Shambhala Open Cup 2008

Уикендът 3-4 май се падна точно в средата на поредица от почивни дни, но за много от хората, които се събраха в Сопот за второто издание на Shambhala Open Cup, съботата и неделята бяха наситени с емоции, работа, удоволствие или смесица от всичко това! Защото в тези два дни се проведе най-голямото българско състезание по планинско колоездене до момента, поне по критерия „брой участници“. Има много за разказване и много за показване, така че вземете си нещо за хрупане, сложете си силните очила и продължете нататък!

Организатори на състезанията отново бяха Центърът за екстремни спортове и медитация „Шамбала“ и Ram Bikes. Проявата включваше стартове в дисциплините спускане, 4-крос, крос-кънтри и траял. Трасетата за спускане и 4Х бяха добре познати от миналата година, само тук-там имаше леки изменения, докато за ХС състезанието бе подготвен съвсем нов маршрут.

Всъщност става дума за състезание, което по много показатели надмина всички други, провеждани до момента у нас. Повече от 250 души се записаха в четирите дисциплини, като някои участваха в повече от една. Най-многолюдни бяха спускането (с около 200 кандидат-участници) и 4-кроса (с повече от 80) – трудно ми е да кажа колко от тях потвърдиха регистрацията си на място и колко отпаднаха преди същинските стартове поради контузии или нещо друго, но във всички случаи бройката на състезателите беше внушителна. И за да не бъде натрупването само количествено, бързам да отбележа, че българите срещнаха сериозна конкуренция в лицето на някои от многото чуждестранни участници. Беше интересно, много интересно!

Петъкът премина в тренировки. Някои с велосипеди, други с фотоапарати. До ранния следобед бе слънчево и топло, макар че в последните няколкостотин метра, преди да сляза от лифта и да си облека якето, бях „приятно“ охладен от бръснещия вятър. По-голямата част от времето си прекарах в горната част на трасето, защото си знаех, че след едно слизане пеш по цялата му дължина, в следващите дни нито ще искам, нито ще мога да си причиня отново подобно мъчение. Беше ми интересно как изглеждат нещата при толкова много чужденци, за някои от които се говореше, че карат доста сериозно… така си и беше! Фаворитите за челни позиции този път май бяха доста повече от обичайното, поне ако се съди по преминаването през известния участък със скали и камъни след поляните, който винаги привлича зяпачи от всякакъв род. Както обикновено тук се трупаха цели групички от състезатели, които оглеждаха и обсъждаха преминаването му, някои събираха кураж, други показваха на практика как трябва или не трябва да се минава.

Този път доста често звучеше и руска реч. Това бе най-многобройната група от чужденци, няколко десетки участници, като в това число слагам и няколко души от Украйна, които все пак са си „рускоговорящи“. Сред „братушките“ имаше всякакви – от смайващо бавни, които предизвикаха коментари от типа „аз ако имах такова колело, как щях да го карам“, до такива, които бяха трудно проследими по трасето заради скоростта си на движение.

Още през този тренировъчен ден започнаха и паданията. Сопот за пореден път „показа зъбите си“, разбирай острите си камъни. Трима души бяха изнесени на носилка в петък и за голямо съжаление един от тях бе Калин Рахнев (ако някой случайно не знае, това е един от най-добрите ни спускачи). Тъжното в случая с Калин не е само това, че не успя да стигне до деня на финалното спускане (в крайна сметка диагнозата му бе три счупени ребра) и да премери сили с нови съперници (плюс обичайните от България), а че той самият нямаше никаква заслуга за падането си, тъй като се е блъснал в човек, бутащ нагоре по трасето в участъка с пада и улея, т.е. на място, където идващият отгоре няма възможност за реакция.

В пълно съответствие с прогнозите, през късния следобед над планината се скупчиха облаци и тъкмо когато успях да се добера до финала, дъждът започна да вали напоително и откара така поне час. Разбира се, в планината това се случи по-рано и сложи естествен край на тренировката. Лошото време обаче не се задържа твърде дълго и когато си лягах след волната вечерна програма, небето бе ясно и звездно.


Съботата започна забързано още от сутринта. Нямаше и как да бъде другояче при наличието в програмата на тренировка по спускане, финал по крос-кънтри, квалификация и финал по 4-крос и дори първи манш по траял.

