбираме, че тук моделът ГАЗ 69 е на особена почит – почти всички джипове са от тоя вид и макар останалите да са по-близо до оригинала, индивидуалният подход на собствениците им към интериора и екстериора веднага се забелязва. В центъра строят нова джамия, а ние се установяваме за почивка в сенчест ъгъл между малко магазинче и недостроена къща срещу бившия голям хоремаг и се отдаваме на всеотдаен труд за изпълнение на плановете за обедна почивка.
Менюто е крайно оскъдно, но се намира по някой сладолед, колкото да си дадем повод за седене в знойния следобед. Изглежда че сме седнали на игрална маса, защото в рамката на прозореца до нас намираме цели три тестета карти, които сякаш ни приканват да ударим един белот. Решаваме да го направим на шега, колкото да убием десетина минути, и в този момент се оказваме заобиколени от присъствието на един крайно необикновен човек.
На видима възраст пенсионер, барнат до неузнаваемост в стила на най-добрите гангстерски филми, чичото, въпреки жегата, е с пълен костюм – панталон, риза, елече и бомбе, под което се мъдри мургавото лице на стар хитрец с тънки, добре поддържани мустачки, черни очила и обилно намазана с лустро черна коса.
„Тука в Късъка сме най-добрите картоиграчи!“, обявява той и се заема енергично да дава съвети на Ива, което веднага вади от равновесие силата на двата ни отбора. „Дори коли са се разигравали тук на карти“, добавя нашият Ал Капоне, захапал цигара, която обслужва с изискани движения. Заговаряме се и когато разбира, че сме от София, обръща темата на политика: „Абе вие там нещо искате да бутате правителството май.“ „Защо, на теб харесват ли ти тези, дето управляват?“, пита го невинно Пешо. „Харесват ми, че как да не ми харесват, идеални са!“.
За жалост, и наша, и на наконтения господин, часовникът ни принуждава да продължим нататък. Времето е задушно, облаците се опитват да се сгъстят, а нас ни чака още път. Напускаме селото и поемаме по черни пътища, които колкото и равни да изглеждат в Гугъл Земя, рязко ни принуждават да свалим гарда и да побутаме кротко.
Тази мъка приключва на неочаквано интересен горски кръстопът. Мястото е приказно спокойно, така че почивката е задължителна, но настава и умуване. Табела наляво показва, че след 300 м има някакво място за почивка с панорама. Първоначалният ми план е да продължим надясно с още десетина километра каране, но тази идея се пропуква с трясък заради натрупаната умора, но още повече заради маркирана със син цвят пътека направо, която според табелите води към Доспат. Бързото съвещание без изненада отсъжда в полза на пътеката, но преди това решаваме да отскочим и до мястото за почивка.
Чисто нова беседка с маси и пейки около нея и с чудесен изглед към околността. Всичко това е изградено по европейска програма за „скромна“ сума, но ако не друго, поне са избрали хубаво място. Вече не бързаме, а може би трябва…
Следването на синята маркировка се оказва истинско предизвикателство! Започвайки по изоставен черен път, в бързината лесно пропускаме отклоняваща се вдясно пътека. Скоро обаче се усещаме, след като напред просто няма нищо, и правим така познатия на всеки ловец на пътеки обратен завой. Пътечката започва обещаващо, но след малко се налага да пресичаме обрасло с трева дере, след което отново е черен път. Той излиза на друг, от него се отклоняваме вляво, но пак след лутане, а след това при спускането само острото ми периферно зрение ме спира при едно невзрачно отклонение на нова пътека. Тя се спуска към дълбоко дере, сините знаци ту ги има в изобилие, ту изчезват напълно… пресичаме го по интуиция, просто защото виждаме, че трябва да сме от другата страна и чак там забелязваме мостче по-надолу, към което води невидима пътека. Стажът ми из българските планини не е малък, но толкова нелогична маркировка никога не съм срещал.
Излазваме стръмно нагоре, налитат ни конски мухи и други насекоми, което е нормално, при положение, че сме затънали до кръста в тяхното царство от пъстри треви и цветя. Озоваваме се при чисто нов ловджийски заслон, цяла къща, откъдето покрайнините на Доспат се разкриват като на длан и виждаме, че до града ни остават само черни пътища.
И както се казва, всички пътища водят към… бирата!
Още снимки от третия ден: http://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/dospat-barutin-kasak
Да си тръгнеш от такова място и от такава блага работа, за да се завърнеш към шумната столица с безброй задачи, е истински стрес. За да го намалим, решаваме в последния ден отново да се докоснем до успокояващата красота и огледалната повърхност на родопските язовири, като обиколим може би най-красивия сред тях – Голям Беглик.
Байкария още преди години бяха маркирали веломаршрут около него, но дори и без знаци, табели или GPS следа обикалянето му е съвсем лесно откъм навигация – тръгвайки от стената (откъм Батак), следваме основния черен път на запад, после на юг (през местността Чатъма), после на изток и после на север (по шосето Доспат-Батак). Дължината е около 25 км, теренът е лек, изкачванията и спусканията са плавни.
В първите няколко километра красотата на Голям Беглик сякаш е скрита зад воал от иглолистни дървета, но от един момент нататък заливите стават дълбоко влязани и уединени, горските пролуки разкриват кристалната прелест на язовира и дори на откритите поляни, където има големи лагери от къмпингуващи, панорамата те кара да спреш и да погледнеш отвъд хорския шум. Освен гористия остров и набраздената повърхност обаче виждаме и надвисваща буря – нейните наченки забелязваме още в местността Чатъма, където спираме за кратко в лагера на Байкария, но когато Ичо ни „обнадеждава“, че до половин час може да ливне, започваме надпревара с облаците, които стават все по-черни и натежават все по-ниско над гористите хълмове, сливайки се на хоризонта с водата, добила оловно-сив оттенък.
И макар че от един момент нататък сме подготвени хубаво да ни изпере, някакъв невероятен късмет принуждава облаците да се завъртят по траекторията на билярдна топка и да се извалят навсякъде другаде, но не и върху нас. Стъпвайки на асфалта, той е мокър от дъжда, но слънцето вече пробива. Стигайки микробуса, тъкмо започваме да товарим велосипедите, и дъждът отново се завръща. По-добър график от това едва ли можеше да случим!
Още снимки от обиколката на яз. Голям Беглик: http://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/golqm-beglik
На връщане към София купето на буса заприличва на зарзаватчийски склад, но ако можем да вземем с нас нещо повече от спомените си за тези четири дни в Рая, това са по няколко килограма розови домати от едно пазарджишко село, които да похапваме с вкусните запаси от сирене и кашкавал, заредени още в доспатската мандра.
Ох, салата, ох, кеф – доспатското каране, голям кеф!
