Каквото и да напиша за това състезание, то неминуемо ще е обвързано с гледната точка на участник, макар и в „най-мързеливата“ категория – щафетите. А след 4 години като страничен наблюдател, в някои от които правех и по 1-2 нощни обиколки за удоволствие, мога да ви уверя, че нещата изглеждат съвсем различно, когато си получил подпис на контролата и часовникът отброява минутите, след които ще получиш втори такъв, маркиращ завършването на една обиколка. Час след час, от 13:00 до 13:00…
Впечатленията ми, настроенията ми, оценките ми – всичко това все още е разбъркано както звездите по небосклона в лятната нощ на 10 срещу 11 септември. Не че ги погледнах изобщо тогава, но съм сигурен, че ги е имало и всяка от тях е проблясвала, както сега отделни спомени от тези 24 часа напират да се материализират в изречения, опитващи се да опишат преживяването. Няма да могат! Та нима някой може да опише опише вселената от емоции, които те връхлитат по време на 24-часовия маратон? Удоволствие, амбиция, хъс, умора, болка, себераздаване, предпазливост, сън, събуждане, мотивация, другарство, удовлетворение, разочарование, борба, глад… х24…х60… И както светлите точки по небето са групирани в съзвездия, така и аз ще се опитам да обединя хаотичните спомени в няколко части, които няма да образуват точно порядък (още по-малко хронологичен), но поне ще придадат привидно някаква структура на статията.
Отстрани…
…е лесно. И интересно! Хората въртят обиколки, в челото се заформят интриги, за по-задните позиции също има борба. Повечето участници винаги изглеждат засмяни и доволни на контролните постове, сякаш нищо не им тежи. Хората на въпросните постове по правило са засмяни и шегаджийски настроени и винаги готови да ти предложат чай, вода или нещо дребно за подкрепление. В тоя ред на мисли, големите солети, раздавани на горната контрола в 5 ч сутринта, бяха невероятни!
Лагерът около старт-финалната зона е пълно олицетворение на голям купон на открито. Шатри, под които около претрупани от пържоли, салати и чаши с разнообразно съдържание маси са насядали също тъй разнородни хора – едни са шумни и пеят песни, други кротко слушат първите и методично поглъщат питателните гозби, трети са заети с приготвянето на всичко това, четвърти се занимават с децата, пети спят или дремят под слънцето (зависи от частта на денонощието, в която ще погледнете тая шарения).
Като споменах децата… тая година те заслужават внимание повече от всякога, защото бяха десетки. По-малки, по-големи, търчащи, врещящи, повечето задължително със своите малки велосипедчета, препускащи около палатките, падащи, ставащи, изцапани и усмихнати. Наистина е невероятно как тези малки човечета умеят на момента да намират радост и забавление във всичко – в клончето, което е робот, в шишарката, която е бомба, и, разбира се, в своя двуколесен приятел велосипеда. Споменавам всичко това, защото за трети или четвърти път тази година ми прави впечатление как някои от състезанията все повече се превръщат в събитие за цели семейства, които идват и се забавляват – докато мама или татко карат, останалите членове никак не скучаят. В Чипровци например, само седмица по-рано, в детското състезание имаше 28 участници! Ако „Крива спица“ някога решат да добавят покрай маратона и едно детско състезание, контингентът вече е налице. Всичко това ме вълнува, защото просто е хубаво. Защото и странични за спорта хора стават съпричастни и идват, за да си починат и да се разсеят. Защото децата свикват от малки с него и може един ден да се запалят повече и от нас.
Организацията
Тук няма много за казване – перфектна, както винаги! Въпреки някои трудности като липсата на вода и ток, които възникнаха буквално в последния момент, всичко вървеше гладко и стройно. Трасето – страхотно, маркировката – отлична. Предполагам, че най-добрият атестат за добре организирано събитие е когато на участниците не им се е налагало да мислят за друго, освен за карането, а в случая беше точно така.
Дори времето този път бе на страната на „Крива спица“. Всъщност по-добро време не мога изобщо да си представя! Да не би пък влиянието на клуба да е нараснало дотолкова, че да са привлекли за помощници и природните стихии или най-малкото НИМХ на БАН?
