На 29 септември се проведе най-дългото (като маршрут, засега) еднодневно състезание в България, наречено 3 Mountains Ultra. Стартирайки в Банско, участниците в него се докоснаха до подножията на трите планини, срещащи се в района – Пирин, Родопи и Рила, изминавайки 120 км с близо 3000 м положителна денивелация, за да финишират отново в центъра на известния ни зимен курорт, все още подценяван от мнозина като лятна МТБ дестинация. Именно промяна на тези нагласи е една от основните цели на организаторите, обединени в нещо като неформален клуб (а може вече и формален да е, не зная), наречен MTB Bansko. Пиша го с латински букви, тъй като движеща сила и основни действащи лица в него са все британци, живеещи в Банско, развиващи там някакъв бизнес и силно запалени по хобито си – да карат велосипеди в планината. Виждаме ги напоследък в почти всички състезания, виждали сме ги и преди като организатори на традиционното вече състезание в Банско „Път за никъде“ – ето, че ги видяхме и като едни от първите, които се решиха да направят състезание с истинска маратонска дистанция.
Много са спонсорите и помагачите за това събитие – биха заели немалък абзац, ако трябва да ги изреждам, затова по-добре ги вижте в страницата на състезанието: http://bansko-mtb.com/en/category/three-mountain-ultra/ . В ролята на главен спонсор влязоха Specialized и техният дистрибутор за България – Байкцентър. Проявата бе подпомогната и от местни хотели, заведения и т.н.
Записването в петък вечер например, за да е в тон с поизгубения традиционен облик на Банско, ставаше в една от механите в старата част на града, в обстановка, която предразполагаше повече към люта ракия, хапване на корем и македонски песнопения, отколкото към предстартова треска. В 22:00 ч обаче, при перспектива за ставане в 6:00 на следващия ден, нашата група (отново пътувах с Уоутър и с велоклуб „Мамут“, за което им благодаря!) бързо приключи с формалностите и тихо-кротко се отправи към хотела, за да хапнем по нещо и да запълним леглата.
В 7:00 ч на следващия ден – времето, определено за старт – денят все още се пробуждаше. Състезателите също. Бойко Танчев сякаш се опитва да не заспи, докато проверява за последно налягането в гумите си.
Предварителните очаквания на организаторите бяха за около 50 души, но поредната блокада на българо-гръцката граница остави доста участници от южната ни съседка в родината им и те не успяха да се включат в надпреварата. Така на старта застанаха трийсетина състезатели, което пак не е малко за България с оглед дължината на трасето. За съжаление отсъстваха и някои ключови имена от ХС надпреварите – за някои Банско бе твърде далеч като разстояние, други имаха нужда от физическа и финансова почивка в края на месец, изпълнен с десетки събития, какъвто бе септември. От силните български състезатели личаха имената на Уоутър Клепе (Ram Bikes), Байко Танчев (Мамут/Maxbike), Борис Киряков (Мамут/Maxbike), Венцислав Баков (Мамут), Николай Коев (Исполин) и, с втори опит в планинското колоездене – Спас Гюров от КК „Несебър“.
40 минути по-късно, в подножието на Пирина, заедно с първите лъчи на слънцето се зададе и Уоутър, освежен и впечатлен от срещата си с два вълка малко по-надолу по пътя. Знаех, че това изкачване е доста стръмно, изцяло по вкуса на белгиеца, така че челната му позиция нямаше как да ме учуди. По-късно разбрах, че още в ниското той е наложил такова темпо, че дори професионален шосеен състезател като Спас Гюров не е успял да се задържи дълго край него.
Между другото, Спас се справя учудващо добре с планинските терени – че има много сила, това е ясно и очаквано, но и при спусканията сякаш не му мисли много и не стои като завързан за спирачките. Вярно, все още има да усвоява някои техники, стойката върху велосипеда му е малко странна, но май ще излезе от него силен конкурент на ХС сцената, ако продължи да идва на МТБ състезания. Изглежда усвоява добре и следването на маркировката, защото не се е губил никъде, доколкото разбрах.
