На 3 юни в Троян за втори път се проведе състезанието по спускане Open DH Mountain Hill, организирано от едноименния клуб по планинско колоездене в града. Организаторите се бяха постарали много и резултатът бе един чудесен уикенд и доста динамичен откъм метеорологична обстановка, което от своя страна доведе до немалко обрати в надпреварата за първите места.
Трасето за състезанието е разположено по склона на хълма Турлата, намиращ се на няколко минути пеша от центъра на града. Мястото е отлично за каране, пътеката е сравнително кратка, но достатъчно разнообразна, включваща както технични секции с камъни, така и по-равни отсечки, а също и доста скокове. Интересни завои и виражи също не липсваха.
През 2011 г. основните забележки към трасето бяха по отношение на един равен (и дори с лек наклон нагоре на места) участък в края на гората. Сега момчетата от клуб Mountain Hill се бяха вслушали в критиките към тази секция и я бяха заменили с изцяло нова, която бе и по-интересна. (Вярно, че по този начин се изгуби и големият дървен пад, от който се скачаше на поляната, но пълно щастие няма.)
Новата част започваше още в гората около мястото, където миналата година имаше два остри завоя с виражи. Сега трасето бе преместено малко по-встрани в широк улей, осеян с шахматно разположени камъни.
Някои избираха най-чистата линия, използвайки естествените „виражи“ отстрани, но тя бе свързана с повече завои – ту си от едната страна, ту от другата, а при прехода между тях се подскачаше приятно от един камък.
Други се опитваха да минат възможно най-право, газейки смело през стърчащите камъни. Кой друг, ако не Георги Радев (True Riders), би могъл да бъде пример за такова минаване? Все пак не съм сигурен кой от двата варианта бе по-бърз – на мен ми се сториха равностойни.
След това имаше 1-2 завоя, един малък скок, една ниска дървена рампа – като стъпало) и стръмен наклон, последван от малък наглед скок, който се оказа един от най-трудните елементи по трасето. Най-често при приземяването състезателите отиваха наляво към изсечения склон и преди да се усетят, някои от тях се озоваваха на земята или в храстите.
Други успяваха с големи чупки и движения да спасят положението. Страничният наклон на пътеката след този скок не помагаше особено за това.
Трети се разбиваха директно при приземяването – било защото не са уцелили дължината, или защото са се „човкирали“ още от въздуха.
Със сигурност от няколкото „жертви“ в Троян (до мен достигна информация за три по-тежки контузии, две от които – счучени ключици) поне 1-2 бяха паднали в този трап. Още при пристигането ми по обяд видях спасителите от ПСС да свалят един пострадал на носилка. Не мога да не отбележа всеотдайността на ПСС отряда в Троян – още миналата година ми направи впечатление как тези мъже не просто стоят край трасето, надявайки се да не им се отвори работа, а постоянно подпомагат маршалите в работата им – завързваха скъсани ленти, наместваха предпазните дюшеци, помагаха на падналите участници по-бързо да станат и да яхнат байковете си. Изобщо, целият организационен екип се раздаваше максимално и си личеше, че хората разбират отговорността си и се стараят да правят всичко както трябва.
Похвала заслужава и Община Троян, която сериозно подпомага това събитие, като дори част от наградния фонд бе осигурен от нея. По този повод ще спомена и другите спонсори на проявата, които по един или друг начин съдействаха за това състезание: Калинел, х-л „Троян Плаза“, Ram Bikes, True Riders, Балкантрейд, Ослар, Актавис и др.
По-опитните карачи като цяло нямаха проблеми с преминаването на препятствието, макар някои от тях да споделиха, че скокът е по-особен и изисква внимание. На горната снимка Боби Крумов от True Riders дори прави лека чупка, насочвайки се прецизно към попивката. Боби е наистина забележителен спортист – през годините той методично и с постоянство проправи пътя си до върха на българската DH сцена (не забравяме и силното му увлечение към 4-кроса, разбира се!) и след победата в Габрово, тук отново записа отличен резултат – второ място при мъжете.
Друга особеност на трасето в Троян е, че когато е кално, карането по него се превръща в истинско предизвикателство. Почвата се преобразява в лепкава и хлъзгава глина, а каменната секция в горната част е трудна дори на сухо заради подвижността на канарите, какво остава пък като са мокри. След три седмици дъжд, когато отидох в събота, очаквах да заваря размекнато трасе и участници, бедстващи на тренировките. Оказа се обаче, че калта се бе задържала само в някои участъци, докато по-голямата част от пистата бе започнала да изсъхва. Повечето състезатели все още караха с гуми за кал, но вече се замисляха да ги сменят за следващия ден с нормални, а някои го направиха още в събота следобед.