Болката
Лесно е отстрани, но в действителност това си е някакъв вид мазохизъм. Нищо общо с нормалното каране! Нищо общо и с нормалните състезания (предполагам), където напънът трае 2-3-4 часа и дотам.
Усмивката върху лицата на участниците при контролите вероятно се дължи на факта, че най-после са слезли от колелото, поне за малко.
При мен болката дойде внезапно – някъде към 20:30 ч – втора смяна, втора обиколка, точно при горната контрола, след като бях изкачил стръмната пътека до нея. Преди да сляза от байка усетих схващането – едновременно и на двата крака. Наложи се друг човек да предаде талона ми на съдията, тъй като аз просто седнах и зачаках да ми мине. Чаках 4 минути, в които разочарован пресмятах колко лесно се губи „спечеленото“ с бързане и напрягане време.
По някое време най-сетне се усетих как трябва да сгъна краката, за да отпусна мускулите им – облекчението дойде, но болката остана в едно латентно състояние. Усещах я при всеки оборот на по-стръмните изкачвания, усещах я и при спускането, където се наложи често да се опирам на седалката, за да облекча мускулите си. А за капак след него започна да се схваща и единия ми прасец.
Болка имаше и по време на първата обиколка и то без да броя каръшкото падане на старта, от което се отървах само с леки драскотини. По баира след старта обаче се напънах, защото всички се напъваха, и пулсът ми зазвуча в ушите като ритъм на електронен хард-кор, пуснат от побеснял диджей. Трябваха ми 15 минути след това, за да го успокоя и да постигна дишане, различно от това на санбернар в пустиня. Докато успея обаче, чувствах всяка част от тялото си напрегната до краен предел, дори една тъпа болка зад гръдната кост, сякаш тялото е отесняло за артериите, изпомпващи кръв с максималния си капацитет.
През нощта карах бавно, за да не се завърне болката, но това пък, в комбинация с недостатъчно силното осветление, доведе до друга „болка“ – скуката. Между 3:30 и 6:30 карах повече като зомби…
Всеки участник има своята болка, сигурен съм в това. При някои идва бавно, при други бързо. Постоянна или временна. Дори в задника, ако няма къде другаде (с извинение)!
Удоволствието
Хмм, тук вече е трудно. За мен то е някаква абстракция – има го, но не съм сигурен откъде идва. В повечето случаи източникът му не беше карането на колело! Не и по начина, по който съм свикнал.
И все пак удоволстве има, дори от напъването по баира. Може би по-точната дума е удовлетворение. Облян в пот, запъхтян, в първите обиколки бях доволен от това, че поддържам доста добро (за мен) темпо – става ти такова едно… предизвикателно. Поставяш си цел – да стигнеш контролата за по-малко от половин час, така ще завършиш обиколката за по-малко от цял. Гониш целта и карането е само път към нея, респективно и удовлетворението идва от постигане на целта, а не от самото каране.
Единственото изключение, когато кефът идваше от самото каране, бяха спусканията и то не всички. Първата, втората и последната обиколка. Особено последната – тогава нямаше останали тайни по пътеката, а мотивацията ми бе да спечеля колкото мога повече време надолу, тъй като нагоре нямаше вече шанс да го направя.
Но дори и в тази последна обиколка, в това страхотно спускане, концентрацията бе на преден план, така че източникът на удоволствие от това състезание е другаде, не е в карането. Най-лесно ми е да приема, че е в предизвикателството, в споделеното усилие (не забравяйте, бях в щафета), ако щете и в облекчението след края на мъките, когато сваляш потната какса и мократа фланела, ядеш като невидял каквото ти се изпречи и влизаш в лоното на нормалните житейски радости, изпълнил дълга, който сам по някаква причина си си навлякъл.
Странно е, абстрактно е, но ми хареса и вече кроя планове за догодина. И не само аз!
Тактика и страгетия
Всъщност една от причините за момента всички в нашия отбор да говорим за повторно участие догодина е желанието да отстраним грешките, които допуснахме при това първо участие. Макар че единствената реална цел, която си бяхме поставили, бе да не сме последни, можехме да се справим и по-добре. Дори мястото в класирането няма значение, но броят обиколки има. Догодина искаме да направим повече!
