Барой саломати! Знаете ли какво означава това на памирски? Едва ли! Това са едни от онези думи, бих натъртил задължителни и общочовешки (дрън-дрън), които спомагат за сближаването на хората, за тяхната по-бърза интеграция, съответно и „деградация“, и други врели-некипели. Това е думичка, която ако изречете сутрин рано, малко преди трети петли, за дълго ще ви хлопнат дверите на дома. Напряко, тоест накратко, това означава … „наздраве“! А защо го пиша това сутринта ли?! Защото не знам как е „добро утро“. Барой саломати!
„Хубавото“ начало не винаги е знак за „убав“ и успешен ден. Вече бяхме минали доста бързо десетина километра, когато първите пориви на вятъра ни сгащиха. Пътят ни водеше през едни „кахърни“ пейзажи – през чезнещи в маранята тепсиести долини, чиито ръкави стигаха далеч на юг, чак до Хиндукуш и Афганистан, и червеникави „марсиански“ чукари от по над 5000 метра, които се местеха като декор от „лепьошка“- уестърн. Нашият велосипеден керван бавно бореше метрите към следващия превал в списъка, Нейзаташ (4317 м).
Наближавахме ранния обед, когато вятърът се хвърли още по-бясно срещу нас. Двата съседни склона образуваха фуния, в която въздушните маси концентрираха цялата си мощ. Това, че губехме контрол върху колелата, вятърът направо обръщаше кормилата, ни беше най-малкият проблем. Поривите направо ни задушаваха, „карбураторите“ ни се давеха от притока на въздух. Често спирахме, за да търсим закрила от вятъра. Имаше моменти, в които просто хвърляхме колелата и се просвахме безмълвни на завет в канавката. Имаше моменти, когато благодаряхме на късмета, че има убежища като Мамазаир, където можеш да намериш подслон, храна и място да отдъхнеш. „Мама от Заир“ беше крайпътна странноприемница, разположена на 4000 метра н.в.
Тук не срещнахме никой от вероятно обичайните посетители на подобни затънтени места. Нито индианци, нито каубойци, да не говорим за стражари и апаши. Посрещна ни една мила спретната възрастна жена с невръстната си внучка, която ни въведе в общите помещения. Вътре все едно се пренесохме през далечната 1946 година на строежа на прохода Хаинбоаз. Двуетажни пружинени кревати, стара печка, обща маса, колосани пердета, малка библиотечка, върху която лежаха празни бутилки от водка „Мерцедес“(!!!). Всичко говореше за един простичък и чист бит, живот на недоимък и споделени мигове. Оставаше да нахълтат само бригадирите, за да тръгне документалният филм, но ни сепна появата на ханджийката с препълнен поднос с чайници, лепьошки, паници с кефир и домашна сметана. Спасибо большое и настъпихме с лъжиците. Мина се известно време, когато усетихме странна празнота и „кухота“ в главите си. Нещо липсваше. Беше тихо.
Явно се привързвахме към въздушната хала, защото скоро изпълзяхме от укритието си навън. Стаята беше доста усойна и студена. След сетивния скок назад във времето, седнахме на пейката пред вратата и подгонихме последните капки водка, останали по ъглите на смачканата пластмасова бутилка от българска минерална вода.
Бавно се разделихме с Мамазаир. Не че някакви особени сантименти ни задържаха тук, напротив, просто многобоят с вятъра продължи и към Нейзаташ. Постройките изчезнаха едва когато стъпихме на обширно плато. Къде и кога преминахме на практика превала, така и не разбрахме. Пространствата около нас бяха впечатляващо равни и километри дълги. По карта трябваше да се спуснем към Аличурското плато, което лежеше на 3800-3900 метра. Но така и не успяхме да приведем глагола „спускам се“ в действие. Комбинацията от безкрайните прави на пътя и плътната въздушна маса започна да ни смазва физически и психически. Нахлупили шапки, навлекли якета, лицата ни изгаряха от слънцето и измръзваха от вятъра. Огромните пространства пред нас създаваха илюзията, че стоим на едно място. От един момент нататък просто спряхме да гледаме километражите си. Беше безсмислено. Погледите ни отчаяно търсеха някаква промяна, движение, което да ни спаси от чувството на безнадежност. Спасението намирахме, зяпайки втренчено настрани. Единствено там се сменяше декора – тревички с камъни, камъни с табели, табели с тревички.
Към края на деня успяхме да приближим скалата Баш Гумбез. Ръмбавият й силует, открояващ се насред аличурската пустош, ни даде някакъв ориентир и надежда, че се движим напред. Скалата се използваше като светилище от планинските народи от памтивека. Този културен факт остана на заден план, защото липсата на вода, изникна като заек от ръкава на пътуващ персийски фокусник. Малко по-късно на разклона за едноименният кишлак срещнахме няколко киргиза, събиращи сено. От групичката се отдели дълга сянка и пред нас застана висок жилав киргизец, облечен в дълъг тъмен кафтан, препасан с кафяв пояс, черни гамаши, и обут с ботуши. Ниското залязващо слънце ни заслепяваше и попречи веднага да различим чертите му. Примижавайки, привикнахме със светлината и ни обзе леко вцепенение, тънка струйка студена пот се стече по гърбовете. С кожа като старо, патинирано злато, плътно прилепнала по остригания череп, с набраздено лице на „воин-тотем“, стоеше „божеството“ от Баш Гумбез. Присъствието му направо ни смаза. Когато заговори, думите му прокънтяха иззад два реда златни зъби:
-This is Sparta!!!
-Ъ?!
– Вода може да намерите на километър и половина по пътя. Там ще видите наш колега, който също прибира сено.
– Аха! Спасибо большое!
