Ишгл – Наудерс: 68 км, 2720 денивелация: сняг, аааах!
След по-добро наспиване върху меките тенискортове на Ишгл, разходката до мястото за закуска този път беше само 10 минути. Но и те бяха достатъчни, за да разбера, че бедрата ми са все още пълни с млечна киселина. Това не беше добре, но трябваше да се бия с оръжията, които имах. И още една подробност: над 1800 м валеше сняг, а първото изкачване щеше да ни отведе от 1350 на 2740 м, бррр!
Когато състезанието започна в 9 ч, нямаше място за загряване, тъй като след по-малко от 1 км дългото стръмно изкачване започна. Трябваше да се боря, за да запазим 30-та позиция, но усещах краката си като пълни с олово. Не можех да въртя педалите, нямах никаква сила и се опасявах, че днес ще е един лош, много лош ден. За щастие след 15 минути мускулите ми започнаха отново да работят и ние започнахме да се придвижваме напред. Всеки ден състезателите прелитаха покрай нас по баира, задминавайки ни от всички страни, само за да се ударят в „невидима стена“ след 10 км. Тогава нашите „дизелови двигатели“ достигаха работна температура и през целия ден задминавахме други отбори. При спусканията използвахме уменията си, за да скочим до следващата група и тази стратегия работеше добре. Но сега не само изкачването ни отне час и половина, а и температурата падна до нулата и всичко наоколо побеля.
В последните 500 м до върха състезател от един белгийски отбор скъса верига и аз знаех, че нямат никакви инструменти или резервни части, за да спестят тегло. Така че те се бяха паникьосали и ме помолиха за моите инструменти. Да им ги дам означаваше да преминем целия етап без нищо, което си е голям риск. Но все пак планинското колоездене е спорт, в който се очаква хората да си помагат един на друг (дори и на глупавите хора), така че им дадох всичко, молейки се за безпроблемно каране нататък.
При дългото спускане пръстите ни замръзнаха, но от другата страна на планината слънцето ни се усмихна и започнахме бавно да се затопляме. Сега имахме още 50 км с две изкачвания. След първото се опитахме да използваме нашия „номер“ и да слезем долу бързо, за да настигнем групата пред нас, но тогава, спирайки в един завой, се чу едно голямо „Банг!“ от моя байк. Първо помислих, че съм изгубил задната си спирачка, но след това осъзнах, че е била една от спиците на Crossmax-а. Сега задното колело биеше като лудо, гумата на косъм не опираше в рамката, но с останалите 19 спица на това иначе много здраво колело се надявах да завърша етапа.
На глупавия равен асфалт от 45-тия до 55-тия км получихме малко помощ от един професионален отбор, който бе малко по-назад заради спукана гума. Тези хора направо летят по равното, така че не изгубихме никакво време. След като трябваше отново да спрем за минута и половина, за да напълним бидоните с вода, започнахме последното изкачване за деня. Холандския тим Peerkes, който беше много близо до нас в общото класиране (по-малко от минута), ни атакува. Единият от тях е бивш шосеен състезател от Rabobank и винаги успяваше да изтегли съотборника си на асфалтираните пътища. Така че сега те бяха спестили малко енергия и успяха да направят 30 секунди преднина по баира. За наше щастие след това имаше 5 км спускане, където ги настигнахме и финиширахме заедно.
Взехме 20-то място за деня и 19-то в общото класиране, така че засега беше добре. Но краката ми, олеле, те не бяха добре. Все пак, доколкото болката ставаше по-поносима с всеки следващ ден и раните ми заздравяваха по-бързо от всякога, продължавах да се надявам за по-добри дни.
Следващото предизвикателство бе да оцелеем през нощта в малък театър, където нормално влизат по 100 души, а сега трябваше да спят 500! Липса на кислород, жега… Надявах се все още да дишам сутринта на четвъртия ден…
