Велоекспедиция Памир 2008: Душанбе – Тавилдара

Как се става в 8 часа сутринта? Трудно. В един момент в стаята нахлу Давлат с бодрото „Ну, как ребята, хорошо спали?“. И на лицето му моментално светна една усмивчица щом съзря “печалния” ни вид. От нас отговор не последва или по-скоро не го чух, защото в главите ни гърмяха камбани и корабни сирени. Все пак успяхме да развържем “кънките” и след половин час вече редяхме колелата в каросерията на колата.

За да преодолеем 225 км до Памир наехме пикапа на Алик – ветеран от Афганистан, ранен във войната. Той щеше да ни откара до началната точка на нашия маршрут, градчето Тавилдара. Алик се беше отправил към Памир да благодари на Всевишния, че го беше изцерил от болката в гърба.

Доста зор видяхме с подреждането на багажа – освен нашите партакеши (колела, дисаги) чичо Алик също се беше натоварил допълнително с разни кашони, торби с моторно масло и чували с “болгарский перец” –  българската чушка е нещо като емблема на България за местните хора, заедно с цигарите „Стюардеса“, „БТ“, конякът „Слънчев бряг“ и още куп соц-спомени. В крайна сметка всичко беше подредено и привързано внимателно, всички кьошета бяха плътно фугирани и бяхме готови да потеглим. Сбогувахме се с Давлат, той ни пожела “хорошого пути”, ние “всего доброго”.

Оказа се, че освен нас и Алик, в колата щеше да ни прави компания още един чичо, макар че по договорка колата я наемахме само за нас, но… За наша радост само за малко. Радост, защото чичката за краткото време, в което пътувахме заедно, “купи и продаде” всичко по нас.

И така, посока Памир. Първа, втора, трета, пета и колата “запя” по новия китайски друм. Хубаво, но чичо Алик почна да ни пита „А сега къде, тука накъде?“. Човекът си призна, че бил ходил натам много отдавна и малко му се губели ориентирите.  Е, ние проявихме разбиране, все пак пътищата се строяха от китайци, а никой не чете китайски, но пък пътната информация е дело на местната власт. Липсата на знаци като че ли се компесираше от постоянното присъствие на катаджии. Таджикското КАТ кибичеше почти на всеки километър. Току минехме километър-два и ни спираха. И това се повтори още дузина пъти. В един момент явно на бай Алик това му дойде прекалено и натисна газта. Пикапът се понесе бясно, сред хълмове и нивя, през кишлаци и чойхани и здраво хванали дръжките на вратите, инстинктивно натискахме спирачки. Е, голямата спирачка не закъсня! Алик влетя в едно село с над 80 км/ч и на следващия завой “изгоря”. Другарят милиционер директно му взе шофьорската книжка. След 3 цигари време, Алик се върна при нас, червен и бесен, кълнейки всичко. И тръгна бавно.

Иначе Алик беше ерудиран човек, разказа ни, че по време на войната бил преводач в Афганистан на страната на “советите”. Говореше с голямо уважение за афганците – колко храбър народ били те и как се биели с косери в началото срещу… абе, да не навлизаме в политиката. Честно казано, голяма част от монолозите ги отнесе и чу Стуци, защото той седеше на предната седалка. Ние отзад дремехме и зяпахме пейзажите. Една от Аликовите мъдрости, която научихме пътем, беше „Пътешествието е главоблъсканица, главоблъсканицата е пътешествие!“. Да ви го напиша ли на руски? Аре, некой друг път!

В град Гарм китайският асфалт свърши. И започна таджикският друм – прашен, разбит, каменист път, виещ през главозамайващи дерета, на дъното на които гърмяха големи сиво-кафяви реки.

Дойде време за обяд. Спряхме при една “ошхана” – самото име говори, че става дума за крайпътно заведение. Тук, а и по време на цялото ни пътуване менюто обикновено ни се състоеше от “суп” или “шорба” – нещо като телешко варено, но с жилаво овнешко месо, лепьошка –  вид хляб, зелен или черен чай, шашлик, салатка от доматки и краставички и, където можеше, пиво. Горе – долу почти навсякъде в Памир, с някои изключения, срещахме този асортимент.  За да не ви губя времето с разни манджи, да ви разкажа защо се спрях на това. Обикновено местните хора ядяха на специално издигнати одаи, покрити с възглавници и килими. Та значи, на една такава поста се бяха излегнали трима кротко попръцкващи чичковци, които си играеха с телефоните. В един момент до нас започнаха да долитат, меко казано, “страстни звуци”. За миг се спогледахме и открихме, че симпатягите зяпат п-порно! Ох, ах, ех! Я по-добре да си довършим супата. Междувременно, докато облизвахме лъжиците, по стената издефилира един нежнобял скорпион.

Пътят ни продължи отново по прашната магистрала. Температурата навън и в колата не беше много различна. От седенето започнахме да се отпускаме. Пейзажът не се беше  променил от 100 км – все същите сиви планини, бозави реки и тук-там някое хилаво дръвче. Нещо май се сдухваме, а?! Ще видим.

Най-накрая Тавилдара. Преди да преминем по моста над лудата река Обихингоб, спряхме да си купим бензин за нашата походна печка. Бензиностанцията представляваше стара газка – бензиновоз, от която с кофи се наливаше течноста спрямо заявките. Нашата беше скромна – 3 литра. На въпроса на Явор какъв бензин имат, бензинджията му отвърна „Самый лучьшей!“. Е, сипи тогава от зелената кофа.

Оказа се, че мостът, който ни трябва, отстои на още 4 км нагоре по течението на реката. Алик се съгласи да ни закара дотам, като пътем забърса и една негова роднина с дъщеря й. Ние като кавалери отстъпихме веднага предната седалка на дамите и се фугирахме отзад.

Най-сетне, ето го и мостът. Разтоварихме бързо багажа и се сбогувахме с бай Алик. Най-сетне сами. Сами, ама друг път! Докато сглобявахме колелата, от храстите изскочиха известно количество младежи, които веднага се лепнаха на метър от нас и с любопитство регистрираха всяко наше движение. Все пак един от тях се осмели да ни заговори. След като научи откъде сме, момчето ни предложи да преспим у тях. Ние възпитано отклонихме поканата  и обяснихме, че предпочитаме да бивакуваме на открито. Той пак предложи, ние пак отказахме и за да не се повтори поканата, решихме да го черпим с ракия. Момчето, тоест младежът, той беше на двайсет и кусур години, пое шишето, попита ни какво е това, ние го насърчихме, пробвай, пробвай, той отпи и … облещи очи! Но това е алкохол! Е, да де, българска сливова ракия, в хор му отвърнахме ухилени. Аз ние пия алкохол, аз съм мюсюманин, рече той. Опаа брадчед, извинявай! Потънахме в земята от срам.

След този резил, дадохме задна, събрахме си партакешите и се изнизахме като блатен газ да търсим сгодно място за бивак. Не минахме и 300 метра и намерихме една полянка, готова да ни приюти. Е, вече бяхме сами.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>