През 2009 г. един англичанин, Джеймс Хюс, за пръв път организира в Банско проявата „Път за никъде“. Тогава не успях да присъствам, но за второто издание бях на линия и мога да кажа, че прекарах три чудесни дни в подножието на Пирин.
„Път за никъде“ е едно интересно мероприятие. Макар че бе обявено като състезание (и наистина си беше такова!), то се различаваше от повечето подобни прояви в България, на които съм присъствал. Цялостното усещане бе малко по-особено, като цяло доста по-спокойно и „отпускарско“, ако мога така да се изразя.
Основната причина за това вероятно се крие в отсъствието на най-бързите ни ХС състезатели. Дали заради други ангажименти, (няколко души бяха в Сърбия на Балканско първенство по ХС) дали заради периода на летните почивки, или пък заради това, че Банско е далеч за някои от тях (най-вероятната причина според мен), повечето от силните български карачи не бяха на линия.
За сметка на това обаче имаше доста чужденци – солиден контингент англичани плюс няколко гърци, така че нивото на състезанието в никой случай не беше ниско. Редно е да отбележа и доброто представяне на няколко местни момчета от Банско, които явно имаха добра физическа подготовка, защото успешно се пребориха за предни позиции в класирането.
Но преди да стигнем до резултатите, ще ви разкажа с повече подробности за самата проява. Както споменах, неин основен организатор е англичанинът Джеймс Хюс, който е собственик на хотел „Авалон“ в Банско и живее в България от няколко години, дори вече е научил доста добре езика ни и общува свободно на него. „Път за никъде“ е само част от усилията на Джеймс да популяризира Банско и хотела си като добро място за планинско колоездене. Наред с това той се занимава и с маркиране на маршрути за маунтин байк в района – в това отношение си партнира и с „Искар Тур“ и благодарение на това в хотела можете да намерите чудесна джобна карта с десетина маршрута, нанесени на нея, някои от които са маркирани и физически. Съорганизатори на състезанието бяха и бутилиращата компания „Пирин Спринг“, община Банско, Нацинален парк „Пирин“ и др. А основните помагачи на Джеймс в подготовката на трасето и състезанието бяха група англичани, явно негови приятели.
В пакета бе включена и карта за лифта над Добринище, така че след сутрешното крос-кънтри всеки можеше да отиде и да допълни деня си с няколко спускания под хижа „Безбог“. А за по-мързеливите в градския парк, където бе основния щаб на организаторите, целодневно се предлагаха скара и бира и звучеше музика, подклаждаща приятното и безгрижно настроение.
Точно заради това казах, че състезанието имаше един „отпускарски“ характер. Повечето хора бяха дошли просто да се забавляват, а не непременно да спечелят награда. Всички положиха сериозни усилия в надпреварата, но и в почивката не се представиха зле. Самите награди бяха скромни, но от сърце – затова пък отношението на организаторите към всеки един участник бе като към скъп гост – приветливо и много приятелско.
Проявата бе в двудневен формат, като записването започна още в петък, за да може стартът да бъде даден в събота сутринта. Резултатите от двата дни бяха самостоятелни, трасетата също бяха съвсем различни.
През първия ден участниците караха в полите на Пирин. Започнаха с няколко километра в полето между Банско и Разлог, после се отправиха стръмно нагоре, изкачвайки се до местността Чалин валог, откъдето продължиха в посока Добринище, редувайки изкачвания и спускания. Накрая следваше спускане обратно към Банско, като дължината на целия маршрут бе около 30 км. Най-бързите го преминаха за малко повече от час и половина.
Единственото, което ми направи лошо впечатление през този ден, бе допускането на 2-3 души без каски. Това бяха точно момчетата от Банско. Явно липсата на достатъчно опит у организаторите бе причината за този пропуск, но Джеймс обеща, че догодина този елемент от защитната екипировка ще бъде абсолютно задължителен.
Един от тези юнаци без каска обаче (на горната снимка) смая повечето си съперници, когато седалката му се счупи още в първите километри и до края на състезанието той въртя изправен на педали, като е слизал от велосипеда само 1-2 пъти. Нужно ли е да коментирам какви крака и дробове се изискват за подобно изпитание?
През първия ден няколко души объркаха маршрута и някои от тях посочиха като причина маркировката. Без да съм карал цялото трасе, не мога да дам оценка в тази насока – навсякъде, където минах, имаше достатъчно ясно поставени ленти, а и един от миналогодишните участници сподели, че маркировката е била много по-добра от първото издание и той бе забелязал само един проблемен знак в ниската част, след спускането.
