Има места, покрай които често минаваме, за които сме слушали безброй пъти, на които знаем, че искаме да отидем на всяка цена, и въпреки това все не успяваме да се организираме, макар да не се изисква кой знае какво. За мен такова място до скоро бяха Враца и Врачанския Балкан с неговите технични пътеки, отвесни скали, спиращи дъха панорами и корави карачи. Бях се доближавал до изкушенията, които се крият там, бях гледал купища снимки и бях цъкал с език, но не бях карал. Затова състезанието, наречено Велорали „…из Врачански Балкан“, се оказа златната възможност за мен да захвърля всички оправдания и да отида да „поработя“.
Грехота е в такъв хубав за каране район да няма някакво организирано събитие – вероятно това са си мислели Емо и Иван, които се нагърбиха с осъществяването на тази своя идея за състезание от типа велорали по баирите над родния град, първата подобна проява там. А баирите над Враца са такива, че никак не са за хора със слаба подготовка – в този ред на мисли сглобяването на маршрут, който да се хареса на напредналите едва ли е трудно, но ако трябва да е подходящ и за хора с по-любителски нагласи, които също да имат шанса да се докоснат до хубостите на природния парк „Врачански Балкан“, тогава вече става малко по-сложно. В това отношение резултатът от усилията на организаторите бе трасе, което във физическо отношение бе трудно със своите 1500 м денивелация за 32 км, а в техническо бе предизвикателно, но без да е прекалено трудно.
Всъщност аз не карах цялото трасе – нито нагоре, нито надолу. Както обикновено на такива състезания стартирах по-рано от участниците, след това имаше място, където по един и същи път се минаваше два пъти в различна посока и именно там си спестих втората, високопланинска част на трасето и се спуснах директно към с. Згориград. Така че мога да съдя за трудността само по умората, натрупана при този съкратен вариант, а тя не беше малко, така че състезателите със сигурност още доста са се поизпотили, въпреки прохладното време под надвисналите сиви облаци.
Като цяло, ако трябва да обобщя – поради личните ми предпочитания към определен тип пътеки и терени, маршрутът из Врачанския Балкан ми се стори един от най-добрите, които някога съм виждал в българско състезание. Първата част от изкачването бе по пътека и то в продължение на няколко километра. Тя се извиваше на широки серпентини над града, разкривайки все по-широк изглед към него, след което излязохме по откритите билни части и продължихме по черни пътища, предимно нагоре, оглеждайки се към върховете наоколо, забулени в облаци и мъгла.
Тази първа част създаде страхотно усещане за всеки, който обича пътеките повече от всичко друго, но преодоляването й без слизане от велосипеда бе трудно и предизвикателно – ронливи камъни и грапава каменна основа причакваха състезателите точно в най-стръмните участъци и в широките серпентини.
На някои места пътеката бе изсечена директно в скалите – чудесно за снимки, но не съвсем лесно за каране, особено с понатежали крака от предхождащите няколко километра и няколкостотин метра по вертикал.
Затова спирането за поглед към града и равнината стана все по-често упражнение за хората, които бяха дошли на туристически излет, а не да гонят резултати.
Що се отнася до тези, които имаха сила в краката да се надбягват с времето, Уоутър Клепе (Vivelo) съвсем очаквано се появи пръв по пътеката и дори имаше сила да покара на задна гума… Преди състезанието белгиецът ми каза на шега, че смята да направи две обиколки по трасето, ако му остане време. След състезанието ми сподели, че при първото изкачване нарочно е пестял сили, за да реализира евентуално тази своя шеговита идея. А какво стана по време на самото състезание?
Превъртаме лентата час и малко напред, когато вече бях достигнал откритите части и се размотавах по билото, снимайки някои от последните участници, с които непрекъснато сменяхме местата си на опашката. По едно време чух шум на бързо каращ по баира човек зад мен, обърнах се и видях червения екип на Уоутър, който напредваше с бодро темпо, правейки втора обиколка. Това определено ми дойде в повече, но набързо разменените реплики разкриха и подробностите. При първата обиколка Уоутър достигнал мястото, където маршрутът е двупосочен. По принцип там трябваше да има контролен пост, поради което организаторите бяха сложили маркировка с ленти само по пътеката надолу (последното спускане), но не и по пътя нагоре към втората част на трасето. За съжаление човекът на поста бе закъснял или организаторите просто бяха подценили скоростта на най-бързите – така или иначе той не е бил на уреченото място, белгиецът видял маркировка само надолу и продължил по нея. След него това направили още десет души – почти всички от клуб „Мамут“, както и няколко други енергични участници – Теодор Петров, Иван Радев, Христо Статков и др. По този начин те съкратили трасето, макар и не по тяхна вина.