Групата, която стартира в дисциплината крос-кънтри, бе малка, много малка. Май всичко на всичко десетина души. За този старт бе подготвено изцяло ново трасе, което не успях да обходя изцяло, но от това, което видях, ми се стори доста интензивно, защото имаше много кратки изкачвания и спускания и, разбира се, не липсваха технични участъци, където мнозина предпочетоха да слязат от байковете си. Победителят в състезанието, румънецът Жуганару Разван (Dinamo-Secrom), нямаше конкуренти сред малобройните си съперници. Той не само бе по-бърз нагоре, но и по-уверен при спусканията, така че без особени затруднения спечели надпреварата и дори направи с една обиколка повече заради някакво объркване при отчитането им. Втори е Фьодор Драголов от отбора на Drag, а трети Красимир Шопов.

Следващият старт бе квалификацията за 4-кроса. Признавам си, че ме мързеше ужасно да снимам единичните спускания на участниците, но поне два момента си струва да се отбележат – образцовия no-hander suicide на Денис Стоянов (трик, при който карачът пуска кормилото с две ръце и плясва с тях зад гърба си) и падането на един от руснаците, който определено имаше потенциал за добро представяне, но приключи участието си с бинтована ръка.

След квалификацията заваля. Не много силно, но и не много приятно, особено за тези, дето бяхме по къси панталони. Това забави и старта на състезанието. Все пак и този път имахме късмет и дъждът не бе много настоятелен.

Първата гонка бе съставена от четири жени. Това доскоро едва ли се е струвало възможно дори и на най-върлите почитатели на темата Bike Girls във Форума! Между другото, някои от състезателките бяха познати на публиката точно оттам и затова не е учудващо, че при преминаването си получаваха аплодисменти както на руски, така и на български.

След грацията дойде време и за „грубата сила“, т.е. мъжете. Всъщност и тук някои от участниците караха с отличен финес и бяха същинска радост за окото. Някак не върви да ви преразказвам състезание по 4Х… такова нещо се гледа. И в случая определено си струваше, защото беше най-доброто 4Х състезание в България до момента (то пък като че ли сме имали много…). Българските участници трябваше да се мерят с хора, за които атрактивната дисциплина очевидно не е чужда. А пък въпросните хора трябваше да се борят помежду си и всички видяха колко динамични и коварни могат да са гонките. Фаворитът сред руските състезатели, Михаил Василенко, падна още на първия скок във втория кръг – зле за него, добре за конкурентите му. В следващите гонки имаше и обрати, и бурни викове, но състезанието достигна своя връх по време на финалната гонка при мъжете, където изходът бе решен в последните метри. Буквално!

Спечели я Мартин Огдън (Великобритания, Ram Bikes), след като до последния скок гонеше „по петите“ Пиер Мине от Франция, а зад тях бяха Денис Зарецкий (Русия, Trial Sport) и Сорин Парау (Румъния, Dinamo-Secrom). Непосредствено след тях, на пето място, се класира Димитър Гайдов (Ram Bikes).

Разбира се, след края на 4-кроса небето отново се навъси и вятърът започна да довява пръски от планината. Това накара организаторите да отложат планирания първи манш по траял за следващия ден, тъй като варелите, купето от автомобила и други елементи от трасето не бяха никак подходящи за каране, когато са мокри. За съжаление много от хората не разбраха за тази промяна и отидоха на площада в Сопот, където пък траялистите си караха за удоволствие и тренировка, макар и малко поизнервени заради отлагането. В крайна сметка големият дъжд закъсня с 2-3 часа, но кой да знае, че така ще стане…


Неделята започна със състезанието по траял в центъра на града. Заради промените в графика вторият манш (на поляната около лифта) бе отложен за по-късно, а самата форма на състезанието променена. Разбира се, правилата си бяха същите, но форматът бе „отворен“, което ще рече, че участниците можеха да потренират и в момента, в който някой от тях бе готов, съобщаваше това на главния съдия и минаваше съответното трасе за време и точки. Трасетата бяха трудни, а вятърът допълнително усложняваше нещата, тъй като и за непросветен наблюдател е ясно, че при тази дисциплина запазването на баланса при преодоляване на препятствията е доста трудна работа.

В същото време горе се провеждаше тренировка по спускане, но когато охидох на поляната около финала, лифтът бе спрян, защото по високите части духаше силен вятър, който не позволяваше съоръжението да работи. Поривите му се усещаха дори и в ниското, а прогнозите не бяха никак добри. Часовете започнаха да се нижат и шансовете за провеждане на квалификацията изчезнаха. Самият старт също бе под въпрос. И вторият манш по траял чакаше утихване на вятъра.

