Откакто живее в България, Уоутър не пропуска шанса да участва и в състезания в съседните нам страни, особено когато в българския календар има „празен“ уикенд. А напоследък имаше поне два такива и затова след Тасос състезателят на Ram Bikes посети последователно Нови Сад (Сърбия) и Букурещ (Румъния) и се завърна с победи. В следващите редове можете да прочетете впечатленията му от тези две събития, в които белгиецът участва не за пръв път.
Фрускогорски маратон – 6 май, 78 км, 2600 м денивелация: какъв л**нян ден!
Измина една година, откакто почти се довърших на това супер трасе. Тогава скъсах верига на 18-тия км и тъй като си бях забравил точно този инструмент, се наложи да чакам 20 минути за помощ. Опитах се твърде бързо и твърде силно да се завърна в предните редици, което направо смаза краката ми и то 40 км преди финала. Затова последните 40 км там бяха ад и човек не забравя лесно подобни неща.
Сега, през 2012 г., исках реванш. Знаех колко е трудно трасето, имах тип-топ велосипед – HT3 29er – и дори се надявах да съм поумнял. 😉 Но…
Тазгодишното издание бе 20-годишнина за местния велоклуб в Нови Сад. Началната точка и всичко останало бе като през 2011 г., така че лесно ги намерихме. Осемте километра от хотела до старта ги взехме за загряване и горските пътеки бяха много бързи и изключително сухи, което вече си беше хубаво нещо. Хората отново бяха много отзивчиви и приятелски настроени, така че регистрацията бе лесна и бърза.
Към старта… Беше бърз, както обикновено, но аз реших да започна по-полека. След първото спускане се присъединих към лидерите и приключението започна. Местният герой Борис наложи добро темпо и… леле! Търсех по-ниски предавки, а вече бях на най-малката – значи ме очакваше дълъг ден. Този 78-километров маршрут има 8 изкачвания с общо 2600 м денивелация и всички те са стръмни, безумно стръмни! Така че ако страдаш още на първото, какво ще е да атакуваш след 75 км на последното? Знаейки това, реших да не атакувам толкова рано, а да карам с Борис.
В по-бързата част на изкачването той започна да минава по доста странни линии? Напусна маркираното трасе, за да изреже напряко завоите?? Извиках му, че е на грешната пътека, но той ми каза да го следвам. Направих го веднъж, но след 500 м той отново направи същото. Това не е начинът, по който се състезавам аз, така че го изоставих и продължих по маркираното трасе. Но внезапно ми изникна споменът за едно странно нещо от миналата година… Когато скъсах верига, Борис трябваше да е вторият човек след мен, но аз така и не го видях да ме задминава. Това навярно значи, че и миналата година той е скъсил трасето, изрязвайки голяма част от изкачването (той живее в Нови Сад, така че познава тези гори като собствения си двор). Спомням си, че в разговора след финала миналата година той не успя съвсем да ми обясни как е станало това…
Спомняйки си всичко това, реших твърдо да карам около него в първите 25 км. И наистина, при 22-рия км той внезапно отново се отклони в гората, встрани от маркираното трасе. Извиках го обратно и му казах да се държи честно и да кара по маршрута така, както е маркиран.
Очевидно в този момент той изгуби част от мотивацията си, защото успях да се откъсна от него, без да се напрягам много. Сега бях сам и можех да избирам темпото си. Но започнах да усещам и някои проблеми… Стомахът ми реагираше странно при всяко хранене последния ден и можеше да стане по-лошо, така че имах добра причина да пазя част от силите си за всеки случай…
След 45 км спазмите станаха по-силни и вече беше ясно, че стомахът ми е разстроен. Все пак продължих да карам с устойчиво темпо. Диарията обаче не означава само, че ще загубиш част от теглото си по бърз начин. 😉 Постепенно губиш и силата си. Но когато си на състезание, какво можеш да направиш? Игнорираш болката и се бориш!
На контролата при 55-тия км изведнъж видях Борис точно зад мен! Как пък го направи това? Досега не бях намалил темпото нито за миг. Както и да е, оставаше ми само едно нещо – да използвам запазената енергия и да атакувам. Но след 5 км в бърз режим, не можех да го задържам повече и „влизанията в бокса“, или по-точно в гората, започнаха. Два пъти се наложи да „храня“ дърветата (и дори нямах вестник за четене, по дяволите!), а това никак не е забавно, когато се опитваш да надделееш над съперниците си. Все пак, след разтоварването се почувствах по-добре.
Сега обаче изникна друг проблем – не можех да ям нищо повече, дори пиенето беше трудно, така че състезанието отново се превърна в оцеляване. Вместо да се боря с останалите колоездачи по трасето, трябваше да се боря със себе си. За щастие успях да продължа с добра скорост чак до финала, спечелвайки състезанието със 7 минути преднина и дори подобрявайки рекорда за това трасе. Така че диарията наистина е бърза работа! 🙂 И за щастие този път нямах проблеми с велосипеда, моята машина Ram свърши чудесно работата си.
