От сутринта напичаше. Мамка му! Офанаймът срещу мен беше забил нос в тефтеро и редеше думи повече от 10 минути. Аз к`во правих през това време? Същото! И двамата водим педаловозни дневници. При това много съвестно. Сутрин, вечер чинно всеки се усамотяваше и скрибуцаше с “перото” дневните премеждия.
Време беше за закуска. Менюто този път беше торта с “бизгвиди и офес”. Сърбахме нес-кафето, съзерцавахме околните шестхилядници и обсъждахме какво ще правим по-нататък с водата. След Баралачала това щеше да ни е основният проблем. Трябваше да вземем допълнително по още 2 литра на калпак.
Природата видимо се промени през последните 20км. Изчезнаха всякакви дървесни представители. Останаха само разни жилави треволяци, които се котираха добре единствено сред местния рогат добитък.
В Дарча отново за едната бройка да пропуснем да ни впишат в полицейските анали. На човек отвътре му идва да пусне колелото да препуска на воля, още повече като знае, че следващите 60 и кусур километра ще бръмчи само нагоре. Постовият ни даде някакъв документ, който да представим на следващия пост в Сарчу. Момчето ни се радваше и ни разпита за България, на коя Луна се намира. На следващата, му отговорихме.
Срещу поста беше седнал да закусва въздълъг холандец с велосипед. Той започна разговора с това, че бил чувал вече за нас. За двама българи, които обичали да спят до късно. Я виж ти, наежихме се ние. Източникът на тази уйдурма се оказа нашият другар от Англия.
От Дарча започна позната картинка – да въртим по серпентини, от единия край на склона до другия. По това време големи ядове ми създаваше колчето на седалката – непрекъснато се смъкваше. Какво ли не пробвах, тиксо, изолирбанд, парче тенеке намерено на пътя, не ставаше. Така че , на всеки километър спирах да го нагласям.
По едно време по въртележката нагоре ни отвяха стадо мотори “Royal Enfield” със съпорт. Мощният им звук винаги ги изпреварваше. Навсякъде из по-големите градове се предлагаха под наем и като отделна туристическа услуга. Така беше и тази група от 20 мотора.
Към Пацео пътят отново беше много ръбат и прашен. Трафикът не беше така изнервящ, но за неделя си е много. Непрекъснато въртяхме в прах. Старата английска кримка я застигнахме скоро и продължихме заедно напред.
По обедно време кацнахме в Пацео. Заседнахме тримата в една даба, където се напоихме с чайчета с мляко и “гнудли”, сиреч супа. Дабата беше направена от редени камъни, отвътре измазани с кал, а за покрив служеше стар парашут. Дали описаната конструкция можеше да издържи промените на времето разбрахме почти веднага. Още докато въртяхме насам небето започна да се пълни с облаци. На втората супа заваля обилно, прокапа покрива, изви се градушка, а ние вътре си лафиме, лафиме и то си капе, капе… Бурята както дойде, така и отлетя.
Пацео е военен лагер на височина 3880м. Решихме да покараме поне до дългоочаквания Зинг зинг бар днес. Представяхме си “зинг зинг” – а като някакво свърталище на трафиканти, долнопробен бар, където се лее алкохол, има леки жени и пианото не спира да свири… много филми, твърде много! Кой ще познае и ще спечели голямата награда, руло тоалетна хартия, какво се оказа “зинг-а”…?!
…Асфалтова база! Зинг зинг бар беше асфалтова база! И то на 4287м!
На Зинг зинг-а пълнихме вода, а не ром, другата оферта беше дзифт. Но от него получаваме киселини. Ааа, какво щях да пиша… а, да, тук за първи път усетихме главоболие от височината. Обаче отпихме „мъненко” водица и се „куртулисахме”. Офанаймът от Англия беше изостанал и ние продължихме дуо. Извъртяхме още два – три километра докато открием прилично място за бивак. Този път бяхме твърдо решили да опънем вече палатката, защото времето отиваше на зле. Мордор настъпваше! Голям мрак.
Много интимна тази палатката, бре, Танасе!
{gallery}trails_travel_old/ar093_part08{/gallery}
