Уоутър Клепе в Thassos Ultra Marathon 2013

Thassos Ultra Marathon 118 км, 3600 м изкачване: потейки се, докато не можеш повече, 1 място

Снимките са предоставени с любезното съдействие на организаторите

Месец май дойде, така че стана време за първото сериозно еднодневно състезание за сезона – ултра маратонът в Тасос. 120 км (е, всъщност беше само 118 🙂 ) и 3600 м денивелация – тези числа казват всичко! Дори да успееш да разпределиш силите си перфектно, пак те чакат мъки на връщане към плажа!

След като си почивах няколко седмици заради сериозен грип, се надявах да съм готов за този тест. Бях успял да тренирам само два дни преди състезанието, така че формата ми беше под въпрос… За жалост още в първите (несъстезателни) километри зад джипа по асфалта усетих липса на сила. След 13.5 км свърнахме вдясно и право нагоре по първото изкачване за деня. Веднага се изясни, че имам проблеми с дишането и че се потях сякаш карам в сауна. А и пулсът ми беше твърде висок. Нямаше какво друго да направя, освен да карам на „аварийна“ програма – бавно и леко. По дяволите, обаче, как може да се изкачи 20% наклон в тази жега при лек режим? Няма как, просто натискаш здраво и това е… Единственото хубаво нещо беше, че здравото натискане ме изведе на първа позиция. 🙂

И какъв, по дяволите, беше този черен път? Миналата година трябва да съм бил много ужасен от гръмотевиците, за да забележа, но тези големи, нестабилни камъни бяха доста трудни за каране! След 50 минути достигнах върха и започнах първото кратко спускане, но провирайки се между някакви клонки, изгубих допълнителната си 750ml бутилка, която нося в задния джоб. Спешно спиране и бягане 15 м назад, за да видя… нищо? Къде можеше да е? Огледах навсякъде и накрая го намерих, когато едва не стъпих върху него. Ахаа, ето защо повечето бидони ги правят в някакви ярки цветове! 🙂 Добре, няма стрес, продължих и се опитах да намеря добър каданс, но изглежда трябваше да опитвам повече.

Така в мъки достигнах до първата точка за зареждане с вода. Бях карал вече 1:50 ч и трябваше да напълня бидоните за вода с… вода. Хмм, в тези условия потенето беше изобилно, така че губех и доста минерали. Единственото решение за това е да пиеш изотонични напитки, които да компенсират загубите. Водата е хубаво нещо, но не ме поддържа в рамките на състезания над 4 часа… Както и да е, връщането назад не беше възможност. 😉 Атакувах втория голям хълм. Все още се намираха по някоя сянка и по-хладни камъни и всичко вървеше добре до контролен пункт №2 при 63 км. Тук отново намерих шоколад, солен чипс и вода. Опитах се да ям соления чипс, но няма как да стоиш и да ядеш 20 минути, на състезание трябва да се кара.

Сега обаче бяхме достигнали слънчевата страна на острова. Ако бях търсил сенките в 8:30 от хладната страна, сега направо се топях върху моя ХС1. И след няколко дълги изкачвания, сега беше време за по-кратките, но по-стръмни, пффф! Усетих как силите направо изтичат и ми беше трудно да се концентрирам. Някак започваш да виждаш повече отрицателни неща в такива моменти. Веригата беше твърде суха (домързя ме да я смажа), гумите бяха прекалено твърди (2 бара, докато 1.8-1.6 би било по-добре на тези ш***ни камъни), задникът ме болеше, и т.н., и т.н. Успях обаче да го докарам без сериозни проблеми до 85-тия километър с последната точка за зареждане с… да… вода, шоколад и чипс. Погледнах си дрехите и, както очаквах, бяха покрити със сол. Така че помолих хората на контролата да ми донесат малко сол от къщата. И тъй като бях първият състезател, те май още не бяха на такава вълна. Отиването за сол отне на дамата около 3 минути. 🙂 Поне мястото беше хубаво за почивка. Имаха и чипс, но не, благодаря, по дяволите! 🙂

След като напълних двете бутилки с пресолена вода, се отправих към финалната отсечка. Опитах се да ям и пия периодично, но около 95-тия километър човекът с големия и горещ чук ме свали от моя Ram. Чувствах се сякаш пътят се движи под мен, сякаш ме оставя, бягайки назад… Температурата сякаш беше 100° и не можех да намеря никакви останали сили. За щастие, след още пиене и гелове, успях да намеря допълнително гориво в резервоара си и отново да вдигна скоростта. „Двигателят“ ми обаче нямаше как отново да заработи нормално, беше повече като работа с 2 от 4 цилиндъра – звучеше зле, а се усещаше още по-лошо. Както и да е, бидейки на 35 години, това не ми се случваше за пръв път, така че знаех само едно решение – да продължавам да се движа. След 6:20 ч. отново видях плажа, който напуснахме сутринта.

Бързо се заврях под душа да се охладя и да се възстановя. Но сега отново, спирайки натоварването, се завърнаха проблемите с дишането и се наложи да се настаня в леглото. Чувствах се наистина странно, нередно. Нямаше ли тая болест да ме остави най-накрая? В тоя момент се заричах пред жена си и приятелите, че няма начин да участвам в ХС състезанието в неделя, достатъчно се измъчих за 1 уикенд. И бях толкова горд да казвам на всеки, че бидейки дърт, имам поне едно преимущество: поне малко бях помъдрял… И този поумнял човек знаеше, че две състезания биха били малко в повече…

Изглежда обаче, че тъкмо бях убил тези допълнителни мозъчни клетки (които очаквах толкова отдавна) в това изгарящо 6:20 часово изпитание: лошо за мен… но поне накрая разбрах защо колоездачите си остават момчета завинаги. 🙂

Уоутър