Снимка: Trust.Your.Heart.Photography
Човек често се зарича, че няма да прави нещо никога повече в живота си, но твърде скоро забравя тези закани. Така би звучало драматичното начало на разказа ми за второто участие в 24-часовия маратон на „Крива спица“ (който иначе се проведе за шести път), но в този си вид то би било лъжливо. Защото миналата година още след финала участниците в нашата щафета знаехме, че ще се включим отново. Или поне аз и Марто го бяхме твърдо решили, при това не защото недоспиването и мускулните схващания толкова ни харесаха, а защото знаехме, че тотално сме сбъркали стратегията и искахме да пробваме с друга и да се класираме по-добре. Защото макар всичко да е за забавление, ако знаеш, че си можел по-добре, но си оплескал работата, остава ти една такава троха в гърлото…
Всъщност миналата година бяхме две щафети „Корояд“, а тази едва събрахме хора за една. Важни кадри се „отлюспиха“, макар и временно – Юли бе извън страната, Щуров бе зает със семейни дела, а Пасков реши да кара соло. Останахме аз, Марто, Жоро (известен още като Кибиков) и… ха де! Наложи се да прибегнем до услугите на спускач (!!!), за да запълним четвъртото място – нашият екзотичен приятел Софияди-Лаксоно Чакравардая, който показа завидни умения в гърченето с DH велосипеда си по време на тазгодишната Перпендикулярна вселена. Е па щом можеш да страдаш там, що не дойдеш и с твърдак да те изцедим?
Ако си представим нашия отбор като трудов колектив, аз вероятно щях да съм шефът, който винаги е в командировка, Марто щеше да е мениджър, чиито служители все бягат по тъч линията, Софи щеше да е вечно висящият в офиса чиновник, разчитащ работата сама да се свърши, а Кибиков поради чисто обективни причини щеше да е колегата, когото виждаме от дъжд на вятър.
Иначе казано, Марто все се опитваше да ни юрка да тренираме, ама аз през лятото така тренирах по морето, че от 1 юли до 26 август имах точно 9 дни каране и то най-вече заради Перпендикулярната вселена, дело на същите тези „криви спици“. Формата ми щеше да е съвсем плачевна, ако не бе Супермаратонът Ком-Емине, където 10 дни отразявах събитията и покрай това покарах малко. Както и да е, основното внушение тук е, че осъзнавахме важността на тренировките, но като се стигнеше до реалното им провеждане, не бяхме толкова единодушни и ентусиазирани. Всъщност Марто бе човекът, който най-много ни теглеше към добро представяне, а Кибиков и Щуров наливаха масло в огъня, като продължаваха с рефрена от миналата година – да сборим Щурите (ShturKur Bike Team Sofia West, ако някой не се е досетил).
Тия хора съвсем се сбъркаха, през цялото време си мислех аз, и току се премествах от едната кълка на другата. Трябва да призная обаче, че по ред причини, когато дойде денят Х, бях насъбрал известно количество „спортна злоба“ и бях решил да карам на максимума си (макар за много състезатели това да е по-скоро минимум).
Петък, 7 септември
00:30 ч – Прибрах се от нос Емине след 10 дни в Балкана. Първата ми задача бе да изстържа четината, израсла по лицето ми; втората – да опитам уюта на леглото си след толкова нощи на палатка. Не спах много, вероятно защото бях свикнал със ставане в 5:00 ч.
Въпреки това денят се оказа къс за всичко, което имах да свърша. Точно колкото да изпера 1-2 комплекта колоездачни дрехи, за да имам за 24-те часа, да си купя подходяща храна и да я приготвя за консумиране, да свърша малко работа и да приведа велосипеда в бойна готовност. Тази година карах с твърдак – в момента тествам модела Traction G30 на Cross и именно него подложих на изпитание както в Ком-Емине, така и в 24-часовия маратон. Друго си е при изкачванията с нисък грайфер, бързи гуми, лек велосипед и забита напред геометрия. Трябваше обаче да монтирам един тактически фенер на кормилото с подръчни средства, да сложа на каската мощния фар, взет назаем от Уоутър (големи благодарности за което!) и други такива неща. Предварителната информация за трасето бе за по-лесно спускане от миналата година, така че реших да карам надолу с висока седалка и да не взимам кол с регулируема височина… това се оказа голяма грешка!
