Славянска манжиааа

Aаа-ам ходихме нагоре, връщаме се от Боянския водопад, станало времеее за обяд и аз си мисля на глас и му говоря:
– Филипе, сега ще изкачим ей тая баирчина и сме на Момина скала… и се чудя какво да хапнем?
И той вика, без да очаквам да ми отговори:
– Ман(ж)иаааа” (с едно почти доловимо ж)…

Това е автентичен и съдържателен откъс от крайобедния разговор между Големия и Малкия Пасков ден преди случилото се. Нечленоразделните удоволствия, за които опитвам (само опитвам) да разкажа, най-непринудено се случи да зовем с това по детски естествено и гладнишко “Манжиааа!”

“Преядохме!”, трябва да ви кажа.

Starring:

Снимки: Димитър Пасков, Димитър Щуров и Георги Георгиев

Иначе доволният кулинарен сценарий има и една друга, гореща, по-ланшна предистория. В невинната 2006 г., когато жената и родата бяха все още само щастлива хипотеза, уважихме баба ни Вара от с. Катунци. Там, в горещия августовски ден, на стълбищата през смокиновите листа ни се представи силуета на Али Ботуш, както местните, а и по-окумуш туристите, викат на планината Славянка. Баш по обед в доказано най-горещия ден на август от лето две’иляди и шесто успях да внуша на половинката си, че можем да се разходим в тази посока. Изпитанието беше сериозно – не знам поради жежките лъчи и потта, или заради чувството на вина пред изтощената ми жена, но трябва много да ми е харесало, че да си обещая скорошно завръщане… на крака или с две колела.

Изминаха няколко години, аз се ожених, станах баща, но вещи лица твърдят – не поумнях. Хубавото е, че имам съучастници в тази сладка орис, с които честичко да поменуваме хубавото женско име… Славянка (шшшшшт!) и да чакаме греховния шанс. Ако беше оставено на мен, сигурно нямаше да се получи и тази година, но Адаша форсира сценария. След малко съчетана гимнастика с шефове, жената и тъщата (доста положителен герой в историята ;)) в петък пътувахме към Благоевград. В бързината постоянно ме натискаше усещането, че забравям нещо, но това не бяха жената, детето и челника. Слава Богу, защото като го забравя (челника), задължително замръкваме някъде. Любчо (нашият любим Admin) и PtD (верният му съратник) пък пропускаха мероприятието, което носеше допълнително успокоение за тръпнещата ми душа*.

Рано-зарана в събота се натоварихме с Магдето (тъщата) на Голфона и от Благоевград право към Катунци. Поради известна гузност няма да разправям подробности около целите на нейното пътуване, но чевръстото ми отпрашване към с. Петрово и х. „Извора“ не беше особено опрадвано. Поне не в очите на всеки редовен член на средностатистически сплотено семейство. Накратко, оставих я в Катунци и си бих камшика. Повтарям, не се гордея с това.

Подобно на неуравновесената ми личност, и пътят до хижата се оказа доста апокрифен. Навремето в тази посока е работела мраморна кариера, че и някакъв социалистически цех. Заедно с пограничната бодлива тел и асфалта, и този епизод от светлото бъдеще се е вече загубил в гората. Не беше трудно да намеря х. „Извора“, някога застава и преден пост в борбата с капитализъма, сега с треволясал плац, но отремонтирана бойка осанка, приютила моите баир аркадаши още предишната вечер. Пътят от Петрово до Голешово е само един и някъде по средата беше мястото на сутрешната ни среща.

Заварих Адаша и Гошето да мажат дебели филии, а на мен домакинята предложи топло мляко с мед. Бързо минахме на делова вълна и започнахме да обсъждаме с хижаря вариантите на нашия маршрут. Адаша беше проучил нещата добре, аз имах представа за част от изкачването, а любезният домакин ни ободряваше с обещания за върхови постижения. Според него щели да сме първите, стигнали до Гоцето (първенецът на Славянка) с колела. Обеща ни при условие, че се увековечим горе, да изтипоса нашите величави образи на хижарския стенвестник, редом с балетния ансамбъл … (отидете и ще видите за какво говоря). Стимулираше ни и с национални медии като в-к «Ехо». Не че сме имали нужда, но се поблазнихме от всенародната слава, която обещаваше този туристически трибун.