Извозването ставаше с камиони, УАЗ-ка и малко бутане, но тъй като един подобен курс отнемаше около час, много участници предпочитаха да бутат директно по пътеките около трасето, като достигаха до старата за 15-20 минути. В случая виждаме двама добри приятели и добри карачи – Симеон Стоилов и Иван Колев (Ram Bikes). И двамата се бореха за призови места, но в различни категории. Единият успя, другият се размина за малко.
Ева Димитрова от Чета++/Velocity, която се възстановява след счупване на ключицата, също използваше възможността да позаякне, помагайки на съотборника си Руси Славов нагоре по хълма. Всички четници се бяха изтупали с нови дрешки от техния основен спонсор – манекенчета направо! Стоян Костанев пък, който поломи колелото си в Сопот, ще не ще влезе в ролята на видео-репортер.
Завъртаме се в другата посока към добре познатия завой на поляната преди финала. Страничен наклон, трева – все предпоставки за неприятности в случай на грешка. Отлично място за демонстриране на добра техника при завиване, особено в събота следобед, когато тази част вече бе напълно суха и се влизаше с висока скорост. Виждаме го в изпълнение на Димитър Гайдов от True Riders. В последните години Митко среща все по-голяма конкуренция в борбата за подиума, но засега държи фронта с добри класирания – в Троян завърши пети. А когато става дума за завои, той ги изписва сякаш се движи по релси.
Малко по-надолу №110, Калоян Мичев от Mounatin Hill, влиза устремено към финалния скок. Калоян стана трети в групата на твърдаците и бе един от представителите на домакините, спечелил място на подиума с отлично каране. Като цяло домакините се представиха много добре, излъчвайки и двама победители.
Единият бе Калоян Гидийски, заел първо място при юношите. Ако не се лъжа, това е най-доброто класиране на Кико до момента, но той може да се гордее още повече и с това, че даде най-бързото време във всички групи, изпреварвайки дори победителя при мъжете Росен Ковачев. И макар че част от успеха на Калоян вероятно се дължи на доброто познаване на трасето във всякакви условия, без талант и добро каране победител не се става, така че без съмнение ще очакваме още подобни резултати от троянския състезател. Нищо чудно тази победа да му даде необходимата доза увереност и сила за по-дългите и тежки трасета в Сопот и Боровец например.
Другата приятна изненада от Mountain Hill се казва Емануела Дренска – тя спечели надпреварата при жените с преднина, която не знам как точно да опиша… Направо си мина два до четири пъти по-бързо! Всъщност Емануела задмина двете си съпернички още преди каменния участък, където Савина и Диди се бяха застигнали и се мъчеха някак да минат по пързалката и камъните – в този момент дойде състезателката на Mountain Hill, мина по лявата линия по начин, по който дори много от мъжете не успяваха, и отпраши надолу към победата. Можем само да съжаляваме, че участничките бяха отново само три – както вече споменах, Ева още се възстановява от контузия, а Илинда Евтимова и Ани Томева по различни причини не успаха да дойдат в Троян. Можехме най-сетне да видим истински оспорвана борба и в нежната категория, но не би – пак ни се размина. Все пак, ако победителката от Троян реши да се пробва и в други състезания, може да стане интересно, защото Емануела определено показа доста добро каране.
Дървената рампа на поляната, поставена вместо вираж при захода към финалния скок, също беше интересно място за снимане. Тук виждаме Тодор Киров от отбора на Go Ride Kona, който безспорно е сред най-талантливите и агресивни карачи в България, но все нещо не му достига да се качи на подиума. Затова пък снимките обикновено му се получават от само себе си.
Неговият съотборник Стивиан Гатев пък е един от основните претенденти за първо място във всяко състезание тази година. Между другото, до миналия сезон Стиви караше за Mountain Hill, така че и на него трасето му бе доволно познато. Въпреки това той нямаше късмет и на финала завърши чак на 20-то място, след падане, от каквито никой не бе застрахован в неделя следобед, просто защото те бяха най-логичното нещо, което можеше да се случи на толкова хлъзгав терен. Както и да е, на горната снимка от тренировките се вижда колко здраво натискат велосипедите най-добрите – обърнете внимание как педалът му е опрял в земята при приземяването!
Христо Тодоров от True Riders е друг обещаващ талант, който нямаше късмет и завърши чак на 10-то място. В последните 1-2 години свикнахме да го виждаме все на подиума или около него, но има и дни, в които просто не върви.
А какво всъщност превърна финалния ден в троянска рулетка, при която в горните участъци всеки от добрите можеше да изгърми заради дребна грешка?