Като стана дума за маркировка, това продължава винаги да е дискусионен въпрос и аз все повече се убеждавам, че нямам достатъчно точна преценка. Може би е заради това, че съм свикнал да следвам далеч по-оскъдни туристически маркировки и да се ориентирам дори без тях, може би е заради това, че не карам със състезателно темпо, но за 80-те км, които изминах в събота (повечето от тях по трасето), на мен лично маркировката ми се стори много добра – имаше и ленти, и стрелки/кръстчета с боя. Само на едно място, където трасето правеше много рязък завой надясно при спускане, аз се бях уморил и отнесъл, така че го пропуснах, но липсата на лента при следващия близък разклон веднага ме накара да погледна GPS-а и да установя грешката си. Като се върнах на мястото, забелязах, че изобилства от ленти и знаци с боя, така че причината си бе в мен. Описвам всичко това с такива подробности, тъй като моите добри впечатления от маркировката останаха несподелени от някои участници, с които разговарях впоследствие. Приемете го като две гледни точки – тази на туриста с фотоапарата и другата – на забързаните състезатели. Така на някои от тях не им се разминаха обърквания по маршрута, костваха им и ценно време…
Всъщност от моя гледна точка, а вероятно и за много състезатели, далеч по-голям проблем се оказаха двете самоконтроли. На листа с картата, получен при записването, те бяха отбелязани и беше описано, че трябва участниците да се запишат сами на тях, но въпреки това някои не бяха разбрали съвсем тази подробност. Или просто я бяха забравили на следващия ден. А в масовия случай хората просто не бяха забелязали двете точки за самоконтрол, които бяха разположени при спускания, или не бяха разбрали, че са такива, поради което много от участниците завършиха, без да са се разписали в едната или дори и в двете самоконтроли. В следствие на това тези хора (но пък не всички от тях???) бяха изключени от класирането и то доби съвсем различен вид спрямо реда на финиширането. За мен това определено не бе най-доброто решение – ясно беше, че никой не е пропуснал умишлено самоконтролите и че не става дума за 1-2 души, а за масово явление. При това положение най-разумно би било просто те да не бъдат взети предвид и хората да бъдат наградени по реда на завършване. Към настоящия момент организаторите все още не са публикували резултатите, но и да бяха, според мен официалните такива никак не съответстват на реалните.
Както и да е, това са неща, които във времето се случиха чак привечер, когато дойде време за награждаване. Сутринта обаче все още бе време за каране и след Уоутър и Спас покрай мен профуча и силната групичка на „мамутите“ – Бойко, Венци и Борис. Забавното е, че на едно и също място тримата успяха да минат по три различни пътя!
Продължих известно време по трасето в посока Добринище, като спирах тук-там да заснема поредния състезател, промъкващ се в слънчевите лъчи, процеждащи се само на места през пролуки в гъстата гора под обляните в светлина мраморни върхове на Пирин. Макар и да се казва „3 планини“, една е тази, която напълно доминираше пейзажа през целия ден.
Скоро след това, докато участниците продължаваха да се нижат по един или на групички по горския път, аз се отклоних по пряко спускане надолу и за нула време се озовах в котловината между Банско и Добринище. Скоро след това достигнах и една от контролите, мисля че се водеше третата, където се подкрепих с кекс и вода.
В тази част маршрутът беше равен в продължение на километри, макар това в никакъв случай да не може да се нарече почивка за състезателите. Напротив – по такива пътища винаги имаш чувството, че се движиш недостатъчно бързо и понякога толкова се напъваш, че не усещаш как стопяваш запасите от енергия.