24-часовият маратон вероятно е състезанието, изискващо най-внимателно планиране и премисляне, както и опит. Нещата трудно стават от първи път, а за всеки от нас (тъй като по правило страним с всички сили от състезателното каране) това бе първо или второ състезание. Затова никак не е учудващо, че допуснахме грешки.
Най-голямата бе решението (взето предварително, още в София) да караме по план, при който всеки да прави по две обиколки. Основната идея беше по този начин да имаме повече време за сън през нощта, ориентировъчно по 5-6 часа на човек. Изхождахме също така от факта, че каранията ни за удоволствие най-често са около 20-30 км, така че би трябвало две обиколки да са оптимални като дистанция и натоварване. Хубав план, но недооценихме няколко неща: първо, 22 км с високо (за мен) темпо и без никаква почивка се оказаха несравними с което и да е каране за удоволствие (дори и при най-интензивните такива почивки от по няколко минути има поне по една на час) – за повечето членове на отбора втората обиколка, особено след средата, се превръщаше в малко мъчение; и второ, за качествен сън в рамките на лагера трудно можеше да става дума – аз лично постигнах само нещо като полусън и то за не повече от два часа. Така се оказа, че цялата ни стратегия е далеч от оптималнатаото и доведе до натрупване на умора, вместо до по-качествена почивка между обиколките.
Николай Коев – 20 обиколки и второ място в категория соло мъже
И ако такова е положението при щафетите, какво ли е при соло категориите? Там възстановяването и почивките придобиват още по-голямо значение, а също и поддържането на тънкия баланс между издръжливост и изтощение.
Сила, воля и издръжливост
С последния абзац от предишната част правя мост към соло категориите, защото хората в тях не са хора! Макар в нормалния живот да изглеждат и да се държат като хора, в това състезание те са нещо друго.
Макар че статистика от типа на 20 обиколки, 220 км, 8000 м денивелация звучи достатъчно респектиращо (да не кажа направо стряскащо!) сама по себе си, след едва 6 обиколки по трасето мога да кажа, че изобщо нямам идея как го правят това соло играчите. Ненормална работа!
И не е въпросът само във физическата издръжливост, макар че тя ми се струва най-трудното. Здрава психика също е нужна, за да поддържа мотивацията и концентрацията.
Христина Козарева и Дамян Калагларски
Разбирам напълно защо „Крива спица“ смятат соло категориите за „истински“, а щафетите за „развлекателни“. Тази година имаше две много силни щафети, но борба за първото място нямаше, чак за третото се появи конкуренция. Предишни години обаче сме наблюдавали люти битки между отборите от по четирима души. А дори и без такива, постижение от типа на 28 обиколки, какъвто е резултатът на „Зарата – Розова долина“ тази година, кара хората да цъкат с език. Но във всички случаи при щафетите карането е спортно, състезателно, оспорвано, но дотам. Участниците имат време да си починат, има кой да ги замести, ако излязат от строя. Не подценявам нуждата от стратегия и възстановяване между отделните смени, но и не мога да ги сравнявам с другото – мъчителното, изтощително и почти постоянно каране в рамките на 24 часа. То е просто нещо друго – нещо, за което дори не мога да говоря от личен опит, а и не искам (засега). Предполагам, че най-важното качество там е волята – тя вероятно отключва скритите запаси и от сила и издръжливост, които демонстрират тези нечовеци.
Екипировката
Тя е друг много важен аспект – лично аз го подцених, поне по отношение на осветлението. Не че съм карал на тъмно, но за спокойно каране в нощта е необходим хубав специализиран велосипеден фар, а не други източници, пригодени за целта. Признавам си, досвидя ми се да си купувам такъв само заради едно състезание, но за догодина явно ще трябва. И за да го оправдая, ще тренирам поне няколко нощни карания преди маратона. 😉
За щастие този път не се наложи тестване на водоустойчиви дрехи, термобельо и т.н., но това е по-скоро късмет.