Събота, 8 септември
Танеца ми звъни в 7:30, пред нас е. Той е с ван, аз пък съм с много багаж. Два курса по етажите, набутваме всичко в голямата кола без никакъв ред – тепърва ще взимаме Софи и там ще редим. Сакове, раници, торби с храна, палатки, шалтета, чували, маса, стол, велосипеди… човек би казал, че отиваме някъде за седмица!
Между 10 и 11 ч достигаме с. Мътеница. От него до старт/финала се стига по черен път и офроудът си го бива – особено при пресичането на една рекичка, където накланянето на вана ми напомня за едно возене на яхта в големи вълни преди две години. Ето, пак ме тегли към морето… Важното е, че нас не се наложи да ни тегли трактор! 200 м по-нататък, след като сме изкачили един баир с коловози, вече сме на равна поляна на брега на язовир, изпълнена с шарени хора, с повечето от които дори се познаваме. Бииип! Направете път, идва щафета Корояд!
Бързо се ориентираме към по-далечния край на поляната, може би инстинктивно търсим по-тихо местенце. Там обаче заварваме шатрата на Щуркур… няма отърване значи! Прегръщаме съперниците, с които през повечето време всъщност сме сътрапезници. Скоро пристигат Марто и Жоро, с което съставът ни е готов за регистрация. После се захващаме с палатките и багажа, а междувременно Кибиков, чупейки сухи клони за огъня, разбунва един кошер със стършели само на няколко метра от мястото ни – обстановката става съвсем приятна, няма що!
Между другото, понеже бяхме много бръзи и сръчни при предварителното записване, като първа регистрирана щафета получаваме номер 101. На Софи тутакси му се ражда гениалната идея за алтернативно име на отбора, получено при обръщане на номерата. LOL!
Правя последни приготовления по велосипеда си… за първата обиколка кормилото ми прилича по-скоро на бойна установка или пулт на космически кораб. Стърчат фарове, камери – все едно съм тръгнал на изследователска експедиция.
20 минути преди старта се събираме за инструктаж от организаторите – всички ме плашат с някакви пясъчни наноси и как с моите гуми ще съм за никъде. А пък те не са съвсем гладки – типична ХС шарка са си, Schwalbe Rapid Rob, преди същият грайфер се ползваше за Racing Ralph. Упорито отказвам да повярвам, че е трябвало да дойда на ХС състезание с тлъстите си АМ гуми, които са като котви в сравнение с тези. Ще ги видим тези пясъци…
Не знам как стана така, ама на старта съм на втория ред. Не съм се бутал напред, просто и никой друг не се буташе. Чувствам се малко странно от това, ама какво пък – и без туй ще ме изпреварят сигурно половината…
Снимка: PtD
Старт, ляв завой и първо изкачване. Въртя енергично, наклонът е лек. След първите 300-400 м някак неестествено продължавам да стоя в челната група. Виждам пред себе си 3-4 души. Оглеждам се, но почти никой не ме гони отблизо. Нещо гнило има тук! Аз ли се презорвам или другите се щадят?
След малко виждам Васко Василев от щафетата 179° да кара наобратно. Първата ми мисъл е, че сме объркали трасето – между другото, стадното чувство е доста силно в тия общи стартове, някак започваш доста периферно да гледаш за маркировката, разчитайки, че тези пред теб го правят. Оказва се обаче, че просто му е паднал състезателният картон – а без него няма как да завери контролите. Всички бяхме предупредени да ги пазим като очите си, затова моят е дълбоко в раницата. Не че очите ми са там, де…
След малко Васко ме изпреварва с бодро темпо, в сравнение с което моето „бързо“ е някаква разходка за здраве… Ама и тези пред мен нещо карат странно, не ми е много ритмично. Затова при първа възможност ги изпреварвам и тъкмо навреме, защото скоро след това започва първото спускане. Бърз черен път със страхотни минавания ту вляво, ту вдясно, ни отвежда до тясна пътека в гората, към която захождам „на тиган“ с двете гуми, тъй като малко изненадващ ми дойде завоят, а пък имаше и пясък.