Нямаше много време за губене и бързо скатахме бойната готовност. Спестихме си известна част от оставащия до Голешово спомен от асфалт, като помъчихме колите до превала преди селото (кота 1000 м). Там ги оставихме, а нас ни очакваше черен път в посока м. Ливадите, създаден за нуждите на граничната застава горе и предвиден по-скоро за УАЗ-ки, отколкото за велосипедене. Стръмничко е, но за сметка на това дългичко. За нас мина неусетно по-скоро. Не ме разбирайте погрешно. Не се хваля с яките ни ноги. По-скоро притежаваме таен метод-илюминат за изкривяване на времево-пространствения континиум.

– Адаш, трябва да направим база данни с върховете на българските планини и лека-полека да отмятаме, после и да зарибяваме!

Такива прогресивни идеи му идват на човек, когато върти нагоре с вдъхновение. Гошето мълчеше, а другият адаш се почувства длъжен да вложи доза наУчен авторитет в това начинание.

– Адаш, по какви критерии ще класираме кой баир е планина? Това е комплициран географски казус.

Настъпи вглъбена тишина и само жуженето на колелата дописваше вкиртисаните ни мисли.

– Измислих го, адаш, … – тук обаче не си спомням какво точно предложи Адаша като решение. Знам само, че споменахме бай Васко Кария, сериала Перла – всички доказани обществени авторитети.

Разсеяхме главоблъсканицата с по-небрежните предположения колко, аджеба, са планините в нашата мила страна. Единият адаш понеже го играеше скептик, вика, много са, трудно ще е. Другият хвърли на не повече от пе’йсе… Гласувайте, моля!

И ей га на, превалихме билото. Лъхна ни малко свеж ветрец, понапече ни сутрешното слънце и дойдохме при себе си. Оказа се, че сме карали по синя туристическа маркировка. На няколко пъти забелязахме пряката пътека, която сечеше “Нагоре!” стръмните серпентини на пътя. Баш преди заслона на Ливадите забелязахме и нейното горно начало, романтично отбелязано с чувал на трънка. Някой следващ път ще я прегледаме в обратна посока.

За около два часа успяхме да изкачим стръмната част на пътя. Последва почти равен и неусетен участък от него, който свърши пред скатана бяла къщурка – въпросния заслон “Ливадите” (1700 м). Тук под високите мури опнахме софрата в компанията на неизчетни чуруликащи пилета. Кутнахме се на дървените трупчета и топлото циганско лято натежа в напрегнатите ни крайници. Няма нищо по жизнеутвърждаващо – припек, дебел комат, шарени напеви и мисълта за бира (уви, само мисъл). Нататък не можеше да разчитаме на вода и попълването на запасите беше желателно.

Отбор „Луда калинка“

Точно в пика на разложението се появиха и нашите постоянни спътници оттук нагоре и донякъде надолу – двама пешеходни туристи, отседнали също в “Извора”. Адаша и Гошето още предишната вечер бяха разчупили ледовете с обмен на домашни питиета, което ни предразположи (четете по-нататък…) към известно лековерие.

– Пишман колоездачи сте! Ние сме пеша, тръгнахме след вас и пак ви настигнахме.

Почесах се по темето, но в този момент не ми мина през ума, че чичетата са минали по пряката пътека и велосипедната ми чест бе жегната. Пакостта бе сторена и стръвта захапана. Оттук нататък сюжетната линия се преплете с една несъвсем доизяснена (бих казал, умела) инсинуация, в чийто капан паднаха чистосърдечните ни байкърски натури.

