Обиколка на Витоша 2014: 96.6 км, 2100 м изкачване, резултат: неизвестен…
Изглежда някои хора в България все още ме харесват, защото бях поканен да участвам отново в най-голямото ХС състезание за годината – Обиколката на Витоша. Други хора, в Македония, явно също не бяха ме забравили, тъй като и оттам дойде покана – за най-големия им маратон в Маврово. Хмм, едно състезание в събота и още едно в неделя? Да, звучи достатъчно лудо! Така че намерих двама приятели от Alpinbiketeam, Дани и Вероника, които искаха да ме придружат в търсенето на приключения. И приключенията не закъсняха, даже може би бяха в повече…
Събота сутринта, 4:00 ч. Време е за ставане, тъй като състезанието започва в 5 часа. Да, 5, защото сега живея в Будапеща, което е друга часова зона. Така че ако в София 6 ч е звучало достатъчно трудно, ние добавихме още един час. 🙂 Както и да е, 4:00 (мое време), облякох се, опитах се да хапна нещо, което не е лесно по това време… 30 минути по-късно вече сме пред Maxbike, обичайният ни сборен пункт за Обиколката. За щастие там имат и хубава кафе-машина, така че най-накрая тялото ми успя да се събуди. 4:45 – търкаляме се към старта. 5:00 – започваме!
Както в предишните години, началото беше леко. Твърде рано е за всекиго, така че всички предпочитаме да използваме първите километри за събуждане, загряване и кратки разговори. След това, стъпвайки на пресечения терен, скоростта се увеличи и състезанието започна. Тъй като бях разбрал за промени по трасето, бях си наумил да не атакувам преди Ярема. По този начин щях да намаля шанса от изгубване и да запазя част от енергията си за състезанието следващия ден. Е, оказа се, че е трябвало да правя това по-често, защото за първи път Обиколката ми се стори като истински тур. Бъбрехме си с Тодор и Васко, карахме на сигурно при спусканията, страхотно!
След още няколко километра достигнахме най-стръмното изкачване за деня (по алеята над Владая). Обикновено тук успявах да се откъсна в предишните години, но сега си стоях кротко зад Тодор. Точно преди серпентината реших да го задмина, за да виждам по-добре линията. Когато при моста погледнах назад, другите бяха на 5-10 метра зад мен. Предстояха 40 минути леки пътеки, така че предпочетох да остана отпред – по този начин можех да си избирам линията, да не спирам, просто да си се возя приятно. Когато изскочих на пътя в Кладница обаче, двамата вече не ме следваха. Затова спрях при джипа на ПСС. Преди тук имаше и пункт за вода, но сега беше само джипът. Хората бяха много услужливи и ми наляха вода от собствените си запаси. Когато продължих, видях голям и напълно зареден подкрепителен пункт с вода 500 м по-нататък, аааах! Но нищо, имах си всичко и продължих.
След няколко минути вече карах покрай язовира и очаквах страхотна кал, но беше учудващо добре. На кратките изкачвания, където преди се налагаше да натискам, успях да мина гладко и така достигнах следващия подкрепителен пункт за вода. Бързо здрасти, презареждане и отново на педалите. Очакваше ме частта между Боснек и Чуйпетльово, най-неприятната за мен лично. Спрях да намажа веригата и след това продължих с равномерно темпо до първата времева контрола.
Оттук трябваше да е по-забавно, през гората и отново по черните пътища. Маркировката беше по-добре отвсякога, обичам да карам по този път отново и отново. На високото имах страхотен изглед към заснежената Рила и с усмивка на лицето полетях надолу към Ярлово.
И така, противно на плановете ми, отново бях сам отпред, а идваше частта с промените по трасето. Въпреки че братът на Бойко ме чакаше на Ярема с две бутилки изотонична напитка, реших да спра в Ярлово и за заредя 1 л вода. От досегашния си опит знаех, че имам шанс 50/50 да се изгубя, а също съм научил, че ако се изгубиш, по-добре е да имаш храна и вода… И така, приключението започна…
Бях чул, че маршрутът е променен след първото пресичане на река и така беше. През целия път дотук маркировката беше перфектна, такава беше и тук. Тъй като беше промяна в маршрута, организаторите се бяха постарали да сложат достатъчно ленти, за да ни укажат посоката. Дотук добре! Нагоре беше сух черен път и се почувствах уверен. Следях маркировката внимателно, знаците си бяха там (може би можеше да са още повече за пълна сигурност). След още малко достигнах някаква хижа – отново имаше много знаци, показващи посоката и хоп, отново по стръмен черен път. Изкачването ми хареса, но спрях да виждам знаците. Ай-ай-ай, започна се… 2 км по-нататък и 200 м по-високо достигнах разклон без никаква маркировка и логичният път вдясно свършваше.