300 м по-нататък пътеката пресича малко дере и се втурва нагоре по отсрещния му бряг – тук виждам отново водача Васко Василев, но виждам също така, че е поел по грешния път право нагоре, а трасето е по тънка пътечка вдясно. Извиквам му да се върне и поемам по нея нагоре. Днешният ден не е нормален – не може точно аз да съм начело на колоната в ХС състезание! Обаче е факт, както и да го гледам. Още едно кратко спускане, при което двамата с Васко за момент отново се озоваваме от неправилната страна на лентите, след това бърз черен път и изниква първата контрола, на която трябва да се отбелязваме сами. Докато аз ровя за безценния състезателен картон, Васко си записва времето и изчезва напред. Драскам с неразбираем почерк нещо, което трябва да е 13:09, но всеки грамотен човек би прочел като 18:09 или 28:09, и се втурвам да гоня Васко. Съвсем инстинктивно впрочем! Не употребявам халюциногени, следователно няма как да си помисля, че мога да го стигна. Но сякаш нещо отвътре ме кара поне да опитам.
Съвсем наблизо е едно поточе, „гмуркаме“ се към коритото му и по отсрещния бряг трябва веднага да включа на най-ниските предавки. Виждам Васко обаче. Чувам и Тодор Ангелов зад мен… е точно в тая компания не съм очаквал да карам на състезание. 🙂 Наблизо е и Пешо Брадата от Щуркур – ще почва борбата още отрано значи. А може би и рано ще свърши? Точно това си мисля, когато се озоваваме на нещо като равно плато, по което пътят обикаля някакви разорани ниви – почти равен, ама не съвсем. Държим скорост 18-20 км/ч, ама Тошко с лекота ме задминава, а след него се изстрелва и Брадата в типичния си куриерски стил. Спукана ни е работата, викам си – на равно не мога да се меря с тия ракети! А тук ме удари и жегата – буквално. Усещането е сякаш плътността на въздуха се променя. Освен това ту ми е топло, ту ми е хладно – едни такива вълни, дето са като болнаво състояние. Чудесно, май съм прекалил с натоварването. Опитвам се да нацеля щадяща предавка, но поне да остана на видимо разстояние от тях…
След равния път има кратко спускане, дълбок пясък в края му и след това се включваме наляво в нова пътека. Този път обаче тя е нагоре. Тук виждам отново Брадата, при това не твърде далеч. Изненадан съм, но какво пък – борбата продължава. При изкачване по пътеки обикновено изцеждам някакви скрити запаси от сила – вероятно защото обичам да преодолявам по-технични препятствия. Така постепенно се доближавам до Брадата, но и двамата страдаме в тоя пек – склонът е изложен на слънцето, жегата е смазваща, а точно тук натоварването е най-голямо, сърцето бие като лудо. Добре, че стигаме контролата! Точно преди нея успявам да го изпреваря след негова грешка, която го принуждава да бута. Така за спускането се отправям на трета позиция.
По-лесно било спускането… хмм! Доста спорен е тоя въпрос, но най-точно е да се каже, че пътеката тази година е доста различна. Наклонът със сигурност е по-малък и при по-ниска скорост има достатъчно чисти линии (улеи) в скалните участъци. Обаче ако искаш да изправиш линията през камъните, високата седалка започва да пречи. На много места има опция за малки падове и скокчета или просто за линия през скала и заради това се заричам при следващата си обиколка да сваля седалката, макар и с цената на няколко секунди. Да си бях взел регулируемия кол, ама…
Както и да е, спускам се бързичко и финиширам трети с време около 40 минути – след Васко Василев и Тодор Ангелов. Предавам щафетата на Марто и отивам да хапна и да почивам. Почти съм съсипан и главната причина за това е жегата. Две минути след мен идва и Брадата, след него застъпва Тучо Чучо. За мен той е най-страшен от Щурите и се моля Марто да успее да удържи второто място, но не би. Емо е машина и точно според очакванията успява да ни вземе няколко минути, правейки обиколката за 36 минути. Лош е тоя ефрейтор Шукадаров, лош!
