Моята история…

Здравейте настоящи и бъдещи почитатели на планинското колоездене!

Радвам се, че сте посетили този сайт. Той е за нас, планинските колоездачи в България! Ще се радвам, ако ви е харесал и ако решите и вие да се включите по някакъв начин.

Но първо няколко думи за мен! Казвам се Любомир Ботушаров и съм от София. Наскоро завърших право в Софийския университет. Имам много хобита, но планинското колоездене не е сред тях – за мен то е начин на живот!

Карам маунтин байк от 1997 г. Всъщност обаче се запалих по този спорт по-отдавна. Имам чувството, че винаги съм искал да се занимавам с него. Още от малък измъчвах стария си „Школник“ по черните пътища при вилата ни. През 1996 г. в София започнаха да се мяркат планински байкове – тогава най-много бяха „Castello“ и аз мечтаех да имам такъв. През пролетта случайно успях да си купя две американски списания за този спорт и с брат ми буквално ги „изядохме с кориците“. От тях научихме доста неща, тъй да се каже те положиха основата.  Лятото на същата година имах възможността да отида в Прага, Чехия. Тогава чехите бяха много по-напред от нас и в столицата им имаше много магазини със страхотни колела, включително и един TREK за 4000 долара, който ми се видя тогава като колело от бъдещето. Чехите много обичат да карат велосипеди и когато разглеждахме замъците в провинцията, често се натъквахме на планински колоездачи. След като се върнах в България, отидох „на вилата“, където извадих „Школника“ и отново го подкарах, макар че ми беше доста умалял и контрата му не работеше. Резултатът от тая щуротия не закъсня – не след дълго имах възможността да изпитам твърдостта на земята и да се разкрася жестоко. Замалко да си разбия зъбите, но се разминах само със сцепена устна.

И тогава реших! Трябва да си купя хубаво колело! Здраво! Със спирачки!

Да, но нямах парите. А това беше 1996 г. Най-голямата криза предстоеше. Започнах да спестявам всяка пара, до която се докопам. Доларите се трупаха много бавно. През зимата на 1997 г. знаете какво стана! След това нещата се поуспокоиха и животът взе да става нормален. През пролетта на 97г. вече бях събрал пари и се оглеждах за байк. Можех да си купя краден, но баща ми ме разубеди с доводи, които и досега използвам за тази цел. Каза ми: „Помисли си, че това колело е откраднато от някой като тебе, който е мечтаел за него, и който сега едва ли може да си купи друго! Искаш ли да участваш в това?“ Някой може би ще сметне, че това са празни приказки, но за мен са верни. Тогава се появиха „Bianchi“. Най-евтиното беше 160 долара, но на мен ми хареса моделът XC Snake. Купих си го – това е първият ми планински велосипед.  Тогава това колело не беше лошо за България. Баща ми и брат ми, които бяха с мен при покупката, казват, че тогава съм изглеждал най-щастливия човек на света. Сигурно е било така!

Междувременно и брат ми беше спестил пари и скоро и той се оборудва със същото колело. Така започнахме да караме. По принцип карахме предимно крос-кънтри, защото за спускане нито имахме нужната екипировка, нито можехме да си оправяме колелата, които след едно две спускания изискваха основен ремонт. Постепенно си купихме туй-онуй, понаучихме се да работим по колелата. Започнахме да се ровим из интернет, разглеждайки сайтове за планинско колоездене. Най-голямата радост беше, ако изпаднеше отнякъде списание за новата ни мания. Един приятел ни записваше състезания от Евроспорт. С други думи, живеехме с планинското колоездене. Постепенно надграждахме колелата си – първо спирачки, после капли. През пролетта на 2000г. си купих амортисьор – Suntour М7600 и колелото ми се промени изцяло. Тогава реших, че е време и за малко повече спускане. През есента падна доста каране над Драгалевци. За съжаление след тази хубава година предстоеше нещо много лошо, което стана на 15 октомври 2000г. Бях отишъл да покарам крос-кънтри с баща ми при Камбаните, по маршрут, по който бях карал преди два дни. При едно от нанадолнищата – хубав черен път – се засилих с висока скорост, защото от миналия ден си го спомнях като прекрасен път. В един момент, движейки се надолу с 40км/ч се озовах на земята. Всичко стана много бързо. Почти веднага установих, че дясната ми китка е обездвижена и почва да се надува. Нямаше начин да не е счупена! Изправяйки се, пред очите ми причерня. Бях си ударил главата. Слава богу, бях с каска! Иначе не ми се мисли! А причината за падането? Една малка, но дълбока дупка, прикрита от шума и клечки – имах лошия шанс да уцеля точно нея.

Разбира се, ръката ми беше счупена. Разминах се без комоцио. Лицето ми заздравя бързо, сега нямам дори и белег. За съжаление обаче с ръката понякога имам проблеми. Счупих я твърде качествено! След като ми свалиха гипса продължи да ме наболва и при контролен преглед след три месеца се установи, че една от счупените костици не е зараснала и едва ли някога ще зарасне, вследствие на което ставните връзки и хрущялът, свързани с нея, се износват и затова ме боли. Казаха ми, че съм още млад за операция, но в бъдеще ще имам ревматични проблеми и ще трябва да ме „резнат“. Отначало си помислих, че това е краят, че няма да мога повече да карам! Слава богу, не беше така! Дълго време при спусканията карах със специална ластична превръзка, която пази китката от претоварване. И сега трябва и да се ограничавам в някои неща, за да не си претоварвам китките. Но по-важното е, че все още мога да карам. И го правя!

Всичко това не е предназначено да ви откаже от този спорт, а да ви предпази. Винаги носете каска, дори и в града! Винаги преценявайте добре възможностите си и не се увличайте прекалено, особено в крос-кънтрито, където предпазната екипировка е минимална. А и в крайна сметка не всеки успява да падне като мен и не всяко лошо падане завършва по такъв начин – чувал съм за много по-лоши падания, които са завършвали по-добре. Освен това контузиите при падане не са единственото, за което трябва да внимавате – има и цял куп травми, които могат да се получат от неправилна стойка върху велосипеда, претоварване, липса на загряване или неподходящи техники на каране. За повечето от тези неща има доста информация в сайта и форумите към него.

И така през пролетта на 2001 г. реших да направя този сайт. Защо ли? Просто исках в България да има сайт за любимия ми спорт! С него искам да постигна няколко неща. Една от целите е да популяризирам планинското колоездене, да убедя много хора, които карат, че е по-добре да отидат в планината. Другата ми цел е да се опитам да го направя интересен и за тези, които вече карат там, някои от които карат доста по-отдавна и от мен. В този сайт няма да намерите много специални ефекти и т.н. Надявам се обаче съдържанието му да ви хареса и да ви е полезно. Амбицията ми е той да бъде нещо като on-line списание за планинско колоездене на български език с много полезна и интересна информация както от България, така и от чужбина.

Както казах и в началото, този сайт е за нас, за планинските колоездачи. С него не искам да покажа дали и колко знам. Искрено се надявам, че ако той се хареса на вас, настоящите и бъдещи карачи, ще се включите и вие в него – можете да напишете статия, да изпратите снимка или просто можете да участвате във форумите, както и да отправяте до мен различни предложения за сайта. Но дори да не се включите пряко, ще съм радостен, ако ви е интересен и това ви кара да го посещавате редовно – това ще значи, че съм постигнал основната си цел!

Разчитам на вас!

Ще се видим по пътеките!

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>