Един от най-драматичните обрати в състезанието в категория „соло мъже“ възникна заради технически проблем. Христо Статков, който по това време водеше и бе един от фаворитите в тази група, изведнъж се оказа с въздух в предната спирачка, до степен, че да не може да я ползва безопасно. Нищо изключително няма в подобен проблем, но когато въпросът опря до евентуалното й обезвъздушаване, никой в лагера не се нае да го направи в полеви условия (а опитни механици не липсваха!), просто защото компонентите на Ицо са доста екзотични и можеше проблемът да стане още по-голям. Ирония на съдбата, както се казва – байкът на Христо е лек, здрав и красив, по принцип е идеалното оръжие за това състезание, но когато някой от супер-леките и редки компоненти в него откаже, проблемът може да стане неочаквано голям. В крайна сметка се намериха хора, които да услужат на Христо с друга спирачка – всъщност се наложиха поне 2-3 опита, преди да се стигне до успех, но това го лиши от шансовете за челно място.
Класирането
За мен то не беше особено важно, но все пак е хубаво да има и една част от статията, в която да погледна като спортен репортер към състезанието.
Дами и господа, Васил Рачев от КК „Сините камъни“ направи забележителните 20 обиколки по трасето и, както могат да потвърдят всички наблюдатели, усмивката му всеки път бе като на децата, които играеха наоколо. Николай Коев от „Исполин“ също завъртя трасето цели 20 пъти, само че му отне повече време – от друга страна, моля да се има предвид, че в нормалните състезания Николай е в категория ветерани – дай Боже всекиму толкова сила и воля след надвишаването на 35 години! Трети в категория соло мъже остана Христо Смилков с 19 обиколки.
При жените Таня Тодорова (Крива спица) постигна победа с 12 обиколки. Още четири дами се изправиха пред предизвикателството – Адриана Станкова е втора с 11 обиколки, а Гергана Толева трета – с 9.
При соло отборите борбата за първото място също бе сериозна. Цветомир Младенов и Светлин Панчев срещнаха сериозен конкурент в лицето на Христина Козарева и Дамян Калагларски. В крайна сметка и двата отбора завършиха с 15 обиколки в актива си, но Цветомир и Светлин бяха по-бързи. Христина Козарева на практика направи най-много обиколки сред жените, участвали в 24-часовия маратон тази година (ако ги извадим извън състезателните категории). Трети при соло отборите са Кирил Найденов и Спас Василев.
При щафетите, както ви съобщихме още в дневника на живо от събитието, отборът „Зарата – Розова долина“ с участието на Тодор Ангелов завърши на първо място с внушителните 28 обиколки. Техен е и рекордът за най-бърза обиколка – 36 минути! На второ място е другият отбор на „Зарата“, с 25 обиколки. Трети, след оспорвана битка с бръмбари-корояди и с претрупани от салати и мезета маси, завърши щафетата на „Щуркур Байк Тийм София Уест“.
Пълното красиране можете да видите тук (позволих си да го копирам от сайта на „Крива спица“, тъй като не съм сигурен, че актуалността на връзката ще се запази дълго време):
Всичко е за забавление…
Спомням си съвсем ясно следния момент: късен следобед, полуизлегнал съм се в платнения стол под шатрата. Около мен играят деца и се забавляват геройски. Тучо Чучо (Емо Шукадаров от Щуркур) седи на масата – не си спомням дали хапваше нещо или просто си говореше с компанията. По едно време по пътя се зададе Савин – пак от техния отбор. Тучо то видя и скокна с широка усмивка и възглас „Ейй, то е моят ред, бе!“. Грабна каската, колелото и затърча към шатрата на контролата, където трябваше да поеме щафетата. 45 минути по-късно Емо отново бе при нас – целият облян в пот, но въпреки това освежен, а усмивката му бе станала още по-широка. Доволен до немай къде! Не знам дали той изобщо почувства умора в рамките на тези 24 часа – едва ли. Но не това бе причината да чуваме смеха му постоянно. И не беше само неговият. В крайна сметка всички участници, независимо през какво преминаха в рамките на тези 24 часа, завършиха маратона с усмивка и с приятелско сбогуване, за да се видят отново най-късно догодина по същото време.