Както и да е, пръв по прашния друм се зададе отново Уоутър и на това равно място нямах намерение да чакам останалите, макар че ми беше интересно на колко време след него ще са. Споменатата контрола бе точно в средата на маршрута, около 60-тия километър. Белгиецът пристигна там около 11:00 ч.
Докато състезателят на Ram Bikes се бъхтеше нагоре по баира над с. Баня, аз избързах направо по асфалта, за да го пресрещна и снимам за последен път по трасето в околностите на Разлог. Отново равнинно-хълмиста част, през която състезателите се отправиха към склоновете на Рила през с. Бачево. Аз направих същото.
Редиците вече се бяха разкъсали много – карах бавно, мотаех се и въпреки това никой не ме застигаше. Едва след селото Спас Гюров се появи зад мен – беше поне на половин час след Уоутър, но все още имаше сили да натиска здраво педалите, особено тук – по хубавия, широк черен път.
До появата на следващите двама – Бойко Танчев и Венци Баков – аз вече бях навлязъл в планината и се бях озовал в близост до едно невероятно място, неподозирана находка – малка, китна вилна зона с бунгала, вилички и 1-2 по-големи изоставени сгради, които вероятно са били някакви почивни станции. Всичко това – разположено на огрени от слънцето поляни току под зелените рилски склонове. Простете лиричното ми отклонение, но имам слабост към подобни сгушени и спокойни места…
На финала Венци е завършил пред Бойко, а след тях се движеше и третият „мамут“ – Борис Киряков. Те тримата бяха може би на 40-50 минути след Спас Гюров, макар преценката ми да е съвсем приблизителна, тъй като нито им засичах времето, нито ги чаках на едно и също място.
Както казах, интервалите между участниците бяха станали големи, на някои места се налагаше да чакам по половин час, преди да се появи обект за заснемане. До края на това последно дълго изкачване ме застигнаха още няколко души, включително Илко Илиев, Николай Коев и Найджъл Морган – и тримата с добро класиране в състезанието.
Следваше също толкова дълго и предимно с лек наклон спускане, което ни отведе до главния път през Предела и до отбивката за м. Бетоловото. Тук отново имаше контрола, а организаторите бяха осигурили дори съдействието на полицията, която спираше трафика, за да могат участниците необезпокоявано да пресекат пътя.
Остатъкът от маршрута до Банско бе може би най-трудната част за деня – привидно равна, но всъщност по вълнообразни пътища с дребни подрусващи камъчета. Беше и място със силни контрасти – чисто новото голф игрище отдясно с отровно зелена трева граничеше с изоставено военно поделение с рушащи се сгради, а над всичко това се извисяваше най-неизменната част от пейзажа – величествения силует на Пирин.
И още един контрастен кадър, макар че разликата между старата, рушаща се постройка и новата, строена-недостроена и не съвсем логична сграда насред полето може би не е чак толкова голяма. И двете сякаш са дело на безумни хрумвания и прахосническо пилеене на пари… Както и да е, тук контрастът е по-скоро между умората в края на маршрута и окуражителния надпис, оставен като маркировка от организаторите. 🙂
Награждаването отново бе в същата механа, където бе и регистрацията. Този път, докато чакахме този момент, истински се отдадохме на кулинарните изкушения и преядохме като хайдути, които един месец не са слизали от гората.
Вече споменах за това, че много от споменатите състезатели на челни позиции всъщност бяха изключени от класирането заради самоконтролите. Отделно, все още не разполагаме с класирането, но по някое време то би трябвало да се появи в сайта на състезанието: http://bansko-mtb.com/en/category/three-mountain-ultra/. Едно е сигурно – най-бърз за деня бе Уоутър Клепе, така че той получи не само награда в своята възрастова категория, но също и купата на състезанието за 2012 г.
Виктория Кристофър бе единствената жена, която се включи в надпреварата, но на горната снимка е запечатана не в ролята на наградена, а като теглеща късметчета (номера на участници) в томболата, чрез която бяха разпределени неполучените награди. Пликчетата не бяха малко, а участниците не бяха твърде много, така че в крайна сметка почти всички от завършилите с добро време се сдобиха и с награди, макар и с помощта на късмета.
