На две колела с Ростислав Нгуен

С това интервю поставяме началото на поредица от подобни материали, които ще ви срещнат с част от интересните хора, занимаващи се активно с планинско колоездене в България. Някои сте ги виждали по подиумите на състезанията, други просто ще ги срещнете по пътеките – общото между всички тях е, че наистина обичат карането на колело и това им личи! Дали ще ги наречем по-известни, по-успешни или нещо друго, няма особено значение, защото тези хора са преди всичко част от нас и са интересни точно със своите лични истории, които звучат някак близко. Списъкът е отворен, така че няма да издавам предварително кой е нарочен в него, пък и поредицата ще се прави „в движение“, на две колела…

Като оставим настрана самите събеседници, заслугата за тези интервюта е изцяло на тяхната авторка – Ева Димитрова, позната на много от вас като kikon във Форума на МТБ-БГ и една от все още малкото сериозно каращи жени в България, особено в дисциплината спускане. Нейна е идеята, нейна е и реализацията. Благодарим и на авторите на снимките, използвани към всяка от статиите.

Започваме с един млад и амбициозен момък от Златица, който е сред основните действащи лица в новоучредения клуб „Свободно измерение“, поне по отношение на планинското колоездене. Ростислав Нгуен прави пътеки и използва всяка възможност да кара по тях, но за това ще научите повече от самия него.


Снимки: Стефан Рутев

Представи се с няколко думи.
Ростислав Нгуен, на 19 години, от Златица. В момента съм студент в София.

Имаш необичайна фамилия, разкажи ни от къде произлиза?
Да, доста хора гледат малко учудено, щом чуят фамилията ми, но именно нея дължа на баща ми – той е виетнамец.

От колко време караш и какво е най-доброто ти постижение?
Година и 5 месеца – започнах, след като гледах състезанието в Сопот през 2008 г. Една година след това станах 6-ти в HardTail-а.

Бързо напредваш. Как мина 2009-та за теб?
Не много добре, през лятото не карах. Бях продал старото колело и работех за новото, чувствах се доста зле, но нямаше начин. След това обаче всичко ми се отплати.

Какво колело караш в момента?
Ram DH, червен, много е бърз.

Водещ крак?
Ляв.
Обичаш ли да дрифтиш?
Много, прави ми удоволствие, пък и погледнато отстрани е красиво.

С клипсове или с платформени педали?
С платформи, обичам да взимам завоите в стил мото.

Като стана въпрос за мотори, виждаш ли нещо общо между планинското колоездене и мотокроса?
Огромни прилики, дори, ако бях по-заможен, бих си купил кросов мотор. Нещата според мен опират до това, че с мотора (който е по-тежък от колелото) ще развия добра физика, ще усещам колелото като перце. 100 – 120 кг мотор в сравнение с 20 кг колело си е сериозна разлика. Също така, моторът би спомогнал за стойката и техниката за каране. Въобще, смятам, че би бил в голям плюс, не случайно професионалистите отделят голяма част от времето си на моторите!

На кого се възхищаваш?
В България – на Калин Рахнев, в световен мащаб – на Брендън Феърклоф и Самюел Хил.

Какво според теб ни липсва тук в родината?
Пари и желание, добри карачи има! Пари все още няма, защото спортът е сравнително млад и тепърва набира популярност. Да се надяваме, че в един момент хората ще решат да инвестират в него.

Любимо място за каране?
Където и да е, но засега пътеките в Златица ми допадат най–много. Обичам да има трудни, но в същото време игриви участъци.

Копаеш ли скокове и пътеки?
Разбира се, и го правя при всеки удобен момент, след това ми доставя удоволствие да карам каквото съм построил.

Как би изглеждало перфектното трасе/пътека?
За мен няма такова, но бих искал да не бъде еднообразно, обичам, когато има игра. Не ми харесват трасета с прекалено много виражи и скокове, харесвам естествени неща. Например обратни завои без виражи, естествени скокове, скали и т.н.

