2 часа и 21 минути бяха необходими на Уоутър Клепе (Ram Bikes), за да премине 42-километровото трасе от Бояна до Черни връх и обратно и да подобри за трети път рекордите за изкачване, спускане и общо време. 2:21 ч е толкова малко, че в първия момент човек има чувството, че Уоутър е свалил поне 15 минути от миналогодишното си време. Всъщност справката с архива показва, че подобрението е „само“ 8 минути, но това не пречи всеки нов рекорд на белгиеца да оставя публиката смаяна. По дяволите, та преди няколко години 2:21 часа си бе доста добро време само за изкачването до върха!
Това е положението – 1:37 часа нагоре, 44 минути надолу. На върха Уоутър забави единствено за да ми позволи да изтичам до спускането, та да му направя снимка и там. И тъй като догодина той вероятно вече няма да е в България, подозирам, че тези постижения ще се запазят известно време непокътнати…
Факт е обаче, че цялата българска сцена се развива все по-добре и останалите не спят, а гонят упорито мосю Клепе. Велорали „Черни връх“ е идеалното състезание за сравнителни наблюдения, тъй като трасето не е променяно от няколко години насам. (Имаше идеи тази година част от спускането да е различна, но в крайна сметка те не бяха реализирани.) Освен това теренът е изключително труден и техничен, както нагоре, така и надолу – ако в това състезание показваш устойчив прогрес във времето, няма как това да се дължи на случайни фактори или на сила само в едно направление (изкачване или спускане например).
И така, през 2012 г. цели петима участници слязоха под времето на Уоутър от 2009 г., когато той за пръв път свали „психологическата бариера“ под 3 часа. А Тодор Ангелов (КК „Алекси Николов“), който финишира втори с време 2:33 ч, е доста близо и до миналогодишния рекорд на белгиеца. При това той нямаше да е единствен и може би дори нямаше да е втори, ако Александър Алексиев (Несебър/Shockblaze) не се бе объркал нагоре по трасето, тъй като се разбра, че в един момент той е бил на втора позиция.
Признавам си, че когато видях Тошко и Сашо да пристигат в комплект при Черни връх, не успях да позная втория състезател. Бързо се досетих, че отново става дума за човек от шосейното колоездене, но по-стари кримки като мен бързо ще си спомнят, че Сашо е брат на друг успешен ХС състезател (Мирослав Алексиев) и че планинското колоездене не му е чуждо, тъй като навремето двамата караха заедно в състезанията, макар Сашо тогава да бе още юноша. Сега той развива спортната си кариера предимно на шосето, но вече се видя ясно, че с удължаването на МТБ сезона от ранна пролет до късна есен, все по-често ще виждаме участия на шосейни състезатели в нашите стартове. И когато става дума за хора като Александър Алексиев, които имат опит и с маунтин байка, конкуренцията за ХС колоездачите ни може да стане наистина сериозна дори и в отсъствието на Уоутър!
Четвъртият участник, пристигнал на Черни връх, бе това куче. Вярвате или не, то се беше прикачило към някой от състезателите още в самия град, беше се изкачило до Бояна, оттам стартирало с участниците, изкачи се до върха и след това го видях отново на финала. Ех, ако можеха да карат…
Шегата настрана, четвъртият и петият отново пристигнаха почти в комплект – Венцислав Баков (Мамут) и Васил Василев (КК „Алекси Николов“). Васко завърши четвърти при мъжете, докато Венци оглави групата 30-40 г. Всъщност много от участниците имаха избор дали да се запишат в нея, или при мъжете, където традиционно борбата е най-силна. При повече от 160 участници обаче, слаба група на практика нямаше. Времето на Венци Баков е четвъртото най-добро в състезанието.
В тази група подиумът бе зает изцяло от „мамути“ – освен Венци, представители на този софийски клуб са и Борис Киряков и Емил Кръстев, които са съответно на второ и трето място.
При ветераните над 40 г. също бе доста интересно – Фьодор Драголов (Drag) бе почти без конкуренция в тази група, но силно представяне направиха и Анатоли Георгиев (2-ро място) и Емил Шукадаров, който през годините предимно подсигуряваше състезанието като маркировач и „метла“, но този път реши да участва и показа, че дори с доста тежко колело може да се даде отлично време.
При жените отново не успяхме да видим съревнование между двете най-силни български състезателки. Анелия Карагьозян не бе на линия, така че задачата на Христина Козарева (КК Одрински) бе сравнително лесна, особено като се има предвид, че тя се качи до върха за под три часа. На второ и трето място завършиха Мария Нечева (Зелен път) и Адриана Станкова.