Смотахме багажеца като по тревога и яхнахме магаретата по пътя нагоре. Не ни оставаше много каране. Склонът взе да запречва хоризонта с все по-голяма категоричност и скоро съвсем ни захлупи. Започна бутането по много приятна камениста пътека с поредни завои сред кривите дънери на Пияната гора. Тук пиячката е била по-слаба явно, защото дърветата не растат в толкова произволни посоки, както около Чаирите в Родопите. Гората беше рядка и светла, а малките поляни – осеяни с диви ягоди… узрели по това време!?!? Изобщо по тая линия мога да направя и първото обобщение. Един от чаровете на Али Ботуш са точно тези иглолистни гори – прозрачни, леки и някак си по-гостоприемни от мъхестата и студена Рилска гора, например.

Малко преди да излезем на открития склон нашите пешеходни приятели пак ни застигнаха. Едното чиче беше по-тренирано и тичаше косо в гората, а другото ни заразказва дейтали около 62-годишната индивидуалност на първия. После ни изоставиха окончателно, поне за тази част от изкачването. В този епизод пак се почесах по каската – и този път се жегнах**, без да ми хрумне основната причина за небрежното ни темпо – все пак правехме фото сесия за корицата на mtb-bg.com.

Но замълчи! Природната картина оттук нататък удари през устата наранената ни велосипедна гордост. Тримата се заехме усърдно да се вписваме в пейзажа (младежта му вика “позаааа”) с жизнеутвърждаващата цел да сеем после завист у нашего брата съфорумец. Адаша за малко да стане жертва на този светъл идеал по време на един от дублите. Рискът на призванието, какво да се прави!

Лека-полека набирахме височина и в подножието на вр. Шабран пътеката доби по-караем наклон. Изведе ни до т.нар. Сухо езеро, точно в седловината между Шабран и Гоцев връх – ослепително златиста и вдлъбната ливада, която пролетно време навярно събира немалко вода. Оставаше последния напън до заветната височина и ние нарамихме железата.

Очаквах с искрен трепет гледката, която трябваше да ни се открие от върха. Носят се легенди за броя планини, които се виждат от Гоцев връх, но всичко това в моята глава беше премесено и с някаква чуждост, предел, край на някакъв свят, фаталност… Аз със сигурност съм обременена личност, но ако продължа с асоциациите си, ще ви дойде множко май? Всъщност е просто – там минава границата между България и Гърция. Е, мяза на истинска граница, да ви кажа.

Все едно воал беше постлан по ридовете в краката ни. Есенно-златна мекота се стелеше по южните склонове и заедно с пладнешкото слънце заслепяваха очите ни. Още малко на изток се виждаха прорязаните склонове на Боздаг, а някъде отзад гадаехме за масива на Олимп… по убедително внушение на нашите колеги-пешаци… Но за това по-късно. Красотата заслепява трезвите мисли, но никой не пострада от това. Манжиаааа!!

Нашите хора се бяха разположили в един занемарен окоп и похапваха рибени консерви. Не ни отне време, за да ангажираме и нашите ченета. Едното чиче се оказа зарибен форумен фотограф. Обсъди с мастор Гошето ‘де що било… Фото Форум, фото култ, няк’ви други и започна да ни разправя къде бил напоследък – Вейката, Митикас… Походил е човека, няма съмнение. В сладки приказки, обсъждане извивките на релефа и ей така, между другото вика:

– Видяхте ли другите трима колоездачи? Ние като се качихме, таман потеглиха надолу.

– ??!?!

Завзирахме се с наивно любопитство към билото, по което предстоеше да се спуснем. Нямаше къде да избягат, ама нищо се не видеше. За миг рухна цялата ни легенда за пионерското изкачване на Гоце с колела. Какво щяхме да обясняваме на жените сега? Много пот за нищо!

– Дойдоха от Шабран. Видяхме ги да се спускат към Гоцев и после, като се качихме, бяха потеглили вече надолу.

