От 29 април до 2 май по трасетата над Сопот вреше и кипеше. Провеждаше се за пореден път състезанието Shambhala Open Cup. Може би си мислите, че щом ми е отнело толкова време да подготвя подробния репортаж за него, ви очаква някакво дълго четиво. Всъщност просто използвах няколко от хубавите пролетни дни за каране, а разказът за това събитие може да бъде сведен само до изречение: беше страхотно, запомнящо се и най-голямото до момента състезание по спускане в България. Е, все пак успях да надвия мързела си, така че ще се опитам да разкажа и малко по-подробно…
Че състезанието в Сопот е най-голямата българска DH/4X надпревара отдавна не е новина. Няма и как да е другояче, при положение че в последните 2-3 години то беше и единствената проява от този тип на родна земя. Почти всички по-активни спускачи в страната традиционно се изсипваха в подбалканското градче, заедно с немалко гости от Русия и по някой и друг румънец, англичанин или македонец – било за да премерят сили, било за да покарат активно няколко дни, попивайки от състезателната атмосфера, или пък просто за да погледат всичко това и да се повеселят край вечерните огньове на поляната.
Тази година обаче нещата потръгнаха по-различно – видяхме три много интересни кръга на шампионата по mini-DH в Пловдив, очаква ни интересно състезание в Златица, в календара на БКС е предвидено провеждане на Национален шампионат, както и на още едно есенно състезание на Витоша. А пък Shambhala Open Cup се превърна в първото българско състезание, включено в календара на Международния колоездачен съюз и носещо точки за световната ранг-листа. По-специално, събитието бе категоризирано като „Клас 2“, за него бе изпратен наблюдаващ комисар от UCI, резултатите от категориите за лицензирани състезатели можете да откриете и в сайта на международната организация заедно с присъдените точки за всяко от първите 25 места.
Благодарение на този „простичък“ факт и на усилията, положени от организаторите (Спортен клуб „Ram Bikes“ и Центъра за екстремни спортове „Шамбала“), нивото на състезанието през 2010 г. се вдигна много отчетливо. Дори и времето бе на тяхна страна – топло и хубаво през всичките 4 дни, поради което нито за миг не се наложи лифтът да бъда спиран, както се случваше предишни години. Основният проблем с маршалите като че ли бе решен – във форума можете да прочетете разнообразни мнения по този въпрос, но на всички места, на които снимах, момчетата и момичетата с жълти жилетки следваха дисциплинирано инструкциите, които бяха получили и при инцидент веднага проверяваха дали състезателят е добре, свирките озвучаваха гората и нещата бяха както трябва. Изнасянето на информацията, записването, спазването на програмата – едва ли има смисъл да изреждам всички елементи на една такава проява, просто ще кажа, че според мен организацията бе на отлично ниво. Единственият проблем дойде точно преди финала – до 14:00 ч в неделя графикът се спазваше с точност почти до минута. Между квалификацията и финалното спускане обаче се получи непредвидена пауза – повече от два часа. Причината за нея бяха технически проблеми с времеизмерването, възникнали вследствие на краткия интервал (30 секунди), през който се спускаха участниците в квалификацията (заради големия брой такива). За щастие организаторите бяха предвидили и второ, паралелно и независимо измерване на времето, за да се подсигурят срещу подобни проблеми и „голямата почивка“ бе продиктувана именно от необходимостта резултатите от двете измервания на всеки състезател да бъдат сравнени, за да се отстранят грешките, възникнали в едната система. Така че, колкото и да бе неприятно за всички, забавянето бе наложително – аз лично не мога да упрекна организаторите за това, че са се постарали да осигурят точност на резултатите. А за догодина съм сигурен, че ще решат и проблемите, причинили дългата пауза. Единствената друга забележка, която може да бъде отправена, е свързана с отменянето на състезанието по траял – явно нямаше организоционен капацитет и за него, но това е разбираемо, при положение че всички сили бяха хвърлени към дисциплините с регистрирани UCI категори – DH и 4X. И ще си позволя да се повторя – според мен състезанието бе организирано много добре, както трябваше да бъде предвид промененото ниво на проявата.