Ако организаторите изчистят някои неща като проблема със самоконтролите, ако догодина не блокират пак границата и ако по-голяма част от ХС елитът ни успее да се включи наред с повече гръцки състезатели, 3 Mountains Ultra може да се превърне в една от най-силните надпревари у нас. Като за първо издание мисля, че беше интересно и обещаващо, а маршрутът загатва за още доста хубави възможности за каране в района.
След репортажа на МТБ-БГ, предполагам, че ще ви е интересно да прочетете и впечатленията на победителя Уоутър Клепе, който отново бе така добър да ги сподели с нас:
3 Mountains Ultra 120 km: Най-тежкото състезание в България… засега…: 5 часа и 49 минути, 1 място
Ново състезание в календара, ихааа! И то какво! Истински маратон с дължина 120 км? Добре, вътре съм! Но я чакай малко… 40 лв. такса за участие? Уау, нещата се променят бързо в България, но този път май не в най-добрата посока…
И така, в петък вечерта се събрахме и пътувахме 2 часа до Банско с големи очаквания. Всеки знаеше, че ще бъде дълъг ден, но все пак намерихме малко време за почивка и бира преди лягане. 😉
В събота сутринта нашият „работен ден“ започна в 5:30 с първото голямо предизвикателство – да хапнем колкото можем повече. Гледайки останалите на масата, аз се справях отлично, защото наоколо виждах само издължени недоспали лица, сърбащи кафе. 😉 (Е, Любо, ти също имаше страхотен апетит толкова рано.) След това, в 6:45 беше време да се отправим към старта.
7:15, старт и бавно се придвижихме през центъра към излизането от града. Поех водачеството, тъй като най-сетне се чувствах добре и исках да намеря силно темпо, което да мога да поддържам 5-6 часа. Мисля, че само „новото лице“ Спас ме следваше, но точно преди първото истинско изкачване вече бях сам. Точно тук не успях да видя маркировка и трябваше да проверя GPS-а си (да, реших да взема със себе си тези 600 грама навигация), за да намеря верния път. Олеле, 15 минути каране и вече се обърках? Това обещаваше дълъг ден…
Сега обаче разпознах първото трасе от 2-дневното състезание „Път за никъде“, така че ориентирането стана по-лесно. А пътят е страхотен! Какъв по-добър начин да видиш изгрева над планините и долините! Тъкмо преди да срещна „Админ-а“, който правеше снимки, както обикновено, видях два вълка – страхотно!
Още малко изкачване и след 1 час каране достигнах асфалтов път и автоматично поех наляво по него (както беше миналата година). За щастие GPS-ът отново ме поправи и каза, че трябва да съм в другата посока и нагоре. След това място, точно след завоя бе първата контрола. Според мен би било по-добре да я свалят долу при разклона, но както и да е…
Следващата част отново бе идентична с трасето, което познавах от миналата година, но този път вместо да се спуснем надолу към Банско, продължихме да се изкачваме безкрайно. Така достигнахме втората контрола. Беше време да напълним бидоните и да хапнем набързо, но… вода и хубав домашен кекс? Ммм, но не… наистина хубава храна, но не и за състезание! Когато бързам, ям само лесни и бързи за усвояване въглехидрати. Последното нещо, което искам, е да напълня устата си с кекс и да не мога да дишам при пулс над 165, след което да затрудня стомаха си с извличането на енергията от него. А водата? Тя е добре, но малко захар и минерали са добре дошли, когато караш цял ден…
Сега пътеката стана доста интересна, тъй като трябваше да се изкачим по нещо като малко каменисто речно корито. Опитвах се да карам всеки път, когато ставаше по-равно, но в крайна сметка ходих поне през половината от дължината му. Беше забавно обаче! Най-сетне стигнахме и до спускането, а то също беше безкрайно. Имаше всички съставки за добро каране – бързи черни пътища (при това с доста трафик – първо трябваше да се залепя встрани заради един джип, след това срещнах и камион), стръмни пътеки, чудесно!