Взехме да се пулим в картата и да пресмятаме откъде може да са подходили към Шабран. По западното било има черен път, който се изкачва към граничната бразда от с. Петрово и вариантът ни се стори правдоподобен.

–    Може да са гърци – вметна Адаша. Втреничихме се в южните скатове… ама в тая посока пак нямаше къде да се скрият, а и спускането в тази посока… хм, не е за гърци, освен ако Alien не си е сменил гражданството.

Смятах наум и си викам… сигурно ефр. Шукадаров и Щуркура са ни спретнали изненада… туй изкачване, по-дълго, с каква скорост?!… да ни изпреварят. Въй!

Съвсем обаче ни паднаха в очите, когато си дадохме сметка, що за байкири са… Няма начин да не са ни видели да пъплим долу… и да не ни изчакат!? Това са някакви роботи! Самовнушихме си, че срещата е нямало да си струва и че тия не са от нашата порода. “Кой кого видял…” – ба! Без значение, че всъщност въобще не ги видяхме. Мистерия…

Беше вече превалило обед (14.30 ч) и нямаше достатъчно време за терзания. Трябваше да вземем решение накъде да продължим. Много дебати нямаше, защото всички бяхме на един акъл – да продължим на изток, докато се спуснем до 1900 м на премката между Гоцев и Малък Царев връх. След изкачване по западния склон на малкото царче (2171 м) трябваше да продължим на север към Големия цар (2183 м) и оттам да търсим пътеката към х. „Славянка“ и после с. Голешово. Пешеходните ни приятели(?) също решиха да поемат по нашия маршрут.

Нарамихме багажа, нахлузих си пластмасите и юрушшш. Спускането си беше високопланинска класика с доволна доза тревни туфи, дребни ръбести камъни и подобаващ наклон. За разнообразие можеше да се влезе в изровената от водата гранична пътека. Ако трябва да бъдем терминологично претенциозни – мноуу як FR. Удоволствието на такива места обаче не е от карането само по себе си (склонът на моменти си беше даже досаден). Като се спреш, огледаш и трескаво задърпаш фотоапарата от кръста с илюзията, че може да възпроизведеш плътта на емоцията… амиии, не става. Това непрекъснато изплъзване на спомена ни дърпа пак и пак към такива места… Тук Гоцев връх ни се показа в друг вид. Южният му склон е варовикова пропаст… пак обаче с някаква примамлива плавност, като старческа физиономия, груба и грапава, но блага…

Не ни отне много време да стигнем дъното въпреки спирките и фото сесиите. Оттук имахме възможност да се спуснем отново към м. Ливадите, но не ни се повтаряше част от пътя. Причинихме си поредното носене по стръмнината пред нас. Този път ни домързя да драпаме баш до върха и подсякохме отляво Малък Царев връх. Озовахме се в ниското преди Големия брат. Райчо беше слязъл вече ниско и се боцкаше в облаците. Под звука на лъчистите му фанфари и българския трибагреник (грандиозно звучи, нали) пак се засякохме с нашите целодневни спътници, нашето лековерие… и вкупом се фотографисахме.

Адаша съвсем добронамерено и без капка коварство им обясни, че е по-добре да не се спуснат към х. „Славянка“, защото  ги чакаше дълга обиколка по черен път, преди да се завърнат в Голешово. За пешаци и приближаващия край на деня – недобра оферта. Вместо това можеха да се свлекат директно по склона на върха в посока Ливадите. Основното било на Али Ботуш образува нещо като разкрачена подкова. Те трябваше да се спуснат в празното на подковата и да се върнат при нейното начало… Ние поехме още на север и слава Богу, защото това, което ни даде този избор, е мечта за всеки планински колоездач – основното блюдо, манжиаааата!

Преди да поемем, се поразходих до ръба и се вкарах в известно съмнение дали следва нещо чак толкова приятно. Трябваше да слезем повече от 1300 м, а склонът отгоре изглеждаше да е дълго време все туфи и ситни камъни – еднообразие. Пътека не се виждаше… ама как да се види като наклонът беше почти отрицателен. Посоката обаче беше без алтернатива. Доста ниско долу се виждаше рида, който свързва Али Ботуш и последните хълмове на Пирин. Там трябваше да търсим пътя към Голешово.