Какво обичаш повече, да летиш или да газиш?
Умерено, но по принцип повече ми харесва да съм във въздуха. Може би нещата са 50% газене, 60% въздух. Обичам да карам на 110%. 😀

Значи ти харесва да караш на границата на възможностите си?
Да, дори повечето пъти се стремя да карам така, защото ми носи вътрешно удоволствие. Чувствам се задоволен, че съм дал максимума от себе си и това според мен е пътят към прогреса. Чувството, което носи адреналинът, е несравнимо. И откакто го открих в спускането, не мога да се отделя от него. Превърнало се е в наркотик за мен – ако не карам известно време, не се чувствам добре. 😀

Имаш ли тежки падания?
Най–често ми се е случвало да навяхвам китки, засега нищо по-лошо.

Някои хора слушат музика докато спускат, ти какво мислиш за това?
Не, не обичам да ми дрънкат разни работи из ушите. Обичам да чувам колелото и нещата около себе си. Странно, но когато карам, главата ми е празна, само инстинктите работят. Чат-пат си казвам „Ти можеш”, ама само когато стане напечено. Не мога да си го обясня. Гледам да не се колебая и това е.

А напрежението преди старта, как се справяш с него?
Е, разбира се, няма човек, който да не се притеснява, но след десетия метър ми става все тая, все едно си карам по нашите пътеки. Обичам да правя разни трикчета, забавлявам се и така се отърсвам от напрежението.

Физическата форма е важна за представянето. Ти какво правиш?
След всяко каране – лицеви опори и коремни преси. Понякога ходя да тичам.

Спазваш ли някакъв хранителен режим?
Не, не мога да си го позволя, но ям пържолите без хляб.

Колко колела имаш и къде ги държиш?
Едно, за съжаление, държа го на сигурно в коридора. Бих искал да имам и едно за въртене, но за момента финансовото положение ме притиска.

Какво правиш, когато навън вали?
Ако имам възможност, излизам и карам, много обичам калта и заигравките на мокро.

А зимата?
Отново карам, независимо от условията.

Има ли изобщо време, когато не си на колелото?
Да, тогава обичам да се забавлявам с приятели, както и да целувам женичките.

Член си на новосъздадения клуб „Свободно Измерение”, какво можеш да ни кажеш за него?
Клубът е единствен по рода си, в смисъл, че съчетава 4 екстремни спорта под една обща шапка – маунтин байк, ендуро, аплинизъм и парапланеризъм. Нов е, но бързо набира популярност! Отношенията ни едни с други са много топли – помагаме си с опит, често спорим, но това е добре, проверяваме дали сме в час.

Когато карахме в Златица, общината показа, че може да се разчита на нея и веднага изпрати един училищен бус за превоз. Това е рядкост в България, винаги ли е било такова отношението към спорта в Златица?
С другите спортове не знам как стоят нещата, но към нашите определено показват разбиране и помощ.

Разбрахме и че организирате състезание юни месец, какво да очакваме?
Все още има доста питанки около състезанието, но ние правим всичко възможно, за да докараме нещата до приятен завършек. Хората спокойно могат да очакват едно игриво и приятно трасе.

Имаш ли спонсори?
Не, но се надявам да се намерят такива!

Какви са ти целите за 2010 г.?
На първо място да бъда жив и здрав, за да мога да покарам извън България. Имам огромното желание да отида на състезанията, организирани от съседките ни и евентуално до Марибор, Словения.

Ако имаше 1 милион, какво щеше да направиш?
Щях да ги дам за дарения, както и да осъществя мечтата си – истински отбор по спускане, като тези по телевизора 😀

Какъв е най-големият ти страх?
Да ми се спука гумата, в който и да е смисъл.

Какво ще кажеш на младите колоездачи?
Да бъдат упорити, всичко става с много каране и търпение. Не знам какво друго да им кажа, самият аз съм нов в този спорт.

Хора, на които искаш да благодариш?
На цялата рода до 10-то коляно, както и на приятелите ми от Златица, които доста ми помогнаха през изминалата година.