По пътеките на остров Мартиника – втора среща

Изминаха шест месеца от публикуването на „Първата ми среща с пътеките на остров Мартиника”. Мисля, че достатъчно време отлагах разказването на „Втора среща”.

Поради натовареното си ежедневие успявах да отделя време за колоездене едва веднъж седмично. Ако успеех да сполуча и на хубаво време, то тогава това беше един малък празник за мен. Рядко ми се случваше да карам по сух и нормален терен. Поради това се наложи да сменя гумите на велосипеда си с по-подходящ тип и марка. С течение на времето затвърдих мнението си, че местното население си падат доста мързеливи. Никой досега не си е направил труда да седне и да издаде карта с подходящи маршрути, пътеки и следи за планинско колоездене на острова. За пешеходен туризъм такива съществуват, но трасетата не са никак подходящи за планинско колоездене. Преустанових всякакви опити да изкопча полезна информация от велоклубовете. Винаги ме отбиваха с репликата „ходи да караш на юг  и не ни занимавай с глупости“ (вж. Първата ми среща с пътеките). Изнамерих няколко описани маршрута, но не ги възприех като достатъчно атрактивни. Представляваха обиколка в плантации със захарна тръстика, предимно по пътищата, отъпкани от селскостопанските машини. Знам, че именно в тези плантации е най-разпространена отровната змия тригоноцефал, фигурираща и на официалното знаме на острова. Както споменах в предишния си разказ, не съм особено голям фен на асфалта. Седейки една съботна вечер пред картата и обмисляйки маршрут за неделния ден, стигнах до извода, че без асфалт няма да се получи достатъчно дълго трасе. И планът бе готов. Получи се компромисен вариант с преобладаване на планинско колоездене.

Като стартова точка си избрах паркинга под вулкана Пеле. Свалих колелото от колата и се почуствах като център на вниманието за туристите и техните екскурзоводи, които се подготвяха за уморително катерене на вулкана. Видях известна доза недоверие в погледите им, насочени към мен, граничещи с упрек за лудост.

Беше около шест и десет сутринта. Първите слънчеви лъчи надничаха игриво между Атлантическия океан и облаците. Температурата на паркинга при надморска височина от 824 м беше около 21˚C. Един от гидовете ми зададе въпроса: Ама ти ще се изкачваш с колелото ли? Усетих облекчението им и дочух смях зад себе си, когато противно на очакването им започнах спускането от паркинга на юг от вулкана. Единствения звук, който нарушаваше тишината в околията, беше писъка на спирачките ми. Спусках се бързо към Morne-Rouge и с всеки изминат метър усещах как вятърът ставаше все по-топъл и приятен. Влезнах в Morne-Rouge по асфалтов път. Усещаше се вече раздвижване на хора. Срещнах групички официално облечени хора, които се бяха запътили към църквата.

Преминах в посока към ботаническата градина. Малко преди нея минах през реката Champflore, чиято вода продават бутилирана като питейна по целия остров. След дългото спускане започна плавно изкачване. Следващата ми цел бе „Пътеката на йезуитите”. Това е пътека, която позволява на хора да навлезнат дълбоко в тропическата дъждовна гора и да се любуват на богатото разнообразие на растителни видове.

Оставяйки асфалта далеч зад гърба си, започнах леко спускане по пътеката. На места имаше направени стълби, които на моменти ме затрудняваха със своите хлъзгави влажни дървени ръбове. Тази пътека е с дължина от 5,5 км и денивелация от 300 м. С навлизането все по-дълбоко в тропическата гора природата ми показваше все повече от красотите си. Не знаех на какво по-напред да се любувам. Местното население описва Пътеката на йезуитите като един от начините да се докоснем до вечнозелените гори на острова.

Пред мен се откриваше един нов свят на хармония, влага, зеленина и тишина. Тази идилия бе нарушена от песните на планинския дъждосвирец, който е разпространен в долината на река Lorrain.

Пътеката се виеше с лек наклон. Карах с умерена скорост, за да мога да разглеждам. Влажността на въздуха беше доста висока. Исторически тази пътека възниква през XVII век от йезуитите. Използвали я като връзка между старата столица на острова – Saint-Pierre и Атлантическото крайбрежие.

Бях захласнат от зеленината. Спусках се към река Lorrain. Пътеката ставаше все по-стръмна и осеяна със стърчащи скали и корени. Обичам технични терени и се наслаждавах максимално. От далечината нейде в ниското дочух течащата вода на реката, към която се спусках стремглаво.

