Уоутър Клепе в Craft Bike TransAlp 2012: Ден 4

Наудерс – Скуол: 52.5 км, 1888 м денивелация: ден за възстановяване


Това беше най-краткото и лесно каране за цялата седмица. Така че след като оцеляхме през нощта (не можете да си представите каква смрад беше в стаята!), бяхме много оптимистично настроени. Слънцето се бе показало, температурата беше перфектна (около 20°) и дори щеше да ни остане време за почивка след края на етапа. Дори краката ми бяха по-добре. Мускулите започнаха да се възстановяват от падането, така че оттук нататък нещата можеха само да се подобряват.

Стартът, както обикновено, бе лудешки бърз и труден, но след 3 км започна първото изкачване, а това бе започнало да се превръща в мой специалитет тази седмица – дългите, стръмни изкачвания. На върха пресякохме Австрийско-Швейцарската граница. Районът бе изумителен – високи върхове и красиво планинско езеро под нас. След бързо и хлъзгаво спускане, атакувахме и последния баир за деня. Кен се чувстваше отлично и се опита да ни направи още по-бързи, избързвайки напред, за да напълни бутилките, така че при точката за зареждане с вода изгубихме само 50 секунди.

Но сега, когато спринтирахме към групата, на която никога не ѝ се налагаше да спира (професионалистите), се случи нещо много странно. Знаехме, че предстои хубаво, стръмно и технично спускане, така че трябваше да задминем тези състезатели колкото се може по-бързо, но… опитвайки се да изпреварим първия отбор, един от тях внезапно започна да сменя линията си и каза: Ще стоите зад нас!“. Опитах се да продължа изпреварването и тогава той започна да ме ръга с лакти и дори ме задържа с ръце. Аз бях толкова шокиран и ядосан, че направо замахнах към него, пращайки го обратно в първоначалната му линия. Продължихме напред и тъй като пътеката започна да става все по-луда, спечелихме цели минути по нея!

Но винаги възникват и проблеми, предполагам… 500 м преди края на спускането внезапно останах без задна спирачка. За пръв път ми се случи такова нещо и е доста стряскащо. Както си спираше перфектно, в следващата секунда вече „нямаше никой“ и лостчето опираше в кормилото. Тъкмо бяхме настигнали други два отбора пред нас при това спускане, но сега трябваше да намаля скоростта драстично, карайки само с предна спирачка. И така, в следващите 15 км равни пътища изпуснахме нашия „влак“ от три отбора. Отново трябваше да оцеляваме сами, изгубвайки 3 минути спрямо отборите пред нас, с които иначе можехме да се движим в пакет, което е по-лесно. От друга страна, краката ми бяха все по-добре, така че не се притеснявах изобщо за това 22-ро място. В следващите дни щяхме да имаме по-дълги, по-високи и по-технични етапи, така че времето за игра предстоеше! 😉

Може би ще ви е интересно също да разкажа и за остатъка от деня. Тъй като не сме професионални състезатели, работният ден да нас не приключва с финала на етапа – той тогава започва! Всеки ден имаше подреден списък с неща, които трябваше да свършим:

1. Да ядем бързо, и то храни с доста захар и сол, за да се възстановим на чешмата при финала.

2. Да се огледаме за „веломивка“, преди още 100 души да са се наредили на опашка, но намирането на такова място е трудно и понякога отнема до 20 минути.

3. Търсене на „лагера“, където е стоварен целият багаж – там са възстановителните напитки, принадлежностите за душ и чистите дрехи. Още 20 минути търсене…

4. Пиене на възстановяващи напитки и вземане на душ, а също и намиране на място за спане.

5. Обличане на новите дрехи и кратко възстановяващо каране – 20-30 минути.

6. Измиване и смазване на байка.

7. Намиране на ресторант, където да хапнем пица или паста.

8. Намиране на място за следобедна дрямка – за да бъдем честни, тук имахме 1-2 часа за почивка.

9. Приготвяне на всички неща за следващия етап + масаж (ако е необходим)

10. Ходене 15 минути до пица/паста партито (те бяха много яки, понякога се качвахме с лифт до високата планина и вечеряхме при страхотни гледки по залез слънце).

11. Опит да се върнем обратно с пълен стомах.

12. Спане на пода с още 300-500 души, които вдигат доста шум – просто невъзможно.

И така, този списък е една от големите разлики между нас и професионалните състезатели, които трябваше само да карат и да финишират. След това отборът им прави останалото. Храната ги чака, байковете се поддържат и измиват от механиците, масаж, оправено легло, та-дааа, хубав живот! 😉

След шокиращата цена от 44 евро за една лазаня, една пица и бутилка вода, съм готов да прекося италианската граница утре. Луди швейцарци, тц-тц!