Много бързо моите ненавременни опасения бяха разпилени… като камъчета под завиващ Невегал. Не бяхме изминали и 30 м от върха, когато пресякохме Пътеката. На върха тя явно се губеше, но тук по ската нямаше как да се пропусне. С широчина около 30-40 см ясно сечеше стръмнината с равномерни драсканици. Настилката беше дребен rock’n’roll чакъл. Манжиааата на шефа бе сервирана.

… С думи наистина е трудно да се опише, но усещането да следваш непрестанните 180 градусови завои, докато отляво, после отдясно, като смотана черга ти се дипли огромната планина… ставаш един такъв различен и външен на самия себе си. Тази нетипична ситуация продължи доста дълго. “Дъългоо” и “нетипично” в сексуалния смисъл – колкото повече продължава, толкова по-хубаво става. Спирахме честичко, за да си поемем дъх и да си дадем сметка за удоволствието (порно тружениците ги разбират тия работи). Неусетно навлязохме в иглолостната гора, но пътеката не се промени съществено. Стана по-влажно, по-хлъзгаво, по-стръмно, още по-вкусно. Грухтяхме от кеф като суне на цвик…

На няколко места забелязахме червена маркировка, но без особено значение, защото нито за миг не изпитахме колебание за посоката. Пътеката категорично и целеустремено скатаваше височината. На неголяма поляна в края на основния склон от Голям Царев връх видяхме и първата табела E4. Оттук започна широколистната шарена гора… като на филм, братлета. Пътеката без да промени широчината си стана по-полегата, по-скоростна, но с все същите резки промени на посоката. Тук някъде втасахме за констатацията колко изненадващо чист е маршрутът ни от върха насам. Често се виждаха паднали дървета, но без изключение прорязани така, че да не пречат на безпроблемното следване на следата. В същото време всичко това беше достатъчно ненатрапчиво. Човешка следа не се усещаше никъде.

Отговорът на този незададен от нас въпрос дойде малко преди да излезем на основния път между с. Парил и с. Голешово. Срещнахме местната ловна дружинка, за чиято хайка бяхме предупредени от хижаря, а и от моята тъща (неин роднина и достоен член – Тошко… ама нямаше как да го идентифицирам. Тошко, здрасти!).

– Ей, и ние не сме редовни, ама вие – хич!

Така ни посрещнаха, когато им споделихе откъде идваме. От дума на дума стана въпрос за чудесната пътека и нашето задоволство от отличното й състояние.

– Ние я поддържаме.

Чувал съм много истории за неприятни срещи с ловни шайки, но тези не ни оставиха с такова впечатление. Евала, момци!

След раздялата ни излязохме веднага на коларския път и свихме в посока Голешово. Тук беше някъде около 1100 м и ни очакваше около 350 м спускане по песъклива, леко влажна, с естествени виражи и пъмп-бабуни писта – десертът от манжиаааата.

Със сълзи в очите и мухи в устите тъкмо по залез слънце ударихме кучките пред първите къщи на селото. То и това село не е обикновено, но сега няма да се впускам в лирични отклонения. Уморих се от приказки, а тогава се бяхме уморили от каране, от вадене и прибиране на фотоапарати и прочие баир гимнастики. Ще си трая.

Карането ни завърши с 3-4 км тегаво изкачване на асфалта обратно до онзи превал, за който ви споменах в началото. Задоволството от цялата история обаче не се сгорчи, дори когато разбрах, че съм си загубил очилата, дори когато по нощите товарих набранато от тъщата грозде… чак когато заспах, ме фана яд, че вече не мога да преглъщам слюнки по превкусния ни есенен ден.

Чак на сутринта се сепнах… ние ли бяхме първи на Гоцев връх или не?!?