След това се озовах отново в Банско, мисля (Бел.ред. – По-скоро става дума за Добринище), и сега пейзажът се промени. Изглеждаше повече като родопско каране. Кратки изкачвания и спускания по прашни черни пътища със страхотни гледки! Маркировката също се подобри и бързо се озовах на старта на втория ден от „Път за никъде“. Имаше само един проблем – равните пътища. Някак си, заради постоянните карания в планината, бях забравил как да изстисквам сила за тези по-равни секции.
Следващата контрола бе на стария финал на втория ден от „Път за никъде“. И отново кекс и вода! Добре, бъди разумен – имах 8 енергийни гела, достатъчно за 4 часа каране. По-добре да ги оставя за по-късно, да „спестя“ някои от тях. Това обаче щеше да се окаже грешка…
Ориентирането отново бе лесно, защото си спомнях по-голямата част от трасето и през повечето време просто се забавлявах. Слизайки отново надолу, започнах да се чувствам отслабнал, но какво можех да направя? Там някъде забелязах самоконтрола? (Трябва да призная, че не прочетох листа с информацията снощи и не знаех, че ще има самоконтроли… Мислех си, че човекът там просто се е запилял някъде за малко.) Долу имаше още една контрола и нямаше други опции, освен отново кекс и вода. Силите обаче ме напускаха и след известно колебание реших отново да прибягна до геловете. Твърде късно обаче, тъй като до момента карането си беше сериозно…
За щастие на следващата контрола намерих Isostar и си направих напитка, така че през следващите 30 минути карах кротко, пиейки и хапвайки. И това проработи, „двигателят“ ми отново заработи на 100% точно преди края на последното дълго изкачване. Оттук беше „само“ надолу до финала. Нищо подобно – беше си дълго и с много от тези „фалшиви изкачвания“ – реално не ги виждаш като такива, но ги усещаш с краката си, а след пет часа и половина каране всичко започва да изглежда още по-трудно.
Успях обаче! 5 часа и 49 минути ми бяха нужни за 125 км.
Един от местните спонсори, французин, ме покани в неговата закусвалня „Le retro“ и ме почерпи със страхотен сандвич и кола за възстановяване. Хора, това беше вкусотия! Много благодаря! (На финала иначе нямаше „истинска“ храна).
Сега оставаше и последното предизвикателство за деня – да намеря пътя до хотела. След като питах за посоката три пъти, успях да намеря нашия хотел „Авалон“. А тук ме очакваше следващата приятна изненада – Джеймс и Матю (не помня имена, така че извинявам се, ако съм ги сбъркал, но големи благодарности за бирата, почувствах се сякаш ходя по небето! 🙂 ). Разговаряхме повече от час и си изкарах много приятно, още веднъж благодаря!
И така, наистина беше много забавен ден, но мислейки си за състезанието, имаше и някои сериозни проблеми. Мисля, че ако изискваш толкова висока стартова такса, създаваш големи очаквания, а това не е най-добрия подход при първо издание, където знаеш, че неминуемо ще възникнат и проблеми. Например, обикновено си взимам храна за цялото състезание, но тук, плащайки европейска цена за участие, очаквах обичайните за нея неща като паста-парти в петък вечерта за зареждане с енергия, пълна поддръжка с истински спортни храни и напитки на контролите (или дори по-евтини решения като банани и пъпеши/диня), безупречна маркировка и т.н., и т.н. Но добре, нека кажем, че просто има място за подобрение и съм сигурен, че организаторите точно с това ще се заемат още отсега за следващото издание.
Благодаря за хубавия ден и се надявам да се видим скоро!
Уоутър