Заради обилното слънце и липсата на дъжд, трасето бе по-сухо и прашно откогато и да било. А заради близо 300-те участници, спускащи се по него, бе и доста изровено. Някои хора разказваха как пътеката се променя дори в рамките на един ден. На мен ми се видя по-добра отвсякога – в някои ключови секции бе по-широка и по-груба отпреди – например след участъка „Каменна река“, а пък той самият бе с променен край, което отваряше съвсем нови линии и правеше преминаването (и паданията) още по-зрелищни. Имаше и нов скок в горната част, малко по-голям от скока над пътя (т.нар. roadgap – него вече поне половината участници го „мятаха“ с кеф) и още по-труден заради дупката между рампата и попивката. Стартът бе свален по-ниско, малко над споменатия скок над пътя – така скъсеното трасе вече изглеждаше с нормална, а не с изтощителна дължина. Може и да пропускам някои нови елементи, но това е защото нито за миг не можех да се разхождам спокойно по пътеката, та да я огледам в детайли.
Около трасето също бе извънредно приятно. Навсякъде виждаш познати физиономии, стотици хора дойдоха да гледат надпреварата, чуваше се и чуждестранна реч. Въпросът опира не само до по-големия брой хора, а и до това, че много от тях бяха дошли защото им е интересно, а не заради роднинска връзка с участниците. Това направи атмосферата около лентите по-истинска от всякога – освен свирките на маршалите се чуваха и окуражителни викове, а при 4-кроса, където традиционно и повечето спускачи влизат в ролята на публика, глъчката бе всеобхватна.
А и състезателите си заслужиха овациите! Те бяха един от най-важните и добри елементи в това състезание. Точките за ранг-листата на UCI „поканиха“ в Сопот участници от 12 държави – България, Русия, Украйна, Румъния, Гърция, Македония, Великобритания, Италия, Чехия, Словакия… Надпреварата наистина стана международна – да не казвам голяма дума, но си мисля, че поне половината от състезателите бяха от други държави. Или поне половината от тези, които правеха впечатление с карането си! Изведнъж се оказах затруднен в преценката си кого да снимам – гледаш някакъв съвсем непознат карач и докато измислиш дали е наш или чужд, дали е „бързак“ или „турист“, той взел, че прелетял покрай теб. А летящите наистина бяха много! Сред чужденците имаше много „машини“ на нивото на нашите най-добри спускачи, което се вижда и от класирането (можете да го изтеглите като PDF файлове за всяка дисциплина и категория от страницата на състезанието). Всъщност чак от резултатите разбрах кой кой е и откъде е, преди това просто виждаш някакви добри и чуваш слухове – за един много бърз италианец, за словаците от отбора на Novatec, за някакъв млад украинец. А в крайна сметка се оказа, че най-бързи бяха англичаните – Бен Бейкър и Робърт Смит се качиха на първо и второ място, чехът Ондрей Барта стана трети в лицензираната DH категория. В категориите DH Open 19+ и DH Open 15-18 също имаше много силни състезатели. При мъжете Павел Фомин от Русия оглави класирането, следван от румънците Сорин Парау и Марко Дан, а при юношите словакът Петер Халаган бе най-бърз, следван от Раду Ханган (Румъния) и Игор Примачек (Украйна). Български състезатели се качиха на подиума в категорията Hardtail (пръв е Борис Занков) и при дамите, където Илинда Евтимова е трета, а най-добро време даде рускинята Виктория Савилова.