Е, предполагам, че през 2013 г. ще трябва да се върна там отново, за да се опитам да завърша състезанието по нормален начин, след като две поредни участия се оказват проблематични. Организацията е страхотна и маршрутът е наистина хубав – всеки състезател трябва да го опита! Човек може да си направи там супер як ден с истинско планинско колоездене сред красива природа и с чудесни хора. Клуб „Фрускогора“, ще се видим отново!
„Първо бягство“, Букурещ – най-бързите 58 км за тази година, 1 място
„Първо бягство“ (Prima evadare) вероятно е най-голямото МТБ събитие на Балканите, защото с 2044 стартирали участници е нещо, което не бях виждал наоколо. Това състезание в Букурещ не само е най-голямото, но миналата година беше и най-калното събитие изобщо, а сега, през 2012 г., бе най-бързото ХС състезание по тези ширини със средна скорост повече от 31 км/ч! И така, „Първо бягство“ – екстремно състезание с крайно добра организация! Тимът Merida-Nomad отново положи огромни усилия, за да предложи на 2000 души хубав ден с приключенски спортове. Всичко беше безупречно, така че големи благодарности за това!
Сега към състезанието… След загряването с групата на Влад от Emmedue Sport (благодарности за помощта и за докарването на колата до финала), бяхме готови да се наредим в предната част на стартовите редици. 5 минути по-късно – бам! и тръгваме. До първия завой е чист спринт и още там станаха първите грешки. Тудор се подхлъзна и се разби лошо в храстите. Мисля, че всички приеха това като предупреждение и скоростта падна леко.
Щом се озовахме в гората, реших да го карам полека и се движех около 10-та позиция. Хората бяха изнервени, така че поддържах дистанция, за да не попадна случайно в инциденти. Заради грешки на другите постепенно се изкачих до трета позиция, когато напуснахме гората след 5 км.
Сега трябваше да се обърнем на 180° по ливадите и ооо, какъв вятър! И, разбира се, насрещен! Затова никой не искаше да заеме лидерската позиция и да цепи коридор. Все пак обаче това е състезание. Разбира се, можеш да чакаш, но не са ли състезанията, за да се опиташ да бъдеш най-бърз? Мразя тези ситуации и затова поех лидерството. Е, постоях на първата позиция дълго, твърде дълго. Никой не искаше да помага. Толкова ли бяха уплашени от мен? Забавяне на темпото би било глупаво, защото групата ще стане по-голяма и повече хора ще успеят да се закачат. Помолих учтиво за малко поддръжка останалите, но тъй като нищо не се случи, използвах времето да хапна и да се хидратирам, карайки начело. Тази игра на покер продължи до 20-тия километър.
Тук вече се бях ядосал, но поне оставаше утешението, че камерите ще уловят добре името на моя спонсор и хубавия ми 29er Ram HT3. Точно тогава, когато вече не очаквах никаква помощ, младият Мариус ми каза няколко окуражителни думи и атакува с пълна сила. Както бях оклюмал от разочарование, за малко да забележа твърде късно… Трябваше да се набера на педалите като маниак, за да не изгубя връзка с него, но успях.
Сега в рамките на 100 м бяхме трима – Мариус, един унгарски състезател на Merida и аз. Нямаше смисъл да се колебая и секунда, за да мина отново на първа позиция да помагам. Проработи! Но само аз и Мариус ли щяхме да вършим работата? Човекът на Merida не се включи, но си имаше основателна причина – изгуби единствената си бутилка и трябваше да спре набързо за вода, така че за него бе безполезно да ни помага. И така, 1 км след контролата с водата, напред бяхме само аз и Мариус. Първоначално реших да бъда водач и карах като луд с 40+ км/ч за десетина минути. Когато вече бяхме извън полезрението на останалите, дойде време да поработим заедно. Мариус не се колебаеше и всичко беше перфектно. На правите той бе много силен, но след изминати 45 км забелязах, че започна да прави малки грешки на пътеките и предположих, че започва да се уморява. Набързо хапнах и пийнах, за да набавя енергия за последното ускорение.
Около 4 км преди финала се озовахме на много неравна пътека и аз реших да използвам предимството на моя 29er. Оставаха 3 км с постоянни неравности и аз смело ги атакувах. И да, след 1 час и 45 минути каране успях да финиширам като победител.
Уау, бях щастлив, защото след спечелването на най-калното издание миналата година, доказах, че съм бърз и на сухо. Сега оставаха 4-5 часа до награждаването – идеално време за хортуване с приятели и запознанства с нови хора, както и възможност да опитам местните възстановителни бири. 😉
Снимки и информация за състезанието можете да видите в някои румънски страници:
http://www.ciclism.ro/2012/05/prima-evadare-2012-un-nou-record-de-participare/
http://www.freerider.ro/noutati/prima-evadare-2012-primele-fotografii-27368.html
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.346865918713203.82823.111063712293426&type=1