Изскачайки от последния завой със скорост, пред очите си видях водите на Lorrain прозрачно чисти. Минах през нея и до ушите ми достигна въздишката на облекчение от дисковите спирачки. Разхладих се приятно и си направих кратка почивка на отсрещния бряг. Търсил бях материали в интернет, от които да разбера дали пътеката е подходяща за колоездене, но уви, нямаше написана нито дума. За мен това си беше предизвикателство за покоряване на нови места.

Както всички знаем, след спускането в повечето случаи следва изкачване. Така и тук. Пътеката започна да се изкачва успоредно над реката. На моменти трябваше да бутам, в други да залягам ниско над кормилото, а на някои места просто да нарамя колелото и да скачам между шубраците и канарите, които се рееха по пътеката. Това не попречи да съм усмихнат и ентусиазиран, преизпълнен с емоции и сила от видяното.

Оставих реката далеч в ниското и драпах по пътеката нагоре. Срещнах група изумени туристи с екскурзовод. Спрях се да си поговорим. Попитаха ме дали познавам терена, който ме очакваше. Предупредиха ме, че има много опасни участъци, където са срещнали затруднения дори минавайки само пеш. Независимо от това, не успяха да ме разубедят да продължа до края по следите на йезуитите.

След повече от километър достигнах до споменатото от тях място. Това бе място, където имаше струпване на огромни канари върху пътеката. Трябваше да се катеря по тях, а носенето на колелото на рамо ставаше все по-трудно и по-трудно. На едно място трябваше да се катеря буквално със зъби и нокти. Оставих колелото в ниското за да проуча терена. Трябваше да намеря решение на това как да домъкна колелото до отсрещната страна на струпалите се канари. Тази част от разказа тактично я пропускам, за да не внасям смут и тревоги между близки и роднини, които рано или късно ще четат този мой разказ. Преминавайки зад така нареченото препятствие, стъпих на пътеката отново. Огледах щетите по колелото и раните по мен и стигнах до ясното заключение, че пътеката е супер, но именно заради този труден участък не бих я карал втори път цялата.

След няколко завоя каране по добре утъпкана пътека достигнах до асфалтов път, където спрях да си почина и да се ориентирам. Слънцето бе започнало да напича. Метнах се на колелото и хайде напред.

Не след дълго достигнах до малко изворче, където баща и син пълнеха туби с вода. Не пропуснах шанса да презаредя гърбицата с прясна изворна водица. Заприказвах се с тях относно пътя, по който съм поел. Изненадващо за мен ми казаха, че пътят след около 4 км е затворен и няма как да премина. Извадих картата, за да потърся заобиколно трасе, но уви, единственото такова възлизаше на около 20 километра в повече.

Взех си довиждане с тях и реших да пробвам да мина през затворения участък. Предположих, че ограничението важеше само за автомобили. Пътят се виеше плавно под сенките на високите дървета. Направи ми впечатление, че имаше много насъбран прахоляк върху асфалта и на места растителността го бе завзела. Местните казват, че ако един път не се поддържа или използва, то джунглата си го прибира обратно от нас човеците. Нещо подобно бе на път да се случи и с този, по който карах. Не след дълго, замислен, достигнах до знак, който сигнализираше за път без изход или още известен като задънена улица. Игнорирах го, все пак съм с МТБ. Достигнах до бариери напречно разположени върху остатъка от асфалта, които лесно заобиколих и продължих напред с повишено внимание от къде ще се появи проблемът.

Не след дълго стигнах и до него. Пред мен стоеше двуметрова ограда със 156 забранителни табели. Спрях и се зачетох. Разбрах, че навлизам в територията на бивша кариера тип каменоломна. Казах си, че какво пък толкова. На последната табелка пишеше, че след преминаването на циклона Томас на 30.10.2010 година е активирано свлачище, което е отнесло както кариерата, така и пътя.

Спомям си тогава, окото на циклона премина на около 200 километра северно от остров Мартиника. Независимо от това, имаше доста проливни дъждове и скоростта на вятъра на места достигна до 140 км/ч.

