Велоекспедиция Памир 2008: Шипонч – Басид

„Зимата как се справяте? Има ли много сняг?“ – задавахме въпросите си към Камардин, докато отпивахме от горещото кафе. Бяхме се наредили около примуса и кротко влизахме в деня. Жена му беше вече поляла двора и ни носеше пареща лепьошка за закуска. Камардин беше вперил поглед в ръцете си и отговори: „Сняг има достатъчно. Дори ски караме“. Ски?! – задавихме се ние. Къде ски бе, брадчед? И той посочи с ръка склона зад нас. Ей там се суркаме. Когато се обърнахме, видяхме 500-600 метров огромен сипей, който спираше във водите на Бартанг. „А ски откъде намирате?“ – вече доста озадачено попитахме. „А, намират се. Сами си ги правим.“ – спокойно отвърна Камардин и си отчупи парче леб. Ние съвсем се оцъклихме. За да не ни държи в неведение, памирският фрирайдър продължи: „Ските си ги правим от топола, пичове“. „Топола ли?“ – запремигахме ние. „Ъхъ! От топола ги дялкаме.“ – и с това разговорът приключи.

Беше време да палим „гумите”. Преди да се сбогуваме с нашите приятели от Шипонч, оставихме едно пликче с пари. Единствено с това можехме да се отблагодарим за тяхното гостоприемство.

Щом излезнахме от двора, попаднахме отново на суровия друм. Небето беше оловно, реката също, планините ръждиви. Тъкмо когато подминавахме две девойки, които си пазеха страх, клечайки с ококорени очи, от последната къща изскочи униформен и ни извика  – „Идите сьюда!“. Беше милитсаи (милиционер). Младежът явно ни чакаше цяла сутрин да се появим на пътя, за да ни запише в мърлявия тефтер. Мълвата за нашето идване беше минала оттук още вчера и сега сигурно вече беше далеч напред. Цялата формалност ни отне тютюн време.

Пуф-паф, все по-навътре навлизахме в планината. Докато се носехме покрай Бартанг към следващия кишлак Разуч, ще ви разкажа нещо. Бях си измислил система на каране. Не става въпрос с кой крак първо стъпвам на педала (преди години една мацка ми скъса нервите да ме пита с кой крак тръгвам, било важно), а за това как се борих сутрин с леката досада от тръгването. Значи, бях си разделил началото на 5 км. Впервах поглед в „кoмпютъра” и почвах да следя километража – 9-10 км/ч – означаваше 30-40 минути „копане”. После виждах, че съм изминал 3.1 км от началото и си казвах, „О, ето остават още 1.9 км до петте…” . Честно казано, бързо забравях да следя сменящите се числа,  щото се разсейвах по чукарите и по… пастирките.

Пастирките в Памир са „мамата си трака” . Тези самодиви ги срещнахме между две села, които май ги нямаше на картата или… ама нейсе. Чудя се, как да ви ги опиша, за да разберете защо така изведнъж се появиха… но тук ще ми помогне Стоенча, който беше „…запленен от дивата им красота. От синьо-зелените им очи, които направо те пронизват, от дългите, вплетени на плитка каносани коси, и от грацията им на пантери”. Истински туш! От вълнение изправихме един–два завоя. Макар че ако сега срещнете Явор в София и го питате за тях, ще ви отсвири, „…тея пък к’ви беха?!”

Така, докато още някои от нас въздишахме по памирските феиq стигнахме кишлака Разуч. Селото беше кацнало върху една каменна „порта”, която притискаше реката. От едната й страна Бартанг се беше разлял нашироко, от другата излизаше с грохот. От една страна, разучани бяха превърнали селото си в цветна градина, както навсякъде в Памир – кайсиеви дървета, цветя, зеленчуци, пшеница – а от друга, бяха пълни темерути. Нашата единствена спирка тук беше естествено смесеният магазин. Подпряли бяхме колелата на стената и набивахме разни „печенье” (бисквити) с вишнев сок, а срещу нас кой седнал, кой прав, се бяха наредили мало и големо и дума не обелваше. Не е редно ние да ги питаме откъде са, нали?! Още повече с пълна уста. В крайна сметка черпихме дечурлигата с бонбони и живо по здраво си продължихме по пътя.

Веднага след кишлака навлезнахме в един доста труден участък. Явно пътят беше прокаран наскоро, прорязвайки един огромен сипей, защото такава каменоломна не бяхме виждали досега. Как не нарязахме гумите, не знам! Започна едно истинско родео – задниците на колелата и багажниците започнаха заплашително да се усукват. Спирачките не ги пипахме, за да не забодем нос напред или да паднем странично. Само въртяхме яростно педалите и балансирахме с тяло. С няколко серпентини слезнахме на един пясъчен нанос на реката. И тук нямаше милост. На места пътят беше добре трамбован и се движехме с лекота до момента, в който не попадахме на „плаващ” участък и веднага се почваха пируетите. Голямо окопаване падна.

Късният следобед достигнахме кишлака Басид. Още първия човек, когото спряхме да питаме за магазина, ни покани у тях. Ние веднага приехме. Ще си кажете, добре бе, вие само по хората одите да спите и ядете, все едно сте на „екскурзионно летуване”! Вярно е! Лято ли е, лято е! На екскурзия ли сме, почти! Причината беше друга – в къщата имаше рожден ден. Може ли да се пропусне такъв празник, и то в Памир?! Не!

„…гледай, кво станаа, малей, кво станаа …” (ъпсурт)

Програмата, както винаги започна много плавно. Запознахме се с главата на семейството и неговите синове, снахи и внуци. Кой беше рожденикът, така и не разбрахме до края на вечерта. Но това едва ли имаше някакво значение. Още от самото начало научихме, че нашият квартет е отседнал в най-старата къща в селото – на над 200 години – а дали не беше и в целия Памир? Хм, и това не помня! Като гости нас ни настаниха в по-новата част, която беше само на… години. Домакините започнаха да носят чай, лепьошка, бонбони. Стана лаф. Стаята се изпълни с любопитни съседи. Главата на фамилията се беше почерпил бая и  завалията току прелиташе от стая в стая и ни питаше завалено, „Ну, все нормално, ребьята?” Ъхъ!

От един момент нататък настана голяма суматоха. Стуци отвори дума за свирене, за българската и памирската народна музика. И младежите наизвадиха джъмбета и акордеон, Стуци пък измъкна един „бръмбъзък”. И се почна едно надсвирване, едни ритмични и мелодични пасове, българска ръченица с памирска песен. Импровизация, истински джем-сешън. Отвори се глътка. Извадихме водката, те пък отговориха с много благо домашно винце – истински елексир. Хората в Памир правят вино на 2500 метра! Обстановката се нажежи още повече от ритмите. Както у нас, така и тук, празникът не мина без кютек. На финала дойде местният певец, който ни закова с една сърцераздирателна любовна песен.

Накрая, въпреки усилията да ни накарат да отидем при рожденника да танцуваме и пеем (а, дали не казаха, да „пием и да пеем”, хайде де?!) – имало и девочки – ние вежливо отклонихме поканата и си легнахме. Лека нощ.