Национален шампионат по спускане 2010

Спомням си първото (и до скоро единствено) състезание по спускане в Боровец, проведено в далечната вече 2001 г. И тогава то бе национален шампионат, едно от първите събития, което бе отразено в наскоро създадения сайт mtb-bg.hit.bg (някои от вас вероятно все още си спомнят първия ни адрес в интернет). Много може да се каже за онова състезание, за онези години като цяло, за „невероятното качество“ на снимките, заснети на лента с праисторически „Зенит“, чиито светломер никак не работеше, и т.н., и т.н. Целта ми обаче не е да ви връщам трайно в миналото, а да споделя една особеност, която тогава направи усещането за мен по-различно. Всички състезания по спускане, правени дотогава, бяха по туристическите пътеки на Витоша, а през 2001 г. нещата се случиха в рамките на нормално изглеждащ курорт с читав (за времето си) лифт, борови гори около пистата и затова всичко изглеждаше някак различно и по-близко до картината от състезанията за Световната купа, която бяхме виждали по Евроспорт или в чужди списания.


Девет години по-късно Боровец стана първият български зимен курорт, който се сети, че лифтовете могат да се ползват на същия принцип и през лятото, стига да се създадат необходимите условия за планинско колоездене. През юни 2010 г. бе открит маунтин байк парк „Боровец“, включващ две основни трасета за спускане и допълнителни възможности за по-начинаещи колоездачи. Още по-хубавото е, че след откриването му стопаните на байкпарка продължиха да го подобряват, вслушвайки се и в съветите на ползвателите. От друга страна трасетата се поизровиха, поразшириха, показаха се нови линии и след всичко това може да се каже, че курортът става все по-хубаво място за каране (знам, че звучи като реклама, но хубавите начинания винаги заслужават похвала). Затова бе съвсем логично отложеният национален шампионат (по принцип трябва да е в средата на юли) да се проведе именно там.

За да затруднят поне малко редовния контингент спускачи, които цяло лято бяха трамбовали трасето, организаторите бяха преградили някои стари участъци, отваряйки нови и малко по-спънати линии. Имаше и нови елементи (1-2 скока, 1-2 виража, доста прагове в един скоростен преди това участък), но в основата си трасето бе добре познато на всички редовно спускащи се карачи в България. Не че не се променяше всеки ден след минаването на 100 души по 10 пъти… Буквално от сутринта до вечерта се появяваха нови улеи, изскачаха корени, образуваха се бабуни, изтърбушваха се виражи – караше се много и то здраво!

Преди да продължа с хронологията на трите състезателни дни, трябва да отбележа и добрата организация на събитието. „Оперативната дейност“ отново бе движена най-вече от Ram Bikes – удобството на бързия лифт със сигурност ги е улеснило поне малко, но не се мина и без доста труд от тяхна страна. Забавяния в програмата имаше най-вече заради непрекъснато променящото се време, но не бяха големи. Като цяло състезанието премина безпроблемно и неусетно, което свидетелства за добре свършена работа. За маршали бяха наети студенти от НСА – бидейки спортисти, те определено бяха по-съпричастни към случващото се и се ориентираха по-лесно в спецификата на задълженията си. По въпроса за достатъчността им като брой и покритие на трасето винаги може да има спорове, но според мен нямаше никакви сериозни пропуски в това отношение – постовете бяха по-нарядко единствено в участъците, където нямаше опасност да стане сериозна беля. Обезопасяването на трасето също бе добро и повечето падания извън трасето бяха на меко.

По време на тренировките в петък теренът бе сух, дори прашен. Почвата бе мека и гумите потъваха дълбоко, а по-агресивните карачи често оставяха зад себе си облак от прах, без дори да пипат спирачките. Митко Гайдов го демонстрира нагледно в един от новите виражи.

Времето бе предимно облачно (особено в ниската част, горе Слънчо по-често пробиваше), но достатъчно приятно за висене край трасето. Поради това в петък се качих с лифта и заседнах в горната част на трасето, където освен повече слънце, имаше и изобилие от корени.

Скокът над дънера, който при откриването на байкпарка бе затворен, сега бе ключов елемент от трасето. Големият пън пред него вече бе захвърлен встрани, което освобождаваше пространство за дълъг полет и трикове (който ги може). Следваше приземяване на доста полегата попивка и не много лесен плосък завой надясно. Отново Митко Гайдов показва „небрежни“ чупки, докато прелита няколко метра.

На равния участък с калта бяха инсталирани две дървени рампи, които отдалече изглеждаха лесни, докато не видях как една от трите участнички в състезанието, Мария Амзина (Drag) се разби в ръба на попивката, не успявайки да прелети цялото разстояние до нея. Наложи се намеса на ПСС, Мария не можеше да движи ръката си, впоследствие се оказа извадено рамо. Покрай този инцидент разбрах, че и други са имали проблеми на това място, така че явно не бе за подценяване и при липса на увереност бе по-добре да се ползва страничната линия.

В събота бе още по-мъгливо и създаваше впечатление за възможни превалявания, така че настъпи време за долната част от трасето, където гората е гъста и стръмна, а курортът е близо, в случай, че времето се развали трайно. То обаче си стоя без промяна през целия ден. Прахта се бе слегнала малко, но пътеката си оставаше суха и рохкава.

На острия завой със страничен наклон над финала сцеплението бе под въпрос дори и на сухо.

Някои излизаха от трасето дори и във виражите. Как се разминахме с този младеж и аз не знам, а още по-учудващо е, че инстинктивно съм успял и да го снимам!