Марто също е сразен от жегата. Пускаме Софи в следобедния ад и започваме да споделяме впечатления от трасето. Кибиков се подготвя да поеме четвъртата обиколка. Софчо обаче нещо се бави – притесняваме се, ама и ние не знаем от какво, защото никога не се е налагало да виждаме Софи в подобна ситуация. Дали се е презорил, дали са му паднали батериите? Или пък е паднал с непознатото за него колело. Щурите са като машинки – всички правят обиколките за не повече от 45 минути, така че след третата повеждат с още няколко минути. Най-сетне Софчо пристига с брутално остърган крак след среща с педала – при това той кара с автомати! Ясна е работата, вече имаме и контузен. За щастие Софи е достатъчно корав, за да преглътне болката (особено от разни щипещи дезинфектиращи и успокояващи препарати) и да продължи състезанието.
Кибиков се представя очаквано добре и така отново е мой ред. Втора обиколка, вече познавам трасето, а и жегата намаля, даже е съвсем приятно. Трябва да я направя по-бърза! Напъвам се, но вече не е толкова тежко, не се чувствам като във фурна. За сметка на това обаче в мускулите усещам лека умора – бива ли толкова рано!? При самоконтролата забравям да сваля на подходяща предавка – правя го при потеглянето, пада ми веригата, губя време… Наистина е невероятно колко се променя мисленето, когато си срещу часовника. И най-дребните неща добиват значение. Сменям предавките на велосипеда като луд – веднага, щом видя промяна в наклона, гледам да използвам най-ефективната, вместо просто да се отпусна и да се повозя. Мозъкът ми отчита всяка секунда, която печеля или губя. Вече напълно разбирам защо ХС състезателите обикновено изглеждат сериозни и съсредоточени… Този път за спускането свалям седалката и вероятно го минавам с 50% по-бързо от преди. Уви, има и негативен страничен ефект обаче – оказва се, че има твърде много въртене при това спускане, а с ниската седалка… Малко преди финала вече усещам симптомите за схващане на мускулите – тъкмо слизам от байка, за да предам щафетата, и първата крампа вече е налице.
Пия изотонични напитки, хапвам, почивам си, но трябва и да поработя. Нали все някакъв репортаж трябва да се появи (ей го, него четете в момента). Докато Марто се напъва по трасето, аз отскачам наблизо да поснимам. Което не помага много на мускулите ми да се отпуснат…
При втората си обиколка Софи отново се завръща ранен – този път охлузване и натъртване на кръста след жулване в дърво. Не му се отразява добре ХС дисциплината…
Междувременно Щуркур дръпват доста пред нас – много са мощни юнаците и на всяка обиколка губим някакви минути. По едно време те дори излизат начело в класирането, след като щафетата 179° злополучно пука гуми, губи състезателния картон и какво ли още не. Нашата основна цел оттук нататък става да опазим третото място, а кандидати за него не липсват. Най-близо засега са едната щафета на MTB Bansko (британци, живеещи там и каращи много) и тази на „Крива спица“.
Третата ми обиколка започва точно на границата между 18 и 19 ч – за всеки случай съм сложил вече всички фарове, тъй като не зная дали Кибиков ще пристигне преди или след кръглия час, а от 19:00 ч нататък всеки стартиращ трябва да има задължителните светлини. Не се налага да ги включвам обаче. Все още е достатъчно светло, макар че за спускането свалям тъмните очила. Още по-хубаво е, че е прохладно. Напъвам се да направя и тази обиколка бързо, докато е светло и краката ми не са се превърнали в оловни стълбове. При спускането за пореден път експериментирам с височината на седалката – този път я свалям, но по-малко, а не докрай. Въпреки това в края на спускането бедрата ми вече са полусхванати и при финалната контрола подтичвам така, сякаш съм с гипсиран крак. Трябват ми няколко минути, само за да ме отпуснат крампите. Оттук нататък ми е ясно, че трябва да намаля темпото – добре, че така или иначе идва нощта.
