На 12 юли във Велинград се проведе за първи път състезание по планинско колоездене. Негов организатор бе Сдружение „Байкария“ – за тях самите това е донякъде ново поприще, тъй като до момента сме свикнали да ги свързваме предимно с несъстезателни карания. Този факт като че ли придаде по-особен облик на проявата, тъй като повечето от хората, които се записаха и дойдоха, не го направиха за да се състезават, а просто да покарат с приятели по хубав маршрут. Другата причина за подобна нагласа у участниците бе първия ден (събота), който включваше свободна програма, т.е. каране по избрани от тях пътеки или пък просто почивка в хотела. Затова не се учудвайте, че и следващите редове няма да са като репортаж от състезание, а по-скоро разказ за един интересен уикенд.
Три часа по-късно се събрахме на площада във Велинград, готови да потеглим по избрания маршрут, включващ плавно изкачване през с. Света Петка до Юндола и спускане от местността „Локвата“ по една от най-хубавите пътеки, която пазех като спомен от предишно посещение в района. Всички части на маршрута ни бяха маркирани още преди години от „Байкария“, а напоследък маркировката бе подновена, така че с ориентацията нямаше никакви проблеми – от нас се изискваше единствено да караме и да се забавляваме. Оставаше и времето да ни позволи да изпълним плана си.
Напуснахме Велинград по асфалт в югозападна посока и след няколко километра продължихме по черен път на запад покрай р. Абланица. До този момент само бях чувал за тази отсечка, но сега се убедих, че трудно може да се намери по-леко и приятно изкачване – ако изобщо може да се нарече изкачване, но все пак усхяхме да наберем 200-300 м в рамките на 15 км. Постепенно навлязохме в планината, срещайки характерните за Родопите поляни и гористи склонове, но примесени и с доста признаци на човешко присъствие, тъй като освен широкия равен черен път, по който се движехме, от другата страна на реката минаваше и „теснолинейката“ (жп линията Септември – Добринище), така че районът определено не бе твърде див. И въпреки това толкова спокоен… В началото дори си помислихме, че ще имаме късмет с времето, тъй като облаците се е поотдръпнаха и слънцето оцвети околността в ярки тонове. Пътят бе доста влажен – личеше си, че съвсем скоро е валяло, което само засилваше усещането за свежест.
Когато подминахме гара Цветино и с. Абланица обаче, обръщайки посоката на север към Света Петка, зад гърба ни започнаха бързо да се надигат сиви облаци. За щастие тук пътят все още бе сравнително равен, така че се движехме с добро темпо и успяхме да достигнем гара Света Петка (намираща се под едноименното село, дели ги 3-4 километра черен път) тъкмо когато запръскаха първите капки дъжд. Намерихме убежище в една изоставена къща над жп линията и зачакахме преваляването да отмине.
Небето като цяло светлееше, така че нещата не изглеждаха твърде зле и наистина, след около 30-40 минути дъждът отслабна и накрая спря, дори и слънцето се опита да се покаже отново. Междувременно температурата се бе понижила чувствително, което се оказа добре дошло с оглед на последвалото изкачване по стръмен черен път до с. Света Петка, където засякохме и маршрута за състезанието на следващия ден. Тук вече започнахме да усещаме и умора, но мисълта за овнешките пържоли и сиренето върху салатата и картофките в кръчмата на Абди в Юндола, накъдето се бяхме упътили, действаше достатъчно мотивиращо.
Малко преди да стигнем тази важна „контрола“, облаците отново се сгъстиха и отново усетихме първите ситни капки. Малко преди това приятели ни докладваха, че във Велинград от час и нещо се изсипват порои, така че ние направо си бяхме за завиждане. Когато групата ни от 6 човека „паркира“ пред малкото кръчме в края на Юндола, вътре нямаше никакви места, така че въпреки щипещия студ се наложи да седнем на масата отвън под едно платнище, което да ни пази от пръските на небето. От юг обаче се задаваше нещо доста по-страшно от дъждеца до момента – помътнялото небе бе затиснало билото на около километър и пъплеше неотклонимо към нашия крехък навес. Ние решихме да посрещнем предизвикателството с вилици и ножове, усвоявайки първите порции храна под засилващия се тропот на едрите капки по платнището над главите ни. Скоро вече бяхме обградени от водна стена, а навесът ни взе да пропуска на все повече места, така че се наложи да ползваме дъждобраните не само по време на каране, а и на ядене. Тъкмо когато започнахме да се чувстваме съвсем като в душ-кабина и разликата между „влажността“ извън платнището и под него взе да изчезва, някакви хора си тръгнаха от кръчмата и ние като мокри котки се вмъкнахме вътре. В следващите два часа преядохме, чакайки условията навън да станат подходящи за планински колела, а не за водни.
Снимка: Бойко Танчев
Когато най-сетне природата се поуспокои, поехме към местността Локвата, която се намира на билото над Велинград, близо до вр. Арапчал. Дотам е изкачване, половината по асфалт, после по черен път. Нагоре подгизналата почва не ни притесняваше, но предстояха около 8 км спускане по горска пътека… май бяхме сбъркали мястото и времето. Тъкмо когато достигнахме Локвата, дъждът започна отново да пръска, но минаваше 17 ч и нямаше за кога да се крием в заслона. Пък и отдавна бяхме разбрали, че няма да се приберем във Велинград сухи. Затова нахлузихме защитната екипировка и поехме надолу.