За забавление на участниците и публиката организаторите разпънаха голямата въздушна възглавница и се започнаха разни кълбета и трикове, за които ще трябва да се измислят нови описания. И тъкмо когато всички бяха във вихъра на акробатиката, лифтът заработи. Отново беше време за спускане! А докато състезателите се качваха нагоре, започна и вторият манш по траял, след който с най-малко наказателни точки за деня завърши Петър Николов (SBCycles), следван от Крум Методиев (SBCycles) и Симеон Предов (btbg team).

Заради липсата на квалификация се наложи спускачите да карат по ред на номерата, като всеки имаше право да си избере интервал (една, две или три минути) между него и предишния стартирал по трасето. Това, както и големият брой участници, доведоха до проточване на състезанието, но едва ли имаше друго възможно решение в подобна ситуация.

Първо стартираха жените, пет на брой и отново само от руски произход. Галина Балагурова (Stark), която спечели 4-кроса, постигна победа и в спускането. Последваха момчетата с твърдаците. Все още недоумявам откъде го взимат тоя хъс по това трасе, ама явно им идва отвътре. Тук най-бърз бе Мирослав Халачев. А след тях дойде ред и на мнозинството от участниците, тези с „мекиците“ (байкове с двойно окачване за неразбралите). Дори и при положение, че стоях на едно и също място (улея с пада), интересни моменти не липсваха. Имаше много случаи, в които по-бързи състезатели застигаха и задминаваха тези преди тях, така се получи и при преминаването на Денис Зарецкий (Русия, Trial-Sport), което можете да видите на тази снимка. Заради мелето руснакът не остави впечатление за бързината си, но на финала неговото време беше най-добро! Росен Ковачев бе с 5 секунди по-бавен, а Димитър Гайдов (Ram Bikes) остана трети. Що се отнася до юношите, там на първо място също застана руснак – Андрей Лисинский.

Пълното класиране от всички дисциплини можете да видите ТУК.

Бягай, бягай мой велосипед! Един от най-незабравимите моменти в спускането бе падането на Любомир Тодоров от отбора на Drag. То бе изпълнено с балетна стъпка и последвано от гонитба на летящия надолу велосипед. В крайна сметка „двамата“ отново бяха заедно и завършиха успешно състезанието, за разлика от Максим Бибас (Украйна), който разполови своята Kona на две.


Проявата постави немалко изпитания и предизвикателства пред организаторите, допълнително подсилени от нестабилната метеорологична обстановка. Може би се чудите защо оставям темата за организацията за най-накрая… Защото мненията, изразени до момента (например във форума), са доста противоречиви и ми се струва, че каквото и да напиша тук по въпроса, то няма как да е нещо повече от една лична позиция.

Да, пропуски в организацията имаше! Критиките, изказани до момента, като че ли се обединяват основно около маршалите, забавянията във времето, липсата на информация, времеизмерването и др. Ще започна с графика и забавянията, тъй като аз не смятам, че в това отношение критиките са основателни. Забавяния имаше, но в почти всички случаи те бяха предизвикани от нестабилното и силно променливо време. Разбира се, може и аз да съм останал с погрешно впечатление за причините в някои от случаите, но лифтът в Сопот е „капризен“ по отношение на вятъра и това не е първи случай на подобни затруднения. Що се отнася до останалите проблеми с организацията, бих могъл да ги констатирам и да оставя впечатлението, че организаторите не са се справили, но всъщност не мисля така. Убеден съм, че те дадоха всичко от себе си и ги поздравявам за усилията!

Според мен проблемите, които така широко се коментират, не са следствие от недостатъчна работа на организаторите. Мисля, че просто състезанията по спускане станаха доста големи като прояви и досегашният подход при организирането им може би трябва да се промени. Вече не се говори за десетки участници, а за стотици; много от тях май не са съвсем наясно какво точно правят по трасето; трасетата не са като едновремешните (туристически пътеки, пипнати тук-там за по-интересно) – кара се по терен и със скорост, които могат да причинят сериозни наранявания. Прибавете към това и всякакви предвидени или непредвидени ситуации, които могат да възникнат при събитие с над 200 участници и нещата не изглеждат никак лесни.

