Уоутър Клепе в Craft Bike TransAlp 2012: Ден 1

97.5 км, 2215 м денивелация: магистрала през ада


След сeдмици мечти и подготовка, днес най-накрая дойде денят да видим колко добре или зле сме в сравнение с професионалните карачи. Времето беше лошо – 14 градуса, дъждовно, но всеки бе изпълнен с енергия, така че не ни пукаше много.

10:00 часа, бам! Хилядата колоездачи образуваха огромна група и ние с Кен бяхме щастливи да бъдем във втората стартова клетка, около стотната позиция. Колоната излетя от селото Оберамергау по асфалтовия път към австрийската граница. Някои хора наричат TransAlp „трансасфалт“ и в първите 30 км тези хора се оказаха прави – големи пътища и скорости от порядъка на 45 км/ч. След един час каране средната ни скорост беше 36 км/ч, но дали беше лесно? Няма начин! Беше стресиращо и извънредно трудно да караме толкова бързо.

Най-накрая пресякохме границата и секунди след това забавлението започна по хубави пътеки. Бяхме във втората група, но хората бяха сравнително бавни надолу. Уви, нямаше място за изпреварване, така че се наложи да бъдем търпеливи и да се наслаждаваме на гледките към езерото и планините. Постепенно започнахме да се придвижваме напред. Сега, след 35 км, дойде първото хубаво, технично спускане и тук ТрансАлп почти приключи за мен… Пътеката бе технична, с множество странични дървени рампи за отвеждане на водата. Те бяха хлъзгави и тъй като пътят бе направо отнесен от големи дъждове, тези конструкции стърчаха 10 см над повърхността. Лесна работа, олита, забавно! Но сега бях доста по-бърз от останалите, които караха във всички посоки, опитвайки се да намерят по-безопасен път, така че вероятно поех малко повече рискове. След 10 добри скока на 11-тия почти изпуснах предното колело при приземяването, така че трябваше да се концентрирам за секунда да овладея байка. В следващата секунда видях, че пътят пред мен го няма. Имаше огромна дупка, тъй като водата бе разрушила половината от пътя. Затова и колоездачът пред мен се движеше максимално вляво, където имаше останали 50 см пътека за преминаване. Но аз карах твърде бързо, бях твърде близо и твърде… Като последна реакция се опитах да прескоча 4-метровата дупка, но не успях…

Знаех, че съм загазил и то лошо! Скокът сигурно е бил добър, защото се разбих много тежко в отсрещната стена на дупката и бях запратен над ръба отново върху пътя (което е по-добре от падане 20 м надолу по скалите към долината). Но при падането ударих кормилото на новия си XC1 29er и с двата крака. Бях щастлив, че успях да се изправя, но кръвта веднага започна да се стича в обувките ми. Следващото нещо бе да намеря байка си и да видя повредите по него: и двете колела бяха малко разцентровани, но все още можеха да се въртят, без да опират в рамката или вилката. Кормилото се беше завъртяло на 90º, а спирачните лостчета и командите бяха във всички посоки, но нямаше нищо счупено. Добре! Тогава обаче забелязах, че съм изгубил чантата под седалката, в която бяха и инструментите ми. И с всяка изминала секунда болката ме свиваше все повече, предизвиквайки треперене в краката. Докторът с ендуро мотора спря до мен и ме попита дали това е краят или ще се опитам да продължа. Не исках и да си помислям за отказване, така че го отпратих, но той не беше сигурен, че иска да ме послуша, така че дори се ядосах. Кен трябваше да слезе 20 м надолу, за да намери инструментите ни и едва тогава успях бързо да ремонтирам байка.

След 5 минути успяхме да потеглим, но всичко ме болеше и краката ми се подуваха бързо. Но все пак можех да карам, така че бе по-добре да се концентрирам в намирането на някакъв каданс, настигането на другите и финиширането. Оставаха цели 60 км до края, ай, ай… Но колкото повече се загряваха мускулите, толкова по-добре ставаше. Усетих, че карам доста по-различно, опитвайки се да извадя сила по друг начин, щадейки наранените мускули, но скоростта ни бе прилична и дори успяхме да се доберем до 19-та позиция в Имст.

На финала, в студения дъжд, в рамките на 5 минути почувствах, че ще бъде дълга нощ. Не само краката ми бяха зле с две подутини като топки за тенис (Кен каза, че съм имал 5 колена), но и дясното ми бедро и ръката бяха ожулени, ребрата ми бяха натъртени лошо и двата ми глезена навехнати, което правеше почти невъзможно движението на краката ми нагоре и надолу.

 

Готови за ден 2?

Малка закачка: след падането застигнахме отборът-победител на световния шампион Лаката – те имаха спукана гума и в момента, в който ги задминахме, имаха още един проблем. По-късно, около километър 50-55, този тим ни настигна и задмина с невероятна скорост. Не се поколебахме и скочихме на педалите, залепвайки се зад тях. Но дори само да ги следваме бе почти невъзможно! Макар да ни пазеха завет от вятъра, пулсът ми бе 177 – със 7 удара повече от моя праг. Успяхме да се задържим зад тях само 5 минути, преди да ги оставим. Така че разликата между нас, аматьорите, и професионалистите е голяма! Направо се почувствахме малки след тази случка…