Дадохме на задна и на оверлог се изнесохме от мястото, като за всеки случай хвърляхме по едно око, за да не станем „жертви“ на някоя злощастна маг(ар)ия. Разбира се, всичко това беше плод на издуханите ни мозъци и ведрия пейзаж, но въпреки това този човек владееше енергиите.
Разстоянието до водата се оказа доста по-далечно от обявеното и скоро страхопочитанието ни хептен изчезна. И по-стара българска традиция започнахме солидно да „храним“ близката рода на „тотема“.
След един голям завой най-накрая зърнахме палатката на косача. Напуснахме шосето и се насочихме към него. Встрани беше полегнал „превозът“ на киргиза – черен як. Десетина метра преди да се изравним с животното, то изведнъж рипна мощно и побесня, насочвайки заплашително огромните си рога напред. Наковахме спирачките. Ухаа! Веднъж преди години, карайки колело със Санде по Балкана, ни налетя чер бик. Тогава късметът ни беше, че това се случи на спускане. Подгонени от добичето, връхлетяхме върху голямо стадо овце, вардено от дузина овчари и кучета. Как успяхме тогава да се спасим, не помня вече, но дълго след това се чуваха неистови крясъци, лай и квичене. Кой знае какво „клане“ е станало. От шубе спряхме чак на хижа Лескова.
„Черният демон“ продължаваше да пръхти тежко и да рие с копита. Ние извадихме ласо, с което от първия опит хванахме нещастното говедо за „рогите“, и така го влачихме чак до Костинброд, но тъй като режисьорът не хареса този епизод, той отпадна от филма. Фактически, с леки трептения в „мартинките“ преодоляхме нервния як, където ни посрещна стопанина му – киргизът Таджик бай.
Налазихме пространството до неговата стара брезентова тента и скоро до нея цъфнаха нашите ултра-гига-мега модерни палатки, пълни с разни статистики за водни стълбове, платове и лепени шевове. Почувствахме се малко нелепо. Това усещане трая кратко, тъй като веднага животът показа кой е господарят на положението.
Долината на река Аличур представляваше огромно пространство, покрито с туфи трева, около които имаше малки и по-големи гьолове с вода. Реално течаща река не видяхме. Нарамихме менците и тръгнахме от локва на локва. Първата я подминахме, защото отгоре ѝ плуваше някаква гнусна слуз, съседната ни отблъсна с „урановия“ оттенък, подскочихме към друга, тя пък вонеше на мърша, 22-рият гьол беше пълен с някаква извънземна субстанция, 34-тият ни стресна с тъмния си цвят. Пообъркани се обърнахме назад към палатките. Бяхме попаднали в лабиринт. Къде е водата? Тогава Таджик бай се надигна от огъня, който припалваше с изсушените фъшкии на яка-нервак и започна да ни маневрира:
– Слева! Напраго! Впереди! Эще напраго! – накрая му писна – Ну, оставте, я буду дам из мою! Идите сьюда, давайте пить чай.
Налягахме по шалтетата, киргизът застана на колене и разля чая по канчетата. Историята потегли бавно. Бил завършил агрономство в Москва. Сега дипломираният инженер бил пенсионер и летоска се издържал, косейки трева по Аличурското плато, а късите зимни дни прекарвал при семейството на сина си в Мургаб. Сподели също, че имал познати български колеги от Лесотехнически университет в София. Беше се вече стъмнило, когато сложихме на „трапезата“ нашата високотехнологична лиофилизирана американска храна. Ще замърся разказа като допълня, че тя беше изключително пърдяща, но пък вкусна, мамка му. Извинете! Все пак Таджик бай я определи като сносна.
Когато разговорът задълба още по-надълбоко и назад във времето, открихме изненадващи неща. Стана някак неусетно. Споменът за българските зеленчуци – болгарский перец (чушка), грахът, доматите – беше много жив и силен за Таджик бай. Остана видимо разочарован, когато го светнахме, че немалка част от плодородната ни земя пустее и масово хората са се насочили към търговията и прекупвачеството, че реално ние не ядем местно производство, а ни се предлага чуждо, далечно и евтино. И тогава той ни разказа за предупреждението, завета на неговите родители:
– Трябва да се пазим от китайците!
Дълго време той смятал, че тази заплаха ще се прояви под формата на военни действия, както е било едно време. Но едва скоро осъзнал, че греши. Нашествието беше вече започнало – търговия, пътища, стоки. По пътищата на Памир, строящи се от китайски компании, се движеха китайски тирове с китайски стоки. В кишлаците се продаваха китайско нескафе, кола, чай, бира и още десетки неща, които бяха първите „колонизатори“. Старият агроном стана тъжен.
– Истината е в земята, момчета. Там е спасението на човека. Не в търговията, а в земеделието! Ще си ядете опинците, `га спре алъш-вериша…
– Право думаш, бай Таджик бай. Ч`ай да те питаме нещо. Има един древен завет, оставен ни от нашите прадеди, че ние българите също трябва да се пазим от китайците. Та, ти чувал ли за старите българи? Се`а е модерно да се твърди, че семката ни е оттук, от Памира.
– Епаа, как да не знам старите българи! Моите родители са ми раздували за тях. За кипчаковите и половските българи (така наречените черни българи, живеещи из степите на Казахстан). Они били голем и горд народ. (Бел. авт.: Е, сега сме малък и много прост народ, за сметка на това!)
Гледай ти, цъкахме с език четиримата, от една ми ти чушка докъде го докарахме, до жив разказ-спомен, жив артефакт за предците ни в Централна Азия. Изведнъж експедицията ни придоби истински „изследователско-научен ореол“. Не помня дали остана водка накрая.
Дойде време и „изследователите“ да си лягат. Доволни се намъкнахме по палатките с по 5000 мм воден стълб и заспахме с… барой саломати!