Едната от двете снимки на победителя Бен Бейкър, които имам. Направена съвсем случайно, докато британецът заснема трасето с камера от гърдите. Де да знаех, че точно него трябва да следя по-внимателно…
Подобно класиране може би ви изглежда плачевно за българските участници, с Росен Ковачев едва на шесто място и Митко Гайдов на осмо в UCI категорията. Всъщност не е точно така. За съжаление нямах възможност да направя директно сравнение между нашите фаворити и чуждите гости на достатъчно подходящи секции, с изключение на „Каменна река“ при финалното спускане. Чужденците не изглеждаха чувствително по-бързи, но като че ли стояха по-стабилно и сигурно, минаваха с малко повече техника и увереност по трудните линии. В един отделен участък това по-скоро се усеща (едва ли някой е седял да засича с хронометър от този до онзи камък), но в крайния резултат води и до натрупване. Има и друго – Росен например е паднал още в началото на финалното си спускане и със сигурност е изгубил няколко ценни секунди, което показва, че е карал доста бързо след това. Не го казвам с идеята да гадая какво би било без това падане – по-скоро искам да наблегна на факта, че при силната конкуренция не на един-двама, а на няколко други състезатели от поне същия ранг, всяка подобна грешка води до загуба на места в класирането. Не мога да не се съглася с думите на Росен в интервюто му за МТБ-БГ, където той казва, че е против деленето на българи и чужденци с оглед на резултатите. Състезанието наистина е еднакво за всички, а присъствието на повече чуждестранни участници на добро ниво може само да е от полза за състезателната сцена в България, без да е необходимо да драматизираме липсата на повече български карачи на подиума. Тази година толкова, догодина може да е друго…
Всъщност не знам защо така „обърнах“ нещата отзад напред. Спускането бе последно по ред, но може би карането в тази дисциплина ми направи най-силно впечатление. Както вече казах, никога досега фаворитите за първите места не са били толкова много, което направи надпреварата твърде вълнуваща и интересна, дори за попретръпнал наблюдател като мен.
В събота обаче състезанието по 4-крос бе не по-малко зрелищно. И тук конкуренцията бе много силна, а борбата безмилостна. Всяка грешка, особено в началото на трасето, се наказваше най-малко със загуба в съответната гонка, а в по-лошия случай и с плашещо падане и дори прегазване от съперниците в някои случаи. Точно така бе „произведена“ и най-тежката контузия за деня – счупената ръка на един румънски състезател, който с плонж се озова точно пред двама други, които нямаха никакво време за реакция, преди да минат през него.
Драматично и нерадостно завърши състезанието и за един кадърен карач от Варна, който бе тренирал цяла седмица и водеше уверено в поредния рунд, преди велосипедът му да поднесе на завоя след четирите „ребра“ – обвит в облак прах, той можа само да изгледа как тримата му съперници го заобикалят. Тъжен момент, но често срещан в състезанията.
Антон Настев, който се завърна за кратко от Холандия, където усилено е карал BMX по трасета, подобни на тези за 4X (т.е. бе затвърдил уменията си в този тип борба) спечели уверено няколко рунда в категорията 4X Open, но в крайна сметка завърши едва на седмо място (доколкото разбрах, заради технически проблеми, възникнали в някакъв момент от състезанието).
За други пък остана радостта от победата. Румънецът Сорин Парау спечели в категорията 4X Open, следван от Игор Примачек (Украйна) и Марко Дан (Румъния).
В UCI класа британецът Мартин Огдън за пореден път бе недостижим – 4X си е коронната му дисциплина и Оги има достатъчно сила и опит, за да надделее над съперниците си.
Бих казал, че в тази категория най-впечатляващо е второто място на Митко Гайдов. Макар че си го знаем като спускач, Митето отново показа страшно завиване „по релси“, което в комбинация с достатъчно бърз старт го правеше много труден за елиминиране. Говорим си за каране на 4Х с DH-колело и постигане на отличен резултат срещу силни съперници. Браво, Мите!
Състезанието си е състезание, но и останалите забавления си ги биваше. Партита около старт-финала до късна доба, въздушна възглавница на поляната, демонстрация на скок с wingsuit и изобщо – едно добро прекарване на 4 дни в Сопот, в които за всекиго имаше по нещо.
Догодина пак – не пропускайте!