Да вземем за пример маршалите. Това е проблем, който стои от години и ако някой смята, че е лесно решим, лъже се. Въпреки че със сигурност се провежда инструктаж, някои от тях не знаят защо са край трасето. А в много случаи и броят им не е достатъчен. Или пък участниците, които са решили да използват точно състезанието, за да изпробват силите си в карането и по този начин създават опасност за себе си, но и за други хора. Тези два проблема сякаш се обединиха в лош пример – падането на Калин Рахнев. Не съм бил пряк свидетел на този неприятен инцидент, но от информацията, която е налична, си правя два извода: единият е, че по трасето е имало човек, който явно е бил лишен от достатъчно здрав разум, по една или друга причина; за съжаление явно е нямало маршал, който да отстрани този човек от трасето или ако е имало, не го е направил.

Във форума имаше мнения, че ако не може всичко да бъде изпипано, то по-добре да няма състезание. Това е една добра принципна позиция, но не мисля, че е приложима. Хората обичат състезанията. Обичат да ги гледат. Обичат да участват в тях. А при наличието на необходимост, ще има състезания. Но трябва да се помисли серизно върху няколко въпроса:

Колко големи да бъдат състезанията? Досега на по-големия брой участници винаги се е гледало като на нещо хубаво, като мерило за нивото на състезанието. Само че ако се продължава по тази линия, трябва да бъде увеличен и организационният капацитет, както и финансовият ресурс. А това всеки го желае, но случването му зависи и от ред обективни предпоставки, които може би още не са налице. Проблемът е, че тези „много участници“ са на доста различно ниво и с доста различна цел на участието си. Доколкото знам, по света въпросът е решен с наличието на отделни класове състезатели: любители, спортисти, експерти и професионалисти. За да минеш в следващото ниво, трябва да имаш успехи в предишното. Системата е чудесна, но за места, където има развити вериги от състезания, носещи точки и т.н., за да може всеки да расте според възможностите си. У нас подобно нещо май няма изгледи да е приложимо в близко бъдеще. Разбира се, би могло да се мисли за някакво разделяне на участниците по критерия „участие в други състезания и класиране в тях“, но едва ли резултатът би бил особено адекватен. Затова мисля, че по-скоро би било редно да бъде ограничен броят на участниците, така че на трасетата да останат само тези, които имат достатъчно сериозна причина да са там. А това може да стане по един лесен начин – чрез увеличаване на таксата за участие. Осъзнавам, че подобна идея звучи едва ли не като „анти-спорт“, но всъщност в момента има много хора, които отиват „на състезание“ с идеята да покарат „по-евтино“, да покарат с приятелчета, които също са там и поради други такива подбуди. Чудесно, обаче това май започва да пречи. Защото състезанието все пак е за хора, които отиват да карат с една по-особена нагласа от приятелското „джиткане“ по трасето. Тези хора в общия случай са наясно с подробностите около организацията на мероприятието и едва ли ще бутат нагоре по трасето на място без видимост, където биха могли да „спънат“ някой друг участник. Увеличението на таксата би натоварило бюджета на отборите, които я заплащат за своите състезатели, но си мисля, че това е „справедливо“, ако насреща получат по-добра организация. А допълнителните средства могат да отидат именно затова. А пък ако не успее да спре „любителите“, то поне повече участници ще означава повече средства за организация. Тогава може би ще се намерят пари за по-добро заплащане на маршалите и към подобна работа ще проявят интерес и хора, които имат идея какво трябва да правят. Може би ще има средства и за по-добро информационно и техническо обслужване и за всички други неща, които стават належащи при една голяма спортна проява.

Друг вариант е да продължава да се разчита на доброволен труд и на всеотдайността и ресурса на група хора, чиито брой обаче едва ли ще е достатъчен, ако състезанията продължават да растат по този начин. Разбира се, не бих го отхвърлил напълно и е чудесно, че Симо от Ram Bikes вече обяви намеренията за трето издание на Shambhala Open Cup догодина и отправи покана към всички, които искат да помагат за организирането му. Дали ще има отзовали се, не мога да гадая, дано да има!

В крайна сметка за мен това бе едно хубаво състезание! Да, има много неща за подобряване и вярвам, че организаторите на такива прояви ще успеят да „настигнат“ растежа на самите мероприятия, по един или друг начин. Ако идеите ми са полезни за някого, толкоз по-добре!

Коментари във форума

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>