Сутринта ни събуди шетнята на жените. Излюпихме се малко криви, „вчерашни”. Особено аз. Бях рожденник. Нали се сещате, дупки в Сатурн и разни други консистенции и количества. Получих поздравления и отидохме да пием нес-кафе в дома на дядя Гриша. Там се повъртяхме малко, ометохме една чиния със сушена черница, помълчахме преди тръгване и „потомь пошли вдоль Бартанге“. Сбогом.
На разклона за Бартанг купихме от един чичо поредното кило бензин за печката. Човекът го донесе в едно мърляво пластмасово шише и дори накрая не искаше и пари да вземе. Доста неловко се почувствахме. Поне на павилиончето на прашния ъгъл направихме малък оборот като купихме „бисквиди”. Продавачката от своя страна ни даде на изпроводяк и една лепьошка. Изобщо от всякъде намазвахме по нещо – това лепьошки, това бензин…
Отделихме се от Памирската магистрала и река Пяндж. Макар че прекарахме едва три дена покрай голямата река, с облекчение я напускахме. Не знам дали заради жегата, прахта, или заради захлупения небосклон, Пяндж ни беше посмачкала фасона. Нямаше много живец в очите ни. Сякаш се надявахме със стъпването на бартангския път нещата да се променят и да вдигнем бойния дух.
След първия завой за първи път зърнахме река Бартанг. Стори ни се още по-голяма, сива и брутална. Беше придошла. Какво ли ни чакаше напред?
Като забихме нос в картата, ето какво прочетохме. Пътят ни пресичаше цялата планина. Тръгвайки от границата с Афганистан, трябваше да излезнем от „другата страна” при границата с Китай. Пред нас лежаха 280 км до езерото Каракул. Първите 160 от тях минаваха покрай някакъв живот – кишлаци, метеостанции. След последния, Гудара, нямаше нищо – 120 км пустош до Каракул и едноименния кишлак. По предварителна информация знаехме, че края на юли и август е периодът, когато Бартанг е най-висока. Това означаваше отнесени пътища и мостове. Е, ние бяхме подготвени за подобен сценарий – носихме 30 метра 6 мм въженце. 30 метра въженце срещу 50 – 70 метра широчина на Бартанг! Кой кого?
Така, сега, както обича да казва Стуци. Началото беше повече от приятно. Асфалтовото пътче кротко се запровира покрай малки зелени градини, кишлаци и водоеми с бистра вода, в които се чипкаха и палуваха местните младежи и девойки. Кишлаците се редуваха през километър–два и на голяма част имената така и не запомнихме. Все пак запомнихме едно, Емпц. И то щото асфалтът свърши. А аз получих подарък от Явор – чаша за чай, произведена в… Чешката република. Щеше ми се да напиша, „Каолин” – Разград, ама нъц. Как е дошъл този артикул от златна Прага чак в Емхц, пардонь Емпц, трябва да питаме май бай Марко Поло. Освен това, докато „олабвахме” на сенча – Стоенча се наливаше със сок от вишна, Стуци и Явор пафкаха, а аз си играех с чашата – един памирец ни стовари цяла торба с малки кайсии. От дума на дума чичото започна да говори приглушено, ние наострихме уши и чухме думата… бизнес. Бизнес с кайсии, бизнес със саксии… Не! Човекът ни предлагаше много „тънко” да купим изумруди, смарагди, „стъкло” и разни други камънье. Рекохме му, арно и посочихме Явор – Е, те тоя е геолог, баце! „Секви” павета намира, а и ги знае! Ай, со здраве!
И така пропадна една „блестяща” бизнес инициатива – да залеем България с изумруди. Дори си представихме рекламата, всяка абитурентка със смарагд! Усмихва се момата и на горния челен зъб блесва вграден скъпоценен камик! Трепач, нали! А ние щяхме да натрупаме пачки и да живеем като бейове в Емпчцжщ. Щяхме да си сложим златни зъби и с тях да ручаме лепьошка и говеждо. Цялата тази простотия, която излях по-горе, беше за да разкажа, че в Памир, а не само там, хората масово си слагат златни зъби. Това е нещо като инвестиция. Питаш го „Колко пари имаш?“. Той или тя ти се усмихва, тоест озъбва, и почваш да броиш – едно, две, три – вадиш сметалото и после смяташ плюс-минус, синус-косинус, унции-мунции. Просто и ясно! Няма банки, няма влогове, нито блогове.
Така нашият колектив ведро напусна Емпц и стъпи на черния път. Настилката беше твърда и бърза, имаше кратки стръмни изкачвания, които веднага се редуваха с подобни спускания. Реката беше често на метри от нас и личеше, че още малко и ще погълне пътя. И това наистина се случи. Беше ранен следобед, когато след един завой видяхме как десетина метра вече бяха под водата. Телефонните стълбове бяха накацали на 2-3 метра навътре в Бартанг и ясно маркираха границата на брега. Тъй като беше плитко преджапахме без много да се двоумим. Едно нещо вече знаехме със сигурност – че ни предстоят още такива препятствия.
Десетина километра по-късно зърнахме отдалеч зеления цвят. Този цвят означаваше едно – наближавахме кишлак. Според картата това трябваше да бъде Шипонч.
С влизането си се заозъртахме да търсим откъде можем да купим поредните сокчета, бисквити и водка. Не се наложи много да чакаме и откъм къщите наизскочиха деца и няколко мъже. Рижият от тях се представи, „Меня зовут Камардин. Приезжайте у нас!“. Ние рекохме „Спасибо!“. И цялата сурия се понесе към дома на нашия нов прител. Камардин отвори широко вратите на своя дом за нас – нахрани ни, напои ни, дори гледахме телевизия, информирахме се за войната в Грузия. И после заспахме кой където свари – ние с Явор опънахме палатката на терасата на къщата, Стоян заспа на пружината от другата страна, Стуци пък намести своята жълта „колиба” на двора. Все още на 2400 метра беше бая задушно.