Аз водех, тъй като бях единственият, карал по тази пътека, и усърдно я бях „рекламирал“, с което въвлякох другарчетата си в това мокро приключение. Началото бе страхотно, дори нямаше кал, защото горската почва и боровите иглички бяха попили всичко. Единствено мокрите корени и камъни ни образуваха нерви и квичащите спирачки на някои от нас нарушаваха често-често застиналата след дъжда гора.
Игривостта на пътеката започна да ми се услажда, имах си нов велосипед, добри гуми и бях решен да прилагам стриктно техниките за каране в подобни условия. След един прав участък се появиха поредните корени напречно на пътеката. Намалих скоростта преди тях, после пуснах спирачките, за да премина коварното препятствие. В следващия момент нещо стана, колелото ми вместо напред продължи настрани, ударих се в едно дърво, прелетях с главата напред до следващото (2-3 метра по-нататък), пречупвайки по пътя си една по-хилава фиданка, и се спрях окончателно в него. Оказах се невероятен късметлия, защото си бях ударил единствено рамото и кокалчето на единия пръст, и то леко. По колелото също нямаше поражения. Когато проследих с поглед траекторията си обаче, не беше трудно да си представя десетки лоши неща, които можеха да ми се случат. Оттук до долу страхът взе да си казва думата, така че оставих самоусъвършенстването за друг път и продължих по-кротко. Тя и пътеката в един момент стана доста обрасла, така че нямаше как да караме бързо, а на всичкото отгоре и подгизнахме до кости, защото, щем не щем, изтръсквахме върху себе си натежалите от водата клони, в които непрекъснато се удряхме. Въпреки тези несгоди, пътеката беше чудесна – технична, но не прекалено, и много разнообразна – почва, скали, улеи – имаше от всичко. Със сигурност отново ще се върна към нея, но този път ще гледам да я уцеля суха.
Заради проточилото се каране пропуснах техническата конференция, но така или иначе не бях състезател, така че смятах на следващия ден да се включа направо от средата на маршрута, спестявайки си по-голямата част от изкачването. Затова след съживяващия душ в квартирата обърнахме внимание и на велинградските кръчми, а вечерта завърши с приятен концерт на Уикеда.
Снимка: Сашо (azsa-bachinito)
След като бе даден стартът, на площада във Велиград програмата продължи със състезание за деца, а аз се отправих с колата и двама другари нагоре към Юндола, което бе единственият начин да изпреварим състезателите по баира. По познатия от вчера асфалтов път се изкачихме до билото на северозапад от Велинград, където започнах да устройвам засади на състезателите.
Пръв се появи Тодор Ангелов (Drag), което изобщо не ме изненада. Преминавайки покрай мен, той се оплака от маркировката и каза, че е загубил поне 10 минути заради ориентиране или изгубване на маршрута. Впоследствие думите му доста ме изненадаха, защото преминах повече от половината трасе, включително и дългото спускане, където човек обикновено е „по-разсеян“ и никъде не срещнах сериозни трудности в следването на правилния път. Разклоните бяха маркирани с ленти, завързани на дърветата и в най-лошия случай се налагаше просто да спра за момент, за да видя къде е следващата лента, но нищо повече от това. Не зная какво е било положението в първата част от маршрута, но не ми се вярва да е било по-различно. Така че лично за мен обозначаването си бе съвсем нормално и достатъчно за такъв тип състезание.
В продължение на няколко километра карахме по билните черни пътища, докато стигнем до хижа „Кладова“, където имаше контролен пост и подкрепителен пункт. Малко след това започна същинското спускане по пътека, която за пореден път ме убеди, че районът на Велинград е твърде хубав за каране. В продължение на няколко километра пътеката многократно смени облика си – от технична към бърза и обратното, много игрива, на места и доста трудна, особено във все още влажното състояние, в което беше. С една дума: великолепна!
Както казах и в началото, реално погледнато, само няколко души се състезаваха истински, а резултатите от надпреварата ви представихме още след приключването й. Най-бърз при мъжете бе Тодор Ангелов (Drag), при ветераните Феодор Драголов (Drag) – с второ време в общото класиране, а при юношите първото място бе заето от Асен Петров, който е и с третото най-добро време. Събитието бе организирано добре и смятам, че всеки участник получи това, за което бе дошъл – състезателно настроените намериха поле за изява по достатъчно предизвикателно трасе (и в двете посоки), което в същото време бе интересно и за хората, дошли да покарат просто за удоволствие. Жалко, че точно за първото издание на състезанието времето не бе съвсем благосклонно, но вярвам, че ако традицията бъде продължена и занапред, броят на участниците може само да се увеличава.И понеже аз самият не съм състезателно настроен, за финал искам да наблегна на това, че около Велинград има маркирани и описани множество маршрути и до момента сред тях няма такъв, който да не ми е харесал. Не е нужно да чакате някакво организирано събити, за даги изпробвате. Повече информация можете да намерите в сайтовете rudopia.org, bikearea.org и bikearea-velingrad.org .
Още снимки от състезанието можете да видите в тази галерия.