Неделята започна повече от добре, с ярко слънце и обещания за 30 градуса по Целзий. Ранните ми работни пориви бяха обърнати с главата надолу заради една история със закъсали след среднощните запои състезатели, която не е много за разказване, но включваше подпийване, ПТП и дори полицейско задържане – пълна каша с други думи. Така пропуснах сутрешната тренировка и пристигнах на поляната чак за квалификациите.
Редът за спускане бе ветерани, жени, твърдаци, юноши, мъже. Ветераните и жените бяха малко на брой и бързо завършиха своите серии, след което някои от твърдаците буквално се промушиха между капките, тъй като в рамките на тяхната квалификация небето за минути притъмня до степен, която повечето хора свързват с един топъл летен душ… Дъждът дойде напористо и за нула време намокри трасето, което тъкмо бе започнало да се втвърдява.
Докато юношите подреждаха стартовия списък в тяхната група, водната завеса се сгъсти максимално, което не попречи на карачи като Йоан Нейчев (Dragomir Racing) да дават газ, макар и по-внимателно от обикновено. В крайна сметка Йоан завърши деня с пето място в младата категория.
Константин Димов (Shockblaze) също не си поплюваше, излитайки от всяка бабуна по трасето. На квалификацията той даде доста добро време, но финалното му спускане бе опропастено от скъсана верига, така че и този много бърз младеж завърши далеч назад на 14-та позиция.
Хората, които пристигаха от горната част на трасето, в повечето случаи изглеждаха окаляни обилно, при това не само от пръските на гумите, но и от пързаляне в лепкавата кал. Няколко места бяха особено тежки – участъкът точно преди „каменната река“; 5-6 метра точно след нея, включително и виража; стръмният склон от новия участък – имаше няколко случая, в които човек, паднал там при слизане от дървената рампа, се пързулваше с велосипеда си чак до долу, без да може да направи нищо по въпроса.
Коментаторката при финала започна да се обърква, тъй като състезателите идваха в разбъркан ред – някои бяха изпреварили съперници по пътеката, някои направиха спускания с дължина 10 минути, като рекордът бе 29 минути! За щастие с времеизмерването всичко бе наред, така че „лудницата“ в гората не се отрази на резултатите.
Дойде ред и на мъжете – за тяхната квалификация дъждът поне спря и скоро слънцето се показа отново. То обаче нямаше как да изсуши пистата за същото време, за което пороят я намокри.
Дори и в откритите части на финалната поляна тревата бе мокра и бе време за пируети и „тигани“ на завоя с обратния наклон. Дончо Иванов (Dragomir Racing), който вече бе паднал поне веднъж, не се поколеба да влезе на скорост и от това веднага излезе кадърът, за който се бях паркирал на това място. Дончо е поредния млад и перспективен състезател, чиято звезда изгря буквално за една година и в Троян той затвърди успехите си с трето място при мъжете.
Финалът започна в 14:30, като първи в калната баня се потопиха ветераните. Тази група става все по-силна, като от тази година в нея са и хора като Симеон Стоилов, Калин Рахнев и др. Старата школа знае 2 и 200 и го доказа първенецът в категорията Симеон Стоилов. Симо нямаше много време да кара в последните години, в Троян дори беше с колело назаем, но някои от читателите ни може би помнят едно феноменално негово каране в края на 2004 г., когато стана национален шампион именно в кални условия. Точно за тези отминали дни се сетих, когато видях как Симо минава стабилно дори и през най-проблемните участъци – уверен, прецизен и бърз.
Втори в тази група завърши Добри Добрев от Сливен, а трети остана Калин Рахнев, който май не успя да се пригоди към рязко променилия се терен и се пързаляше доста в горната част.
Всъщност това важи за почти всички участници, като видимо най-много страдаха твърдаците. На участъка преди каменната секция повечето от тях не успяваха да запазят правата линия, независимо дали минаваха отляво или в средата.
Имаше и изключения, разбира се, като най-яркото е Теодор Тодоров (Dragomir Racing). През последните 1-2 години Теодорчо си е истинско явление на DH сцената ни, засрамвайки с времената си половината от мъжете и юношите с „меки“ велосипеди. Човек като го види по трасето, направо не вярва, че това е твърдак и се чуди как го удържа по камъните. Освен отлична техника на каране обаче, състезателят на Dragomir притежава и доста сила и издръжливост, които са особено необходими при каране с твърдак по такива пътеки. Затова не е учудващо, че при приближаването му понякога се чува първо тежкото и ритмично дишане, едва след това се появява и самият той.
Другият много проблемен участък след дъжда бе „каменната река“. Добре позната от миналата година, сега някои от камъните бяха подпряни с дървени колчета, но въпреки това бяха останали достатъчно подвижни канари, като линиите се променяха по няколко пъти на ден. Затова огледът на това място бе задължителен преди всяко спускане. Симо и Сашо Илиев от Ram Bikes му отделиха доста време в съботния следобед, обсъждайки линии и наблюдавайки другите състезатели.