С падането на тъмнината темпото намалява и обиколките ни стават над 50 минути. При мен лично това се дължи най-вече на натрупаната умора – пестя си силите нагоре, при спусканията също гледам по-често да сядам на седалката. Софи установява при първата си обиколка на тъмно, че фарът, който сме му намерили, не е достатъчен. За щастие моят прожектор, взет от Уоутър, има и стойка за кормило, така че я монтирам на неговото и двамата караме с един и същи фар. Така се получава графикът, че аз правя три обиколки в мрака. Първата е супер, спускането го прелитам почти като на светло. При втората и третата вече започвам да правя грешки, за щастие нищо фатално. В промеждутъците се опитвам да спя, но за истински възстановяващ сън и дума не може да става, дори и за час. Затова пък продължавам да ям енергийни храни преди всяко излизане от палатката.
Голяма гонитба с британците е през нощта – единият от тях прави обиколките за нещо като 42-45 минути, поради което се приближават на около 10-15 минути от нас. Те остават единствените ни конкуренти за третото място, след като щафетата на „Крива спица“ е изостанала по различни причини. И са корави – може би са единствената щафета с по-висока средна възраст от нашата, но това не им пречи да натискат педалите с постоянство.
Междувременно приятелите ни от Щуркур стоят непоклатимо на втора позиция. Вече са ни изпреварили с повече от обиколка, но за първото място имат минимални шансове, защото „Васко Василев излязъл вечерта и врътнал три поредни обиколки, всяка под 40 минути“! Мда, 179° са безспорните фаворити в категорията и вече имат над обиколка преднина пред Щурите.
Последната ми нощна обиколка приключва след 6:00 ч. Докато Марто кара, вече се развиделява. Основната ни грижа е да удържим третото място, особено след като разликата се стопява едва до 3 минути. Точно тогава обаче британците сменят човека по трасето и ние успяваме отново да дръпнем. Странно, но при първата ми обиколка на светло ми е някак по-леко. Влагам повече сили нагоре, въпреки че би трябвало да съм все по-отпаднал. Може би допълнителна мотивация се задейства заради щафетата от Банско, но по-вероятно се дължи на видимостта – въпреки доброто ми осветление тази година, през деня просто се кара по-добре. А пък двете ми спускания на светло са като по конец! Такова удоволствие не бях изпитал в никоя от предишните обиколки. Линиите идват от само себе си, карам бързо, плавно и меко, натискам и пускам спирачките в точния момент, изписвам завоите и дори си почивам, така че проблемът с крампите отшумява. Срещу тях помагат и упражненията за разтягане, които Марто ми показва още предната вечер.
Всички се мобилизираме и правим обиколките за около 45 минути, което като за края на състезанието е добре. Всеки има вече по 7 обиколки, а остават час и десет минути – графикът отрежда на мен да направя последна, осма за мен обиколка. Даже се радвам, че е така – нали съм капитан на отбора. 🙂
Още преди да я завърша, вече е ясно, че британците няма как да ни настигнат. Трябва да направят две поредни обиколки по 30 минути, което дори 179° не са постигнали. Така че след пристигането ми можем да се поздравим с успеха и да се проснем за почивка. Животът отново придобива хубав, айляшки вид. Всъщност трябва и багаж да събираме полека-лека…
За първи път виждам награждаването от другата страна. Забавно е! Две хубави момичета в жълто-оранжеви фланелки и един момък напет ни връчват разни хубави неща за награда, а ние не спираме да се хилим. Радост ни е обзела, и не само заради класирането – просто сме доволни от преживяното, обградени сме от приятели… какво повече му трябва на човек? Сън, както установявам още в първите километри по пътя наобратно. Добре, че не шофирам аз!
Още някакви моменти…
Ще ме прощавате, но тази година подробен репортаж в стил страничен наблюдател няма да има. Защото извън моите обиколки наблюденията ми се свеждаха основно до няколко неща: 1) храната; 2) плаката с голи мацки в шатрата на Щуркур; 3) стените на палатката ми, докато дремех в нея.