Огледах се и видях, че мрежата на места беше огъната и смачкана от прескачалите хора, а също така имаше и добре утъпкана пътека. Не се поколебах и също се прекачи. Карах внимателно, защото следваше ляв завой и нямах никаква видимост какво има след него. Не след дълго достигнах до мястото, където някога е имало кариера. Унищожаването на растителността от хората в кариерата, подпомогнато от проливните дъждове по време на циклона, бяха допринесли за едно уникално огромно свлачище. За съжаление бях толкова захласнат и шашнат, че забравих да го снимам.

Пътят свърши като отрязан с нож. Представете си отляво стръмни, почти отвесни скали, а вдясно дълбока урва. Далеч отсреща се виждаше нещо, което напомняше леко на асфалтов път. Ясно си личеше утъпкана пътека от пешеходци, която от моята гледна точка минаваше през терен, приличащ леко като полегата и дълга ¨U¨ рампа със заоблени краища, свързващи асфалтовия път. Първата мисъл, която мина през главата ми, беше: много шум за нищо! Нагласих се удобно на колелото и полетях на долу крещейки от кеф: Удри Уйно (не съм от врачанския край, но ми е любим израз).  Достигнах до отсрещния „бряг” без проблем. Дори се замислих дали да не повторя още веднъж.

Прецених, че трябва да пестя сили, защото бях в половината на приключението, а като цяло не знаех с какво още може да се сблъскам. Леко ме хвана яд, че никой никъде не бе споменал за подобни препятствия като тези двете, които накратко описах по-горе. Карах по асфалтовия път, който започна да се изкачва все по-стръмно. На един от завоите от храстите се показаха две рунтави глави. Бях посрещнат от две бездомни кучета, които се държаха много дружелюбно и ме изпратиха като ескорт до близкото кръстовище. Пътят започна да се спуска. Поех в посока към Сен Денис. Следваше приятно спускане по асфалтов път, който минаваше зад скатовете на Piton Boucher. Спрях при водопада Cascade de Saut Gendarme да направя кратка почивка.

Този водопад е любим сред туристите, защото е на много лесно и достъпно място. Не пропуснах шанса да се разхладя в хладните води на Сухата река. Последва излежаване на сянка и кратък релакс. Според картата трябваше да се спусна по асфалтовият път още и да се отбия след около два километра вляво по горски път, който пресичаше няколко реки.

Лесно го намерих и поех по него. Пътят в началото беше много кален. Имаше един участък, който беше бетониран. Не успях да схвана каква беше логиката на това, но не го и мислих много, защото започна изкачване. Почувствах лека умора в краката и се стремях да си пазя силите. Стигнах до заключена бариера, която заобиколих и продължих нагоре.

Пътеката криволичеше все по-нагоре. Ставаше все по-тясна и трудна за каране. Достигнах почти до върха на изкачването си според картата. Вляво от мен се възвисяваха могъщо върховете на Карбет. Планината Карбет е съставена от 4 доминантни върха: Lacroix с височина от 1197 м, Piquet – 1160 м, Dumauzé- 1112 м и Alma – 1107 м. Тази планина има също вулканичен произход и в скалите ѝ се съдържат кристали на кварц, биотит, амфибол и др.

Преди началото на дълго и технично спускане се спрях да си наглася седалката удобно и да огледам терена отвисоко. В ниското се виждаха покривите на къщи. Нямаше значение за мен кое бе селището. Целта ми беше ясна – все надолу към Карибско море. Започна едно лудо спускане, в средата на което задната спирачка просто си отиде. Повече шумеше, отколкото държеше. Спрях се и се опитах да я центрирам максимално добре, колкото да стигна до брега.

Оказа се, че пътеката изобщо не се спускаше само надолу. Имаше и следващи изкачвания, с които убивах скоростта.

За моя радост не успях никъде да направя човка, дори на няколко пъти го виждах доста реално, но минах на косъм. Благополучно излезнах от гората след няколкоминутно непълноценно спускане поради обясними причини. Погледнах назад и си взех довиждане с върховете на Карбет, които се извисяваха над първите селца.

Отпраших по асфалта и след около пет километра достигнах до крайната си точка.
Уморен от натоварения и същевременно приятен ден, си мислех как без организация и достатъчно информация планинското колоездене на Мартиника просто куца и малцина ще са онези, които ще знаят подходящите пътеки.

С тези последни няколко реда искам да пожелая една много успешна година на всички вас. Нека имате необходимото добро настроение, крепко здраве, добри финансови възможности за нови велосипеди и най-вече желание и мерак за каране. Успешни километри и бъдете живи и здрави!