Две категории имаше и за юношите – младша и старша възраст. При по-малките най-бърз бе Морети Георгиев (Авител), следван от Петър Байчев (Сините камъни) и Александър Минчев.
Особено внимание в тази категория заслужава Християн Стоянов (Исполин), който завърши на четвърта позиция, карайки на практика с една ръка (тъй като има недъг на другата). Този невероятен младеж продължава да впечатлява всички не само с борбения си дух, но и с уменията при каране на планински велосипед, тъй като успя да спусне доста голяма част от техничните секции – нещо, което не може да се каже за много от другите участници. Организаторите отличиха Християн със специална награда. Такава получи и най-младият участник в състезанието.
При юноши старша възраст Желязко Влаев (Сините камъни) се наложи над Александър Александров (Одрински) и Петър Петров (Сините камъни). Изобщо, не може да не ви е направило впечатление, че сливенският клуб напоследък доста сериозно преследва челните места в юношеските категории…
Както винаги, във Велорали „Черни връх“ имаше и отбори от по двама състезатели – за втора поредна година най-бързи в тази група бяха Станимир Статев и Антон Настев, които бяха кръстили отбора си „Ягодка“.
А ако си представите в хубав есенен ден над 160 състезатели по трасето, някои от тях по двойки (например Николай Коев и Стилян Стоев от Исполин – второ място при отборите), плюс засилен туристически поток, пътеката от Черни връх към Кумата отесняваше дори в най-широките участъци.
За участниците, които бяха дошли не толкова да се състезават, колкото да се забавляват, под заслона след Черни връх имаше изкушаваща контрола, която предизвикваше допълнителни задръствания. Можем да я наречем „Кръчмата на ЩурКур“, а основните изпитания в нея бяха две: 1) Кой ще изяде най-бързо двойка наденички с гарнитура; 2) Кой ще изяде най-много мезета за 10 минути, да речем. Всъщност спирането бе задължително, контролните органи имаха дори и стоп-палка.
За най-коравите спортисти към горните изпитания се добавяше и чаша ракия или мастика… простете, не помня, неясни са нещо спомените ми от тази контрола…
Като стана дума за алкохолни питиета, мисълта ми веднага се насочва към шампанското и подиума. Без да преувеличавам ни най-малко, това бе едно от най-забавните награждавания, които съм виждал. И основен виновник за това бе шампанското, но не точно по начина, който „естествено“ идва наум.
Първи получиха бутилките си юношите младша възраст и си личеше, че младежите не са много наясно какво да правят с тях. 🙂 След известно суетене бащи, треньори и организатори се притекоха на помощ, при което се видя, че тапите на тази партида май са доста здраво затворени…
В крайна сметка пяната бе изпусната от бутилките, макар и в малки порции.
Батковците от юноши старша възраст се справиха по-добре, докато трите дами решиха, че е най-добре изобщо да не се мъчат пред вече зажаднялата за още смях публика, и отнесоха шампанското с усмивка към домовете си.
Ред беше на ветераните и тази снимка нагледно показва, че Фьодор Драголов, който не се отказа нито пред Ком-Емине, нито пред Черни връх, е на път да се окаже безсилен от една здраво затворена бутилка шампанско!
Емил Кръстев от групата 30-40 г. пръв се сети да използва мулти-инструмент за отваряне на тапата, но дори по този начин гримасата му отразява добре усилията, които трябваше да положи за отварянето.
В тази група все пак се справиха добре и най-сетне видяхме хубава пенлива баня на подиума.
При отборите, с цели шестима души на подиума, дори 50% успеваемост в отварянето осигури обилни фонтани във всички посоки.
Така се стигна и до най-бързите… в карането, не в отварянето на шампанското. Докато Уоутър и Сашо сякаш обмислят откъде да подхванат „костеливия орех“, Тодор Ангелов направо пристъпи към самонараняване.
Оттам нататък борбата стана безмилостно жестока – едни използваха велоинструменти, други – зъби и нокти.
Дори когато съперниците се превърнаха в помощници, тапата продължаваше да не поддава.
В крайна сметка Сашо и Уоутър „гръмнаха“ с мощни струи, докато на Тошко му се наложи философски да преглътне обливащите го пръски, без да може да отвърне на атаката.
Както свикнахме в последните години, Уоутър Клепе получи три медала и три грамоти – за победител при мъжете, за най-добър спускач и за най-добър катерач. В редиците на състезателите, които се събраха за обща снимка след награждаването, има доста хора, които се опитват да настигнат белгиеца, но и тази година това не стана. Догодина по това време той вероятно вече няма да е в България, но остави за всички едни доста солидни рекорди, върху които българските му съперници ще трябва да се трудят в следващите години. По-долу можете да прочетете и неговия разказ за състезанието, както и този на Васил Василев.