Край, обърнах се и реших да търся маркировъчен знак, който някъде съм пропуснал, но вече не бях в състезателен режим и не карах достатъчно съсредоточено. Тогава се случи – предното ми колело поднесе в някаква кал и паднах тежко. Чух и усетих как рамото ми изщрака и в следващия момент не можех да движа повече дясната си ръка. 🙁 Наложи се да използвам лявата, за да поставя дясната на кормилото и да продължа… Бях ядосан и загрижен, беше ли това краят на лятото за мен? Както и да е, продължих да се връщам и срещнах Тодор и Емо. Обясних им, че това е грешен път, но в крайна сметка тримата се качихме отново до края му, за да се уверим. Сега бях твърдо решен да се спусна чак до хижата, където бях видял последните знаци. Спомних си, че там имаше и други пътища и трябваше да ги проверя. По пътя си надолу срещнах още 10-15 човека, но всички те продължиха нагоре, никой не искаше да обърне и да изгуби време. 😉
Така заедно с Тони от Ram Bikes проверих останалите пътища около хижата. Резултатът: никакви знаци в никоя от посоките. Хмм, какво да правим тогава? Тъй като всички бяха продължили нагоре, за първи път днес включих „турбото“ и се изстрелях отново натам. Горе заварих „ходещата група“. Десетина човека, нарамили велосипедите, се провираха право през гората. Само че и този план се промени, всички се върнахме в края на пътя, пресякохме реката и се разтърсихме за пътека в правилната посока – Ярема. След десетина минути някой забеляза такава. Изчакахме останалите от групата и се спуснахме надолу. Пътеката беше хубава, премина в черен път и най-накрая ни отведе до Ярема, ура!
Тук повечето хора от групата решиха да си отидат вкъщи. Бяхме изгубили от 25 до 40 минути (в зависимост от позициите си), те бяха разочаровани и просто искаха да си отидат за топъл душ и почивка. Тъй като бях шофирал 700 км за това състезание (а като взех предвид и рамото си, заради което бях почти сигурен, че известно време няма да карам), аз исках да продължа по трасето. Премисляйки всичко, преминах в състезателно темпо, на 100%. Новата секция от Ярема към Плана също имаше някои липси откъм маркировка след моста, но този район го познавах добре и лесно намерих асфалта.
Оттук нататък знаците отново бяха перфектни и аз подкарах с бясна скорост. Не се забавих никъде нито за миг и започнах да настигам други участници, което ме мотивира да натисна още повече. На серпентините над Симеоново задминах Фьодор и в оставащите 8 км дори успях да натрупам 10 минути преднина спрямо него.
Когато завърших (както се оказа, на второ място), бях ядосан. Не толкова заради изгубването – не може да си разочарован от нещо, което си очаквал, но ми беше крив светът заради глупавото падане, което можеше да ме откъсне от страстта ми за седмици. Затова искам да се извиня на всички хора около финала, че не бях особено позитивен. 🙂 Просто исках лед на рамото си и да стигна до болница. Наистина съжалявам, че не можех да бъда повече джентълмен, но мисля, че сериозно спортуващите ще разберат какво ми беше в главата…
Точно преди да тръгна към хотела, попитах Христин (първия завършил) как е успял да намери пътя, който аз (и всички останали в челната група) не успяхме? Неговият отговор: следвал е стария маршрут до Ярема, защото дотам той не бил променен. ??? А какво да кажем за 20-те ясни знака при първото пресичане на реката, показващи ни новия маршрут вляво вместо стария надясно? Нямаше отговор на този въпрос. Странно, но това като цяло беше странен ден. 🙂
И така, какъв беше резултатът ми? Какво щеше да стане сега? Оставям това на преценката на организаторите. По-важното е: направих за пореден път Обиколката, имаше приключение, походихме си добре в гората с добри познати, така че беше забавно. 😉 Само падането помрачи всичко, но това си беше моя грешка.
За организацията на състезанието: само добро, предполагам. Ново времеизмерване с чипове, по-добри подкрепителни пунктове, по-добра (почти перфектна) маркировка – мисля, че това са сериозни подобрения спрямо 2013 г., това е верният път! Що се отнася до липсващите знаци, чух, че е било някакъв саботаж и такова нещо за пръв път се случва в Обиколката на Витоша, срамота! Това е нещо, срещу което организаторите трудно могат да реагират… Може би е добра идея да изпращат човек с мотор по трасето точно преди старта с допълнителна маркировка в раницата. Ако забележи проблеми по маршрута, той може да спре, да упъти първите състезатели и да възстанови маркировката, след което отново да се придвижи най-отпред. Поне такава е практиката в повечето състезания от този тип.
Относно рамото ми: след преглед в болницата, изглеждаше, че ръката ми е излязла от рамото при падането. Беше се прибрала в добро положение и нямаше счупени кости, но сухожилията и меките тъкани може би са увредени. За да разберем това, трябваше да се направи ЯМР сканиране, но уредът в тази болница не работеше, така че ще трябва да го направя, като се прибера. Сега, пишейки този репортаж, все още ме боли доста и нещата не изглеждат добре, така че трябва да намеря къде да ми направят това изследване…
Поздрави,
Уоутър