Уоутър, Бойко Танчев (Shockblaze) и Борис Киряков (Мамут) бяха първите, които финишираха по този начин в с. Згориград. Разбрали грешката си, те решиха да стартират повторно, за да извъртят целия маршрут. Други от тази злополучна група пък се отправиха обратно нагоре по пътеката, за да продължат оттам, където са се объркали – засякох ги тъкмо в началото на спускането си.
Уоутър, карайки на практика маршрут и половина, цифром и словом 56 км с 2500 м денивелация за 4 часа и половина, завърши някъде около 6-7 място в „общото“ класиране. Това сигурно ще е първият и единствен път, когато успявам да го снимам повече от един път в състезание, по чиито маршрут карам и аз.
За някои други, които участват в състезанията по-скоро като любители, това може би ще е първият и единствен път, когато се качват на подиума, при условие че в надпреварата са участвали Уоутър, Бокича, Фьодор Драголов и т.н. Думите са именно на един от тези призьори – Красимир Великов от С.К.А., който завърши на трето място. Преди него финишираха Цветомир Младенов и победителят Александър Александров (на снимката), който два пъти спука гума по трасето.
Що се отнася до най-бързите, организаторите поднесоха извинения за грешката си и добавиха още една категория в класирането. Макар че времето на завършилите в нея бе измерено по съкратения вариант на трасето, бе ясно, че същите хора биха завършили в същия ред и по целия маршрут, ако не броим възможната недобронамерена намеса на съдбата под формата на падане или спукана гума. Да не говорим, че някои от тях всъщност караха през този ден много повече от всички останали, минавайки втори път по трасето. Така че отделянето и награждаването им в нова категория бе най-логичното решение в тази ситуация.
Цели пет дами преминаха успешно тежкия маршрут, но най-бърза бе Катержина Весели, която на всичкото отгоре караше с велосипед, чиито гуми бяха крайно неподходящи за каменистия и чакълест терен на повечето места. След нея финишираха Петя Пишмишева и Велислава Петрова.
При младежите победител стана Виктор Мирославов, следван от Марек Всели и Виктор Симеонов.
Като оставим настрана горния случай, трасето бе маркирано много добре – ленти имаше на всички разклони, макар и малко тънички, но се виждаха. Поне така беше в частта, която аз карах, но съдейки по мненията на други участници, горе по билото маркировката също е била добра.
Аз лично в средата на пътеката успях да се объркам и да тръгна по друга, повличайки и двама участници след мен, но причината за това не бе в организаторите. Грешната пътека явно е била преградена с лента, но някой преди нас може би не е успял да спре навреме и го е направил в нея… няма как да знам, но тя висеше под формата на две ленти (явно е била скъсана) точно при „входа“, което обикновено се интерпретира като знак, че трябва да се поеме между тях, макар основната пътека очевидно да бе другата. След това имаше стръмен и техничен участък, след който установяването на грешката по GPS апарата вече нямаше значение – на никого не му се връщаше нагоре. В крайна сметка минахме малко по-встрани и излязохме под старта след силни емоции по някои каменисти и технични участъци.
Продължението на основната пътека, както разбрах, също е било в подобен стил – с доста препъни камъни. Като цяло обаче, пътеката не бе трудна, поне в горната част – на мен лично ми достави голямо удоволствие и ми се стори доста разнообразна. Целият маршрут всъщност е отличен за еднодневно каране, което ще се хареса на всеки средно напреднал планински колоездач, така че си струва да изтеглите и съхраните GPS следата от сайта на организаторите.
И ако за първите най-важното е маркировката, то за по-задните редици показаният на снимката елемент от организацията на събитието също имаше особено висока стойност. Изключително вкусни курабии, особено след първото сериозно изкачване!
Въпреки описания проблем с най-бързите и 1-2 дребни гафа в класирането, които бяха оправени при самото награждаване и май пак бяха произлезли от объркванията по трасето, повечето участници останаха доволни от състезанието – особено тези, чиято основна цел бе да покарат из Врачанския Балкан. Това може да се види и в темата във форума, посветена на надпреварата. Всъщност такава бе и основната цел на организаторите, които бяха подпомогнати в начинанието си от община „Враца“, ПП „Врачански Балкан“, Планинската спасителна служба и няколко фирми, свързани с планинското колоездене и туризма, чиито лога можете да видите в сайта на състезанието: http://velo-vr.org/ . Там ще бъде качено и пълното класиране.
Очаквайте скоро и галерия с още снимки от състезанието!