Уоутър Клепе: Черни връх 2012, последното ми изкачване до безкрайността?
О, трябва да е краят на сезона, щом дойде време за Черни връх… Хмм? Аха, разбрах! Това вероятно е причината всички да се чувстват уморени. Но като истински пристрастен не мога да пропусна нито един уикенд (нито дори 1 ден) и да си почивам. Когато видя слънцето, планините, просто трябва да отида. А и краят на такива хубави дни е близо, така че всички ние продължаваме да се наслаждаваме на всяко каране и състезание. 😉
Е, сутрините стават по-хладни, но това само ги прави по-хубави за състезание. Достатъчно студено, за да се охлаждаш при интензивно изкачване, но достатъчно топло за спускането след това. В 9:00 ч отново е време да „страдаме“!
Хора, това сигурно е най-трудния старт от всички български състезания по този стръмен път с незагряти мускули… Но пък всички останали би трябвало да се чувстват по същия начин, така че без оплаквания – стъпвай здраво на педалите! Веднъж озовал се на равната пътека, чух някой да ми диша във врата. Хмм, това е нещо ново! Щом се озовахме за кратко на асфалта (преди Бялата вода), хвърлих бърз поглед назад… хмм, това не беше Тодор, а отново шосеен състезател! Уау, тия момчета май са силни и мотивирани… Както и да е, явно щях да се мъча малко повече.
Бавно натрупах преднина, но моторът ми нещо не искаше да включи в режим турбо. Не успях да вдигна пулса си над 172, гррр, трябваше да си почивам повече… Каранията обаче бяха толкова хубави, че сега просто трябваше да натискам педалите и да страдам. 😉
Минаха 40 минути, преди да започна да усещам удоволствие. Тогава влязох в гората с всичките камъни. Опитах се да карам и нещата сработиха! Успях да карам целия участък в гората чак до стръмните поляни преди заслон Ушите, невероятно! Да, това със сигурност ми струваше доста енергия, но забавлението от такова каране ми дава още повече енергия. При стръмните поляни реших все пак да бутам, за да си почина малко.
Следваше краткото спускане до пътя за Черни връх. Бързо направих справка с Polar-а: 1 час и 9 минути! Даа, беше по-добре от миналия път, значи мога да си подобря времето. Сега обаче предстоеше по-трудната част с търкалящите се камъни. Вярно, че моят ХС1 29er ме подпомагаше на такъв терен, но пак си беше ужасно трудно! Успявах да поддържам добро темпо и в същото време пиех и се хранех като невидял. В това състезание можеш да се заредиш само по време на изкачването, така че е по-добре да приемеш двойни порции, ако искаш да имаш запаси за спускането.
Преди да се усетя, достигнах върха. Беше време малко да си почина, докато Любо търчеше надолу по пътеката. Тъй като искаше да направи снимки и от изкачването, и от спускането, той трябваше да спринтира през върха пред мен. Беше забавно да го гледам така с цялото му фотоборудване. 😉 Стана ми жал и намалих малко, колкото да му дам малко пространство, но само за няколко секунди. След това беше време за най-забавната част!
Ихааа, надол, надолу и пак надолу! Е, очевидно изкачването до безкрайността се изплащаше, защото сега можех да тествам спирачките си в продължение на 45 минути. 😉 Обичам тази пътека, но бях изненадан да видя толкова хора по нея. Няколко пъти трябваше да напускам линията за каране, за да заобиколя цели семейства пешеходци. Единия път дори така изплаших едно семейство с деца… реших, че това никак не е правилно и намалих темпото. Но не чак толкова, че да не е забавно, не – все още усещах летенето, чак до финала.
Чудесно каране! Час и 37 минути нагоре, 44 минути надолу, два нови рекорда, но може би последните ми по това трасе, хлип-хлип…
Но нека го погледнем и от добрата страна – това състезание преди маркираше края на сезона, а сега повече прилича на начало на третата част от състезателния календар за годината…
Така че ще се видим следващата седмица!
Уоутър
Васил Василев – Велорали „Черни връх“
Тази година календарът на състезанията като че ли е безкраен! След лятната пауза бързо наваксахме изоставането с 5 състезания през септември, при това пропуснахме един състезателен уикенд!!!
Още след финала на състезанието през 2011 г. си поставих 2 цели – качване за по-малко от 2 часа и спускане под 55 минути, които по това време ми изглеждаха почти невъзможни, но за да има високи резултати, човек трябва да си поставя и високи цели!