Още тогава някои участници танцуваха по камъните, задържайки се сякаш на магия върху велосипеда – отново най-добре запечатан в подобен момент е Дончо Иванов.
Много други просто се запъваха и падаха, размествайки по някой камък, като само в рамките на един час събрах достатъчно кадри за цяла компилация, че даже и останаха.
Затова пък минавания като на Борислав Дулев, без да пипа спирачките и право през рошавите камъни, предизвикваха истинско възхищение и овации от стоящите край лентите.
На финала нямаше смисъл да стоя отново там, но от малко по-горен участък дочувах от време на време някой трясък, свидетелстващ за среща на метал с камък, или пък възторжени ръкопляскания и възгласи, когато някой успееше да мине чисто и бързо. Публиката в Троян също е нещо, което заслужава отбелязване – организаторите явно бяха успяли да превърнат състезанието в събитие за града, тъй като десетки (да не кажа стотици) „случайни“ наблюдатели (разбирай такива, на които им личи, че не са веломаниаци) шареха из гората, за да видят как се справят участниците.
Вече споменах кой е победителят в категория юноши, но да не забравяме и другите призьори в тази група. На второ място завърши Мартин Бочуков – един от младежите, които през тази година сякаш се абонираха за подиума, при това дори без да имат спонсори и отбор зад гърба си. За сметка на това не му липсват контрол и умения, които демонстрира устойчиво във всеки старт.
Трети при младежите е друг състезател без спонсори, но вече утвърден на DH сцената ни – Иван Гиргинов от Пловдив. Новият байк явно добре му пасна, защото Ванката реди подиум след подиум… не че е нещо ново за него.
Подреждането при мъжете, макар и малко хаотично, вече стана ясно, но за всеки случай ще повторя – Дончо Иванов е трети, Боби Крумов е втори, а първи отново е Росен Ковачев (Dragomir Racing). Много са желаещите да оспорят позициите му на върха в българското спускане, но Росен година след година продължава да дърпа напред и не се дава лесно на по-младите лъвчета. Дългогодишният му опит и прецизността и хладнокръвието, основаващи се на него, са особено полезни в състезания като това, където теренът се промени за броени минути. В квалификацията Росен не даде най-доброто време, но когато хронометърът започна да отброява финалното спускане, никой друг в категория мъже не успя да го спре по-рано от него.
Въпреки това поне още няколко души заслужават споменаване. Руси Славов от Чета++/Velocity караше стабилно през целия уикенд и завърши на четвърто място при мъжете.
Георги Радев (True Riders) остана шести, при положение че караше с навехната от квалификацията китка, като до последно се чудеше дали да не пропусне старта, за да не влоши положението.
Асен Стратиев (True Riders) също се представи добре, записвайки четвърто място при юношите. Да се надяваме, че вече е счупил каръка, дето го гонеше в Сопот.
Андрей Цолев (True Riders) бе една от изненадите този уикенд. Второ място на квалификацията и осмо на финала… ама верно ли? Не ме разбирайте погрешно – много добре зная колко талант и красота има в карането на Зозката, така че добро време от него не може да ме учуди. В повечето състезания обаче той го раздава много повече айляк и шоумен, отколкото „рацер“, да не говорим, че и нощите му обикновено не са от най-леките. Как се наредиха така нещата в Троян, не зная, но ето, че видяхме г-н Цолев сериозно да застрашава най-добрите, при това без видимо да си дава много зор.
И тъй като все пак не успя да ги бие на финала, Зозката се бе въоръжил тежко за награждаването и наред с пенливото шампанско от съперниците си, призьорите биваха обливани и с очистваща водна струя от последния екшън герой – кръстоска между Силвестър Сталоун, Брус Уилис и Седрик Грасия.
Не можем да пропуснем и още един човек, чиито прякор извиква в съзнанието батални сцени с помитащ характер – Пупинаторът (иначе казано, Боян Шахов от Dragomir Racing) не само мачкаше хълма с велосипед, но в неделния следобед организаторите му повериха и ролята на водещ, за да огласява с шеги и коментари поляната около финала. Пупи осигури забавен и надъхващ завършек на състезанието, с което смятам, че е време да приключа и статията, тъй като тепърва още доста снимки чакат да бъдат обработени и публикувани в галерията на МТБ-БГ. Очаквайте ги в следващите дни, а ние ще очакваме клуб Mountain Hill отново да организира това състезание догодина. Троян, макар и без лифт, вече е трайно отбелязан на DH картата на България.
