Велоекспедиция Памир 2008: Душанбе

Хуш омадед, Точикистон (Добре дошли в Таджикистан)! Как се озовахме в списъка с ВИП персоните е друга история, която започна още от България. Може да се каже, че Съдбата отново имаше пръст в това. С течение на подготовката стана ясно, че близък приятел на семейството на Стуци работи в Киргизстан и Таджикистан, а и познава много добре района на Памир.  Направихме среща, от която си тръгнахме  със Стуци като попарени. Човекът направо ни посъветва да не си “играем с огъня”, че сме избрали грешна дестинация, че там в един момент нещата могли да се обърнат срещу нас и още дузина доводи против. В крайна сметка обеща да съдейства за логистиката на таджикска земя – транспорт и настаняване.

Така се оказахме във вип-залата на летище Душанбе, където ни очакваше Давлат, нашата свръзка. Беше време да си припомним знанията по руски език. След като попълнихме някакви документи настана голямото чакане. От 3.40 часа до 6.45 часа висяхме, някои спаха, висяхме, пушехме и така още няколко пъти, докато се доберем до багажа. Беше съмнало, когато прекрачихме прага на СИП залата.

Отвън заварихме един булюк милиционери, които ту се строяваха, ту се разпръсваха. Видимо някои от тях бяха доста изморени и отегчени, щото след всяка команда на онбашията сядаха по пейките да отдъхнат. Униформите на ”мицифайките” завършваха с невероятни фуражки, които имаха вид на нещо средно между фруктиера и масичка за бонзай. Научихме, че всички тези маневри са заради предстоящото заминаване на Президента на Таджикистан за откриването на Олимпийските игри в Пекин. А през това време, ние висяхме с четири кашона “пълни с оръжие” и чакахме “президенто” и никой не се сещаше да ни провери. Тук явно се живее лежерно.

С помощта на Давлат наехме едно китайско миниванче, натоварихме “арсенала” и отпрашихме към хотела. А, хотелът, дорогие друзья! Хотелът, той…! Мама миа! Високи зидове, метални порти, добре поддържана градина, фасада с колонада, интериор с драперии, тежки завеси в розово и светло синьо, червени пътеки и килими, всичко лукс категория! Само дето не ни посрещна Пабло Ескобар на стълбището! Питахме се, ние тука какво правиме? Но това нямаше никакво значение, защото бяхме каталясали и веднага се ориентирахме към спрягане на глагола “спя”.

За да продължа разказа обаче, трябваше да станем. Това ни костваше големи усилия. Кашоните с колелата бяха зарязани на двора, а между нас и тях стоеше една много “сериозна” преграда – “не-човешката” жега! Щом излазихме навън, настана пълна дезорганизация в иначе “стройните” ни редици. Започна едно почесване, едно подритване на кашоните, някакви фасони, бъркане в носа, едно размотаване до момента, в който не си поръчахме пиво, местно таджикско пиво. С “изненада” установихме как изведнъж в ръката на Стуци се появи предното му калело, Явор извади чифт педали, Стоянчо пък си откри седалката и работата ни погълна – винтчета, помпи, шестограни, багажници, кормила и така кротко, без много шум, конструирахме наново колелата. Можело значи.

Дойде време Давлат да ни разходи из града. Въпреки жегата, Душанбе ни се стори приятен град – доста зелен, всички улици бяха старателно залесени, градинките добре поддържани, и беше чисто. Трафикът може да се опише като почти никакъв. Автопаркът се състоеше основно от познатите ни руски марки – ВАЗ, Волга, Москвич, ГАЗ, УАЗ, КАМАЗ. В движение бяха и много “японци” и “германци”. Правеше впечатление наличието на някакви китайски бангии, които приличаха на изправени кибритени кутийки с колела.

Първата ни спирка беше Пазарът. На входа му извършихме действието обмен на валута. Тук веднага се залепиха някакви кибици да ни гледат в ръцете и аха да има плющене по голи вратове. Това балканците сме много ербап хора.

Пазарът беше изключително пъстър откъм “миризми” и цветове. Изключителното изобилие на ядки и сушени плодове направо ни обърка, нито знаехме какво да купим, нито от кое да изберем. Трудно ми е да опиша разнообразието от плодове и зеленчуци, и всичко местно производство. Виж, месото беше друга поста, виси на едни куки, и се чудиш дали не е зрителна измама движението на плешката или мухите играят ролята на 3D анимация. Иначе хората купуват.

Направи ни, също  впечатление, че народът масово клечи. Питахме се след това, дали това не е някакъв вид гимнастика за ставите.

Вече с пълни джобове, програмата ни продължи с обиколка на града. Но от кола! Така видяхме фасадата на Операта, Президенството, две–три кръстовища и спряхме пред Арката на Исмаил Сомони –  Бащата на Нацията. Това е владетелят, който обединил през 10 век в една държава цяла Централна Азия. До паметника имаше термометър, който отчиташе 40°С. О, хайде на сянка!

С това културната ни програма приключи. И започна падението. Содома и Гомора! Отсега искам да кажа, че бяхме “невинни”. Всичко започна с една квартална кръчма, където сервираха “свежа” или, както ние я знаем, прясна бира – една улица ни делеше от фабриката. Като прибавим към това и местните мезета, сушена риба и крут – вид много твърдо и солено сирене – и веселбата беше готова. Не знам дали е редно да го пиша, но нашият приятел Давлат покани… една “много близка” своя приятелка. Така се срещнахме с Шехерезада – восточна красавица, персонаж от “1001 нощи”, от появата на която ние хептен омекнахме. Историята ни продължи след това и в един “ресторан” с жива музика, където нещата още повече се “сгъстиха” – Стоянчоо, Стоянчоу! Вече в хотела, квартета ни си спретна едно нашенско “скандалче” или ще използвам по-мекото, организирахме си “буря в чаша вода”. Иначе, изпихме всичко до дъно. И си легнахме да го кажем,  кротко. Ей, това българите сме… абе, няма такова племе!