Сутринта посетихме дабите на Сарчу за по чай. Дремейки на столовете отвън, от палатката изскочиха две дечица – братче и сестриче. Грееха като слънчица. С голям интерес ни наблюдаваха. Нашите фотоапарати също. Тъпи копелета сме това туристите! Нагли! Що не снимахме по-големите, а? Щото два шамара и… фактически големите играеха на шосето крикет и изобщо не ни бръснеха за нищо. Правилно. Благодаря за чая.
На картата всичко изглеждаше равно до началото на Гата лупс. Почти вярно излезе. За да прекоси един от притоците на Лингу чу, пътят навъртя близо 8км навътре в долината до единствения възможен мост. Преди да свием в долината видяхме чичо Джон да ни маха от една “жипка”. Дали щяхме пак да се срещнем някога? Без сантименти.
От Сарчу нататък на всеки мост имаше въоръжена охрана. Войската дремеше винаги нейде на завет, но присъствието й се усещаше. Теренът ставаше все по-тежък. Склоновете бяха само камък и пясък. След всеки дъжд част от пътя потъваше под тонове каменна маса. Кога на ръка, кога с техника бавно и методично шосето се възстановяваше.
Гата лупс! 21 серпентини, 800 метра денивелация! Който иска. Обаче който не закусва, не може да върти. Така се случи и с мен. Гледам офанайм Дачев, че кара само на кааве и цигара сутрин и рекох и язе да пробвам. Не става, Баце! Обичам да плюскам сутрин. Та на първото кьоше на “лупите на гатю” Яворчо завърте едно плодово мусче и живнах. Ей, да са живи и здрави тез Валя и Никола с тези мусчета!
Така и не броихме врътките догоре, но падна голяма борба. По закона за всемирната гадост трафикът беше постоянен. На едно място така се вкопчиха в свирепа схватка два конвоя, че им отне близо час да се отвържат. Карахме така сами докато тази тапа се отприщи. Точно където шосето сечеше едни ми ти отвеси и тесняци, ни настигнаха “татите-матите” и “тойоти-те” и ни залепиха като ваденки по ръждивите скали. Със сигурност и двамата никога няма да забравим характерния шум на дизеловите мотори. Беше някакво адско съскане и свистене. Димната завеса и мириса на изгоряла нафта пък направо ни довършваше. Сред този мирис на “теменуги и птичи песни” срещнахме двама бициклетисти от далечна Швейцария. Завалиите решили да тръгнат с колела под наем от Ле към Манали, но на единия колелото започнало да се разпада – дали не беше пукнато челото… Освен това шините и на двамата се кривяха като циркаджийски колела. Вместо дисаги бяха приспособили два чувала от сезал. Бяха решили поне до Сарчу да се доберат и там да се отърват от бангиите, после на някоя джипка и право в Женева. Успех момчета!
Джигера ни излезе докато стигнем до превала Накила, висок 5020м. Обикновено нагоре карахме само по елек, но сега вятърът ни заповяда да се навлечем по-сериозно. След един завой видяхме да се веят характерните “танки” – знаменца, които подсказваха, че наближаваме билото. Сценарият от всеки излазен превал се повтори и сега на Накила. Нацвъкахме хаотично няколко кадъра за поколенията, навлякохме всичко и беж надолу. Този път не дръпнахме от ромчето, оти предстоеше Уиски нула.
За Уиски нула бяхме чели, че освен че е падина, разположена между превалите Накила и Лачалунгла, е и място без вода и много студено. Шестте километра до дъното дори и не ги помним. То така се озъбихме, че едвам с вкочанените си ръце натискахме спирачките. Обаче каква се оказа реалността! “Уиски-то”, се оказа една огромна зелена ливада при това с поток. Идилия! Течността в потока, на пръв поглед не даваше информация уиски ли е, вода ли е, но ние ги консумираме и заедно. Между другото, в някои сайтове Уиски нула се среща и като Бранди нула, което навежда на мисълта, че всичко е според предпочитанията. Две сливови, тогаз! Уви, всичко си беше една “нула” – вода за чай бол. Сипи по едно ромче тогава…. Така че на този разкош опънахме палатката, направихме едно пране, взехме по един “душ за палците” и се отдадохме на писане на мемоари. Не мина много време и откъм планината прогърмя. Към нас връхлетя по черния път “див индийски шафьор” на цистерна.
{gallery}trails_travel_old/ar093_part10{/gallery}