Както казах, само един път се разходих до най-близката пътека, за да поснимам, така че не се и надявайте на пълно отразяване. Все пак, ето накратко няколко неща, които мога да добавя към статията след личните си преживявания:
Странни чаши с номера на състезатели се забелязват на старт/финала. Може би допинг контрол? Или някаква схема за измерване нивото на млечна киселина в схванатите мускули? Всъщност има общо и с „допинга“, и с млякото, и с киселото – да не забравяме, че се намиране край село Мътеница и че дори има участник с псевдонима Айрян – при толкова много съвпадения, организаторите се видяха принудени да смесят няколко десетки кофички кисело мляко с няколко десетки литра вода, да добавят и нужното количество сол, та да се получи една от най-освежаващите изотонични напитки, които някога са били раздавани на подкрепителен пункт в състезание. Тоя Monster няма никакъв шанс срещу айряна!
Всеки можеше да пие до насита или до изчерпване на наличните количества.
Масата е украсена и с една от най-странните купи, които спортната история е виждала. Същинско произведение на модерното изкуство, смес от стилове като велотехнократизъм и натурализъм, тази специална награда на „Крива спица“ бе присъдена на двете щафети от Банско заради духа и доброто им настроение през цялото денонощие.
А какво правим, когато номерът, който искаме да получим, е зает? Ето това:
Ах тоя Златко, палавник такъв! Затова ли всички на горната контрола бяха така бодри и весели през цялата нощ?
Христо Смилков – трети при мъжете с 24 обиколки.
Вторият, Васил Рачев от Сливен, е почти без конкуренция по широта и постоянство на усмивката. Ама ей така, с усмивка си ги направи 26 обиколки!
Тодор Ангелов (КК „Алекси Николов) както обикновено е целеустремен към първото място. 27 обиколки!
Емил Кръстев от 179° също лети по трасето. Ей, ама те са ни конкуренти (поне на теория)! Късно се усетих – можех да потърся някой прът…
Ето ги и другите конкуренти, може би обмислят някаква стратегия. Например как да заменят празната бутилка пиво пред тях с пълна.
Ако някой ви каже, че съдиите в това състезание имат много работа, не му вярвайте. Вижте само какъв весел вид има Наката – туй не може да е зает човек. Айляшка работа!
Владимир Русев също уж е съдия, отговаря за резултатите даже. Ама от време на време прави и по някоя обиколка като член на щафетата „Крива спица“. Мен ако питате, това си е манипулиране на резултатите. Фактите са прости: Кара ли? Кара. Променя ли с карането си класирнето. Променя го. Добре, че поизостанаха – иначе щяхме да искаме касиране! 🙂
А някои използват всеки повод да се забавляват. Какъв по-добър повод от два обектива, насочени към теб?
Таня Тодорова (Крива спица) е от най-сериозно каращите и завършва трета при жените с 13 обиколки. Всъщност като цяло дамите се представят на много високо ниво в това състезание. Адриана Станкова спечели второто място с 15 обиколки.
А най-бърза и издръжлива бе Анелия Карагьозян (КК „Алекси Николов“), която завъртя цели 18 обиколки, при това без да се напряга до краен предел. В мъжкото класиране това би ѝ донесло 5-то място – просто за сведение на господата.
Победителите при отборите по двойки – Т. Балчев/А. Скатов, К. Пенев/С. Панчев, И. Стоянов/П. Тодоров. Наградите (общо за всички групи, не само за тях) – облекло IXS, инструменти и аксесоари XLC, осигурени от Velocity Bike Shop; челници и вело светлини SILVA, осигурени от XcoSports; раници и аксесоари Deuter, oсигурени от магазини “Стената”; и висококачествена екипировка от CRAFT.
Ето ги и победителите при щафетите – отбор 179° (Васил Василев, Емил Кръстев, Христина Козарева и Дамян Калагларски). Много са бързи – само щафета с участието на Уоутър би имала шанс срещу тях!
Емо Шукадаров – страшилището в щафетата на Щуркур. А вижте само колко добричък изглежда…
Тази физиономия пък повече би подхождала на нас след първата му обиколка. Нищо, догодина! 😉