На следващия ден маршрутът бе в съвсем друга посока – до едно възвишение над с. Баня, с отиване и връщане дотам през полето. Караше се само по черни пътища, а дължината бе 27 км. Основното изкачване бе сравнително кратко, но затова пък стръмно, а спускането бе обиколно, диво (караше се по слабо използван път, обрасъл с висока трева и храсти) и доста полегато, с една основна трудност – десетки локви с лепкава кал, които трябваше да бъдат заобикаляни бавно и внимателно.
Този път карах по цялото продължение на маршрута така че мога да коментирам маркировката, а тя бе съвсем добра. На всеки разклон имаше лента, указваща посоката, а на ключовото място, където се отделяше въпросният черен път с калните локви, имаше по две напречни ленти от двете страни на пътя, показващи ясно острия завой надясно. Въпреки тях обаче няколко души успяха да се объркат, продължавайки направо по стръмен и изровен черен път надолу, с което на практика съкратиха трасето. Така на финала се срещнаха две групи състезатели – едните кални, другите чистички. Възникнали са и спорове (да не кажа по-силна дума, все пак не съм присъствал, тъй като още бях по трасето) относно класирането, поради което организаторите поеха вината върху себе си, приемайки, че маркировката е била лоша и решиха този ден да приключи без класиране, т.е. на практика той се оказа несъстезателен. Според мен решението бе добро от гл.т. запазване приятния характер на проявата, но въпреки това смятам, че маркировката си беше наред и грешката не бе на организаторите, а на част от състезателите.
Освен за победителите в различните категории, имаше и допълнителни награди за рожденици, най-млад и най-възрастен участник, както и за най-издръжлив участник (Петър Петров за карането му без седалка през първия ден).
Ето го класирането по групи:
Първа категория <18г.
1. № 3 1.48.09 Роберт Спириев 17г.
2. № 40 2.23.28 Свилен Стоилов 15г.
3. № 54 3.15.05 Андрей Кръстев 14г.
Специална награда: най-млад участник – Велик Константинов 12г.
Втора категория 18г. >< 45г.
1.№ 14 1.35.40 Иван Златев 20г.
2.№ 27 1.41.43 Благовест Дунин 24г.
3.№ 37 1.44.25 Калум Дикинсън 19г.
Специална награда : Петър Петров, завършил без седалка
Най сериозно падане: Тим Коулни, Андрю Бриджес
Трета категория
1№56 1.35.37 Цакирис Сакис 45г.
2.№26 1.59.57 Найджъл Морган 55г.
3.№39 2.07.16 Фил Дикинсън 46г.
Четвърта категоря – жени
1. № 55 2.12.13 Хейзел Балдуин 36 г
2. № 6 2.39.39 Уенди Гловер 41 г
3. № 16 2.48.04 Надя Дамон 37 г
4 № 34 3.06.57 Наташа Сейдж 28 г
Ще завърша репортажа с още няколко снимки, към някои от които съм добавил и кратко описание:
Ден първи – готови за старта! В надпреварата се включиха 54 участници.
Цакирис Сакис от групата на ветераните даде най-доброто време за деня – 1:35 ч.
Склоновете на Пирин бяха отличен фон на състезанието и през двата дни, макар че в неделя бяха скрити в облаци и мараня.
Николай Костадинов от клуб „Зарата“ вече се състезава само за удоволствие, но това не му пречи да демонстрира високо ниво на каране.
Хейзел Балдуин (1-ва при жените) бе една от най-енергичните натури както по трасето, така и извън него.
Един от тези двамата е сбъркал посоката!
Причината гръцкият участник да се връща бе ето този скок, при който телефонът му падна от кормилото. За щастие изгубеното време не беше от голямо значение за него, тъй като Михалис явно бе дошъл с единствената цел да се забавлява максимално.
Отново красиви панорами…
И отново Хейзел на фона на типичен за последните години бански пейзаж. Висока планина, гъсти гори, високо и гъсто застрояване – това ако не е хармония!
Двама от ветераните се изкачват по асфалта след Чалин валог. Вдясно с жълтата фланелка е най-възрастният участник в надпреварата, на когото 65-те години не личаха нито по външност, нито по каране.
Изкачването през втория ден бе стръмно, но не чак толкова, че да попречи на участниците да се усмихват за снимките.
Спускането, както казах, бе малко диво.
Самотното каране в полето между с. Баня и Банско е малко скучно занимание, но по-пряк път до бирата и кебапчетата не беше предвиден.
Обща снимка на повечето от участниците и организаторите. Догодина пак!