Финалният скок винаги е добро място за снимане. Обикновено привличаше и най-много кибици – седиш си на тревата и гледаш трикове, продънване на окачвания, почти-човки и други такива волни или неволни изпълнения.

Условията обаче коренно се промениха за квалификацията и финала в неделя, след като през цялата нощ валя. Участниците започнаха да чоплят калта от парчетата на обувките си, да се пързалят по мокрите корени и да се търкалят извън най-острите и спънати завои.

Времето през целия ден бе променливо, от гъста мъгла и дъжд до слънчево в горната част, макар и само за половин час. На моменти трасето почти изсъхваше, само за да го намокри отново следващия дъждец.

На някои места калта бе особено приятна.

А дори от наглед безобидни падания с подхлъзване резултатът понякога бе доста сериозен.

Непредвидимият и подвеждащ терен доведе до много грешки и инциденти, включително при някои от най-бързите участници. При младежите например Ники Стоянов от Drag пропусна напълно неделята, след като се бе контузил при падане предишния ден, а Явор Пейчинов, който през цялото време караше доста стабилно, при финалното спускане отбеляза поне две падания и се прости с надеждите за добро класиране. Надеждата на Ram Bikes при юношите – Богдан Андреев – също не успя да се вреди в топ 3, както и младежите от отбора на Sprint.

Първото място при юношите всъщност бе изненада за всички. Грабна го Севелин Николов, при това не по някаква случайност, а с бързо и прецизно каране в калта и хлъзгавите корени. За момент дори се уплаших, че може да не съм запечатал непознатия за мен победител на снимка, но се намериха една-две – ето го въпросният младеж, който се окичи с титлата „Шампион на България“ в категория юноши:

Оттук нататък ще внимавам да го снимам по-често, защото се надявам това да е едва първото му добро класиране.

Константин Димов (Drag Racing) и Младен Славчев (Чета++) заеха второ и трето място. И двамата карат здраво, имаха добри класирания през целия сезон и напълно заслужено се качиха на подиума.

При жените борбата бе само между Ева Димитрова (Чета++) и Надя Попова (Bike Center), но пък и двете караха „мъжки“ и не се огънаха дори и при влошените условия в неделя. Този път Ева явно бе по-стабилна и уверена – тя даде по-доброто време и в квалификацията, и на финала (където „улучих“ да видя точно момента, в който Надя падна в дълбоката кал на един вираж, а Ева я настигна и задмина).

Хората с твърдаците и този път ме изумиха с карането си. „Четниците“ Стоян Костанев (на снимката горе) и Борис Занков изглеждаха  много бързи в отделните участъци, но след края на финалното спускане се оказаха извън челната тройка (дали са падали, не зная, но е твърде вероятно).

Най-добро време в категория Hardtail записа Теодор Тодоров от Варна (КК „Алекси Николов“). И за него това бе поредния отличен резултат в DH състезанията през 2010 г., част от които той пропусна заради контузия. Тедо спусна тежкото трасе за 5 минути и 5 секунди и за пореден път доказа, че карачът е по-важен от колелото (за сравнение, с такова време той е по-напред от половината мъже и юноши с двойно окачване). Негови подгласници станаха Николай Мирчев и Виктор Цивнев.

При ветераните най-бърз бе Любомир Тодоров (Drag), следван от Добри Добрев и Николай Титев (Ram Bikes). Един от хората с реални шансове за добро класиране в тази категория, Софияди Чакравардая, падна страховито в горната част на трасето (не съм го видял, но ми разказаха) и макар че след това продължи напук на болките, нямаше как да навакса изгубеното в „свестяване“ време.

Така стигаме и до най-сериозната категория – мъжете. И тук имаше няколко много добри карачи, чието финално спускане бе съпроводено от падания, т.е. точно в него не успяха да покажат най-доброто от себе си. Първите двама, за които се сещам, са Иван Колев (Ram Bikes) и Калин Рахнев (Чета++). Така никой не успя да застраши „великолепната тройка“ за 2010 г. – Росен Ковачев (Drag Racing) е новият стар шампион на България, Димитър Гайдов (Ram Bikes) е втори, а съотборникът му Александър Илиев трети. Това са хората, които през целия сезон показаха най-добро каране и най-голямо постоянство в резултатите.

За всеки от тях може да се каже много. Сашо е основният дизайнер на трасето в Боровец, но ако някой си мисли, че познаването на всеки корен му е помогнало, лъже се. Човекът просто си кара бързо – доказа го и в Златица, а и не само.

Митко Гайдов, както обикновено, показа изключително бързо и красиво каране. На квалификацията той бе пръв, при това след падане с удар в гърба, довело до доста страшни симптоми като плюене на кръв. Представяте си в какво състояние е карал на финала, но въпреки това именно неговото време бе второто най-добро за деня. В последните няколко състезания Митко все няма късмет с паданията и не успява да стигне до каране на финала, без да е контузен.

Росен Ковачев бе единственият, който успя да спре хронометъра под 4 минути. И през тази година той бе спускач №1 в България, давайки най-доброто време в почти всички състезания, проведени у нас. Натрупаният в последните години опит и постоянството в карането и тренировките си казват думата, защото, за разлика от „едно време“, Росен кара хем по-бързо, хем по-стабилно, като рядко прави сериозни грешки, падания и т.н. Да му е честита титлата!

Още много снимки, както и коментари към повечето от тях, можете да видите в галерията от състезанието.

Пълното класиране можете да изтеглите в PDF формат ТУК.