Баланица преди Коледа

22 декември 2014 г. Остават три дни до Коледа, но времето е нетипично топло за сезона и заедно с наближаващите празници това прави лесно превръщането на понеделника от работен в почивен ден и ни кара да обърнем поглед към склоновете на Рила над Дупница. Надяваме се, че снегът и студът там няма да са чак в такива количества, че да ни попречат да опитаме и ние парче от баницата – използвам метафората на Щуров, който е мой спътник, автор на половината от снимките и (ах, каква изненада!) основен подбудител за това начинание. Компания ни прави и Тодор Гочев, който осигурява за транспортиране обширния салон на Шари – понасяме се с огромния ван рано заранта и спираме над с. Самораново преди скрежта дори да е помислила да се стопи.

В такова утро цветовете в ниското са предимно сиво-сини, че дори и леко белеещи, а температурата е далеч от обнадеждаваща, но някъде там, високо, слънцето вече огрява планината и създава очаквания за хубав ден. Асфалтовият път към хижа Отовица бързо ни разсъблича, макар всичко наоколо да е замръзнало. Колкото по-нагоре се изкачваме, толкова повече преобладава бялото, дори и по самия път на места, а когато преминава в черен (т.е. съвсем бял) път, вече можем да се похвалим и с първото си снежно каране за тази зима.

Какво е Баланица? Една табела на едно дърво при една отбивка от пътя за хижа Отовица. Преди една-две години, когато за пръв път вкусих от пътеките над с. Бистрица, тази табела още я нямаше. Баланица може би е името на склона, разположен югоизточно от селото, но няма как да съм сигурен. Гугъл мълчи и единственото, което намерих, е „ЗКПУ Баланица“ в раздел Горско и селско стопанство на „Бизнес справочник Струма“. Населено място – с. Самораново. Тази улика подсказва, че това вероятно е името и на горския участък, в който от години се извършва редовен дърводобив и в резултат на това има един-два хубави, широки пътя и множество по-малки разклонения. А пък откъм Бистрица има поне няколко конярски/пешеходни пътеки, които е най-логично да стигат именно до тези пътища. Нашата цел е да открием една от тях.

И така, при споменатата табела се отклоняваме по друг черен път, който е още по-заснежен, но все пак се виждат ясно и следите от камиони, чиито гуми са направили повърхността грапава и на повечето места сцеплението е почти като на сухо. Слънцето до последно се крие от нас, но когато достигаме най-високата точка от карането, лъчите му започват приятно да ни галят. Въпросната точка е типично сечище, което явно е било активно съвсем до скоро, съдейки по разхвърляните клони и дънери, както и по един мощен булдозер, паркиран встрани. Пътека на този етап не се вижда, но пък има следа от свличане на трупи, по която поемаме, за да излезем на по-долния път. Караме за кратко по разнебитени дърварски пътища, напълно замръзнали, и се спираме при едно уширение, където според сметките на Щуров трябва вече да търсим пътеката.

Богатото му въображение този път е уцелило мястото съвсем точно. Макар и напълно невидимо за неопитни в оперативно-издирвателни мероприятия, началото на пътеката не остава скрито за корояди като нас и след първите десет метра вече се спускаме изнесени зад седалките по стръмна, тясна и криволичеща пътека между боровете. С тънкия слой сняг по почвата наоколо се чувствам като във видеоклип от Британска Колумбия, само дето ние не караме толкова бързо. Почвата е с много странно усещане, защото на практика е замръзнала и е някак втвърдена, но без да има лед, така че сцеплението е на шест. Има и биологични следи от коне, което добавя оптимизъм за съществуването на пътеката чак до долу.

Скоро излизаме на огрятата от слънцето част от склона, която обаче се оказва и с малко по-буйна растителност. Сега обаче това не е чак такъв проблем, защото храстите са без листа и видимостта е добра. Че трябва да си гледаме внимателно пред гумите е съвсем ясно, защото острите завои се редуват със скалисти, технични участъци, а има и паднали клони тук-там, които дори разчистваме за бъдещите ползватели.

В един момент обаче (ах, колко познат е този момент!) храсталаците започват да взимат превес, а пътеката изтънява до почти незабележима утъпкана ивица. Преди да си помислите, че ще четете поредната история за храсталясване, преди дори и аз да си го помисля за втори път, се плъзгаме по шумясал склон, правим 1-2 остри, стръмни серпентини и се озоваваме на нещо като кръстопът на подобни невзрачни пътеки, откъдето продължава една значително по-ясно изразена.

Скоро тази пътека преминава в типичния за този склон улей – широк около метър и нещо в горната част и дълбок също толкова, вкопан в песъчливата почва от копитата на животните, извеждани по него към планината. Влизаме в окопа и единственото, за което ни е яд, е че широчината му не позволява да караме бързо, но въпреки това клаустрофобичното усещане, допълвано от стърженето на педалите в стените при някои завои и от хруптенето на вледенените гранули на почвата под гумите ни, допринасят за каране, каквото не си спомням да съм правил скоро!

Още по-хубаво е, че не цялата пътека е с подобен вид – има и участъци, които са по-бързи, с типичен горски профил, палави корени и забавни серпентини. Затова, когато приключваме със спускането в с. Бистрица, отбелязваме мисията като почти изпълнена, а находката като отлична.

При дължина 17 км и изкачване около 800 м, може да се каже, че и добре сме се раздвижили преди коледното угояване. Единственото, което остава за следващия път, е да открием по-ясно начало на пътеката, но за най-нетърпеливите да я пробват (вероятно чак напролет ще е годна отново за каране, склонът все пак е северозападен), прилагам и записаната GPS следа с уговорката, че засега е само за хора, които не се плащат от пущинаците:

GPS следа – Баланица – 2014

Още снимки от карането можете да разгледате в тази галерия: http://www.mtb-bg.com/index.php/gallery/photos/balanitsa-december-2014