И така, времето се изниза неусетно и ето, че дойде време за Черни връх. Преди началото на състезателния сезон се бях качвал веднъж на върха и знаех, че трасето е станало малко по-бързо. В уикенда преди състезанието бях изправен пред жестока дилема – дали да се включа в 120 км маратон в Банско, или да „почивам”, но след бърза справка установих, че финансовото ми състояние не позволява участие в Банско. И така, реших този уикенд да направя две последователни минавания на трасето (разбирайте в два последователни дни). В събота бяхме в камерен състав – аз и Камен Тончев. В неделята обаче се събрахме доста повече хора и дружно превзехме върха. Интересното беше, че в частта между Гьорева чешма до излизането на Платото, където по принцип винаги бутах, този път се опитах и успях на 90% да карам!
Работната седмица мина неусетно, беше време за състезание! Знаех, че стартът на състезанието ще е много бърз, знаех и за „новия” конкурент в лицето на Сашо Алексиев, затова преди старта се опитах да загрея мускулите си добре. За съжаление при наличието на толкова много приятели, с които да си побъбриш сладко преди старта, това се оказа доста трудна задача.
И така обратно броене и старт! Знаех, че имам много бърз старт и можех да спринтирам с доста голяма скорост, но такова ударно натоварване обикновено не повлиява добре на по-нататъшното ми представяне в състезанието, затова реших да карам с темпото на останалите състезатели. И така, влязохме в гората, при което Уоутър направи опит да се откъсне напред, на атаката му успя да отговори само Александър, а Тодор в този момент все още караше зад мен. Двамата започнаха бавно да се отдалечават и до излизането на асфалта преди Бялата вода вече не ги виждахме. Пуснах Тодор пред мен, но той беше решил да караме заедно и леко намаляваше темпото, за да ме изчаква. Повярвайте ми, това е един от моментите, в които ама хич не ми се говори, и все пак трябваше на няколко пъти да му обясня, че трябва да продължи напред сам, накрая дори почти му се скарах, за да ме послуша. И така по средата на безкрайното катерене към върха останах сам. Още дълго време виждах Тодор в далечината пред мен, но не бях в състояние да поддържам неговото темпо. Повярвайте ми, най-гадното нещо, което може да ви се случи рано сутрин, е докато карате в облятата от роса, прохладна гора, да излезете на скучния и сух асфалт – видя ми се безкраен! На Гьорева чешма спрях, за да допълня бидона с вода. Този път в участъка между чешмата и Ушите реших да не губя време и излишни сили и след няколко опита реших все пак да побутам. В този момент ме застигна изостаналият на старта Венци Баков. Е, не бутах чак толкова дълго, веднага след като свършиха камъните, се метнах на колелото и до върха ми се наложи да сляза само на морените в подножието му.
По време на изкачването периодично хвърлях по един поглед на часовника и на всеки 30 минути изяждах по 1 гел, заедно с много изотонична напитка.
С Венци се движехме с много близко темпо, нито той бе много по-бърз от мен, нито пък аз изоставах. И така до върха карахме с много малка разлика по между си, като дори в един момент аз водех.
И ето ни на върха – широка усмивка озаряваше лицето ми – бях изпълнил първата част от плана си, времето ми беше 1:56 минути!!! Ехааа!
Следваше забавната част. Спускането от Черни връх ми е едно от любимите, но този път беше различно, това беше най-неприятното ми спускане по това трасе! Тук е моментът да обясня, че поради постоянно променящата се осветеност на трасето и поради неналичието на подходящи плаки за такива условия, реших този път да карам без предпазни очила. Това в първоначалния момент като че ли работеше, но не за дълго – очите ми започнаха да сълзят и колкото и да се опитвах да се фокусирам, видимостта ми беше силно намалена, което ме принуждаваше да намалявам скоростта си. Впоследствие може би от интензивната употреба на спирачките и силно покачилата се температура на роторите, спирачната им сила взе да намалява. Опитвах се максимално често да отпускам спирачките докрай, за да им дам възможност да се охладят, но това не помагаше много. В този момент ръцете ми започнаха да се изморяват и да не се подчиняват напълно на желанията ми, което ме принуди да намаля скоростта още. Малко преди финала на паважа пред мен потегли лек автомобил, който изцяло затвори пътя, въпреки подвикванията ми и знаците от моя страна, шофьорът не реагира, поради което се наложи бааавно да се добера до острото спускане по паветата.
Прелетях през финала! Единственото, което сега ме интересуваше, беше времето на спускането. И ооо, ДА!!! Успях за 51 минути до долу. Въпреки бавното ми спускане, успях – постигнах целите си!
Чудесен уикенд, страхотна атмосфера, забавлявах се от сърце.
Очаквам Ви на гости в Шумен!!!
